Богомилството - един от парадоксите на „Златния век“ или древен и модерен културен феномен
Какъв би могъл да бъде мотивът да се напише още една книга за Богомилството? Това би се запитал всеки, дори без да е особено запознат с темата. У нас, а и не само у нас, литературата – от стриктно академична до популярна, включително романи, театрални пиеси и филмови сценарии – е огромна. (Ил. 1 Корици на книги и театрален афиш, посветени на богомилството) Неслучайно книгата на К. Гечева „Богомилството.
Библиография“ има две издания (1997 и 2007), а вероятно скоро ще има и трето.
В този смисъл Богомилството е единствената тема в българската история, която поне се наблюдава (понеже реално не се преоценява) по модела на нормалната преоценка на историята, която би следвало става на около десетина години. Всъщност от една страна точно тази лавина от интерпретации на Богомилството, винаги схващано или като поредната дуалистична ерес, или като своеобразна българска мисия, е първата причина да се направи опит то да бъде извадено от опростения кадър на поредната ерес или уникалната мисия. Иначе казано, целта на тази книга е да представи Богомилството като жива култура, която се е развила в определен регион (на Балканския полуостров) дълго преди окончателното му усвояване от българите, но е пренесена точно от българите в мащаби, надхвърлящи Европа.
Втората причина е съвсем лична и се основава на многогодишните ми занимания с българската културна памет, чиито особености са неразбираеми извън богомилското наследство. Ярък щрих от опита ми в тази област, е например научената в частен разговор история на презимето Вилхелм, което носи известната наша художничка и моя близка приятелка Текла Вилхелм Алексиева: Дядото на Текла, понеже бил кръстил първородния си син Ангел, искал да кръсти втория не иначе, а…. Сатанаил.
Свещеникът, естествено, се възпротивил. На въпроса: „А може ли да кръстим детето Вилхелм“ (на тогавашния кайзер) – попът отговорил утвърдително. Така бебето получило името Вилхелм, подразбирай – Сатанаил. Въпросният дядо – Васил Стойков Иванов от Троян – бил завършен дуалист по мисъл, думи и дело: макар да бил директор на Габровска популярна банка, бил и убеден широк социалист, смятащ кайзера за въплъщение на върховното Зло.
Редица епизоди в българската култура, понякога частни (като току-що цитирания), друг път изразяващи се в много широк географски и времеви ареал (в т.ч. до днес), биха останали същностно неразбрани без отчитане на богомилската им основа. Преди обаче да се спрем на най-знаменателните сред тези факти, нека видим къде, как и защо се е изместил естественият фокус в изследването на богомилската култура. Дори в най-модерните, включително в откровено ревизионистки изследвания по темата Богомилството, бидейки мислено безусловно като преследвано тайно учение (било то ерес или елитарно знание), се разглежда изключително на доктринално равнище. В подобен подход има логика дотолкова, доколкото една от характеристиките на Богомилството е, че има собствен Свещен текст (Тайната книга) и че лидерите му са били подчертано учени хора.
Проблемът е, че въпросното учение на Балканите нито е било особено тайно, нито е било особено оригинално и със сигурност не се е конфронтирало често с официалната Църква. Богомилите тук в най-лошия случай са били и са останали докрай дисиденти. Понякога всъщност са били официално толерирани, какъвто е случаят с последните десетилетия на Първата и първите десетилетия на Втората българска империя или с Босна от времето на бан Кулин. В тази връзка е добре да се спомене, че в Константинопол може и да са изгорили един богомил – Василий Врач (вероятно в началото на 12 век), но няколко константинополски патриарси – като Козма Атик – са имали откровено богомилски възгледи.
Що се отнася до т. нар. материална култура на богомилите, в крайно редките случаи, когато се споменава, тя е сведена до коментар на сандъка от Терачина и близостта на някои български изображения с тези от стечките в Босна и Херцеговина. В светлината на току-що казаното например останките и мемориалите на Самуиловите крепости при Петрич, в Охрид и Скопие би трябвало да илюстрират богомилската култура със същото основание, с което руините на Монсегюр или Керибю илюстрират катарската култура. (Ил. 2. Самуиловата крепост в Охрид; Ил. 3. Развалините на крепостта-храм Монсегюр). С не по-малко основание археологическите материали и реконструкции в Сердика-София или Велики Преслав – два от най-мощните центрове на Богомилството – биха могли да представят чудесно урбанистичната среда, в която се появява и развива това изключително спиритуализирано българско християнско движение. (Ил. 4. Реконструкция на антична Сердика; Ил. 5. Реконструкция на Велики Преслав)
Проблем е също, че опитите както Богомилството да бъде изведено от източните дуалистични учения, така и да се представи като уникално българско творение (било то реновирано тракийско наследство или не), винаги се конструират върху схематична, неточна, а често и съвсем грешна представа за историята, структурата и поведението на Църквата на Балканите.
Всъщност миналото на по-голямата част от балканските църкви е белязано от дисидентство спрямо опита на Константинопол и Рим да доминират духовния живот в християнския свят. На свой ред местните християнски владетели винаги са били готови да използват противоречията между Константинопол и Рим в своя полза, което ще рече, че тук понятията „религиозна политика“ и „сектантство“ изобщо не са се свеждали до поддържане на някаква „правилна линия“. Едно познаване на структурата, а от там и на поведението на Българската църква, сериозно би разколебало увереността, с която се говори за посоченото от Ванга „лобно място на хиляди богомили в Странджа“ или за проповядваната от Петър Дънов „тежка карма на България заради избиването на богомилите“.
Редица обърквания за същността на Богомилството идват по линия на отъждествяване на богомилската съдба с тази на френските катари и на средновековните богомилските идеи и практики с тези на съвременното Бяло братство. По повод на последното е достатъчно да се напомни, че богомилите, ако биха решили да се организират в някаква единна общност, биха се нарекли не Бяло, а Черно братство. Точно това правят през 1210/11г. френските им събратя в Тулуза, когато се противопоставят на Бялото католическо братство, създадено за унищожаване на Катарството. Изборът на черния цвят от френските богомили е напълно съзвучен както с духа на проповедта им, така и с постоянно повтаряното в изворите богомилско предпочитание към напомнящото смирение, скромност и отричане от света черно монашеско расо.
Накрая, но не и по важност, за схващането на колосалната роля на Богомилството пречи обвързването на неговата поява и развитие с едно много късно установяване на българите на Балканите (от 681 г.) и още по-късното им християнизиране (864 г.).
Накратко, в тази книга ще бъде направен опит да се изясни колко противоречащо на фактите е стандартното представяне на Богомилството като един вид „страничен ефект“ на Златния век на българската култура при владетелите Борис, Симеон и Петър.
Другата цел е да се даде общата рамка на еволюцията на богомилските идеи и практики на Балканите с акцент върху съдбоносните различия, настъпили в тези идеи и практики сред някои френски богомилски (катарски) общини. Доколкото хронологическият подход винаги внася яснота в изследването на историко-културната проблематика, нека видим като начало как изглежда картината на църковния живот в българските земи до и след учредяването на Българската архиепископия на 4 март 870 г.
Вниманието към този, неизменно подценяван в литературата върху Богомилството въпрос, е задължително: ако се изучава дадена ерес (αἵρεσις буквално означава избор), учението и поведението на локалната църква е задължителна база за измерване на степента на отклонение на въпросния избор спрямо официалната религиозна позиция. Това познаване е не по-малко важно за оценяване на възможния диапазон от реакции на местната църква спрямо различните верски избори във и извън нейното лоно.
Факел
