Бойко Борисов е на път да мине всички разумни граници на популисткото говорене. Под мотото„Никой не може да ти даде това, което аз мога да ти обещая“, той отправя последните си послания във властта, сякаш той самият и собственото му правителство не са в оставка. Обещава по полицай на село и по снегорин на снежинка, но истината е, че не той ще изпълнява тези обещания.
Просто, защото Борисов ще е в управлението до 22 януари, когато встъпва в длъжност новият президент – Румен Радев.
Факт е, че Бойко Борисов управлява достатъчно дълго, за да се подготви за климатичен апокалипсис (ако изобщо има такъв) и поне да опита да намери някаква разумна стратегия за борба с престъпността по места.
Той обаче използва цялото време на престоя си във властта, за да пласира интриги в дясно, целящи унищожението на всяка алтернатива на ГЕРБ и интриги в ляво, търсейки удобен пристан, където да стовари собствената си (без)отговорност.
Това, което Борисов прави в моменнта обаче, е много по-опасно от стандартните интриги, които изпълват битието му. Опитва се и за в бъдеще да натовари институциите със … себе си! След броени дни, той няма да бъде министър-председател, но раздава задачи така, сякаш винаги ще бъде. В неговата глава, понятието „конституционен ред“ не съществува и, едва ли не, никой друг няма право да е премиер. България има хиляди проблеми, но сякаш той и само той може да определи два проблема като задача на следващото правителство. Което пък на всичкото отгоре по Конституция има една-единствена главна задача – да организира и проведе избори. Мнозина си мислят, че това е просто мегаломания или безспросветен популизъм и имат право, но само отчасти. Третият стълб, на който лежи властта на Бойко Борисов, е систематичното обезличаване на българските институции.
Нормално е почитател на „Винету“ да мисли интуитивно, вместо институционално, но все някой трябва да му обясни на Борисов, че да бъдеш вожд в България е чест, а не карма. Премиерите идват и си отиват, но българските институции би трябвало да си остават непокътнати. Обратния ред на мисли може да съществува само под шапката на интелектуално скалпиран човек, изповядващ максимата „след мен потоп“.
Факт е, че слабите институции раждат Бойко-Борисовци и това не е първият път, когато се случва нещо подбно в България. Не случайно „Бай Ганьо“ е написан през 1895 г. – само две години след т.нар. „Режим на пълномощията“ (1891-1893 г.). По-късно страната ни преживя личния режим на Фердинанд, две национални катастрофи и власт на комунистите, като общото при всички тях беше именно обезличавнето на традиционните институции.
За съжаление, историята е категорична – винаги, когато решението на някой цар, някое ЦК или някой СИК е по-важно от решенията на българското правитество и парламент, властта попада в „човек от народа“ с една прочетена книга в живота си.
И така ще бъде докато не станем народ от човеци!
Трансмедия
