Мерил Стрийп каза няколко думи за журналистиката, свободата на словото, Тръмп и Холивуд по време на церемонията по награждаване със „Златен глобус”. Силни думи, които за часове обиколиха света. Новият американски президент дори се почувства длъжен да отговори.
Получи се световна новина, която демонстрира смелостта и гражданската позиция на голямата актриса.
Същото, което каза тя за медиите, че трябва да държат сметка на властта, тук повтаряме от години. Мислите и апелите ни обаче не успяват да се задържат дори броени секунди на чаршията – толкова хлъзгава е тя. Или добре бронирана. Ако Мерил Стрийп бе казала нещо конкретно за родната прокуратура и корупцията, светът не само щеше да обърне внимание, но и някои наблюдатели щяха да ни посочат с пръст и да кажат: там става нещо лошо. Щяхме да сме пет минути на мястото на Алепу или Руанда. Съветът за сигурност на ООН можеше да драсне някоя резолюция, а Брюксел да я подеме и да изпрати еврокомисари за нагледат какво е положението. В смисъл, щеше да се разрази кратка бюрократична буря, няколко чиновника щяха да се командироват до София, а Борисов и Цацаров щяха да успокояват и тях и нас, че стабилността е гарантирана, а съвсем скоро ще започнат реформи.
Медиите на Пеевски щяха да подемат самата Мерил Стрийп, да и наизвадят кирливите ризи – всеки има такива, а на третия ден всичко щеше да е замряло под юргана на българското неблагополучие. Или погребано от новия поток екстремни новини за бедствия и спасителни отряди.
Животът ни е заприличал на някаква митична история, която си разказваме, упоени от желанието за историчност, без да сме сигурни, че се е случила наистина. Нещо като песента за цар Иван Шишман „Откога се е мила моя майно льо”, в която уж се сражавал храбро с нашествениците, но всъщност загубил всички битки против тях, а българите останали без държава и независимост.
Мерил Стрийп казва: „Имаме нужда от принципна журналистика, която да държи сметка на властта, да я привиква на килимчето при всяка "изцепка". Затова основателите на нашата страна са вписали пресата и свободата й в конституцията”. Колко мило. И в българската Конституция има прекрасни думи за свободата, словото и властта, която трябва да слугува на обществото. Но Иван Шишман не се е сражавал, драги мои, а е бягал. Изоставил е Велико Търново на патриарх Евтимий, а той се скатал да чака по-добри вревена. Не са го интересували българите, а короната. Също както и сегашните управници. Те може да извършат чудеса от храброст зад волана на някой снегорин и пред камерите, но няма да тръгнат срещу преспите на корупцията. Неее, тях не ги интересува историята, а нещото, което да ги прослави сега, веднага. Ще сключат тъмни сделчици с този, с онзи, с трети и четвърти, а нас ще пратят пред телевизорите. Ще си поделят и родния край както някога и ще чакат в Бояна поредния Кръстоносен поход да ни избави от въоръжените мигранти, водени тогава от Баязид Светкавицата, а днес... не е важно от кого...
А може да е по-различно. Например ако съответните органи си свършат работата и проверят кой притежава в действителност повечето медии у нас. С какви пари ги издържа, след като 99% от тях са губещи. Как издателите са употребили милионите, отпуснати им от фирми, близки до банкера Цветан Василев и защо не връщат и стотинка от тях. Притежава ли премиерът в оставка Борисов акции чрез подставени лица в медиите? Кои са монополистите на рекламния пазар? Как се финансират медии чрез обществени поръчки и еврофондове? Няколко неща са, но ако се проверят както трябва, ситуацията ще се промени коренно. Тогава ще се сбъдне мечтата на Мерил Стрийп медиите „да привикват властта на килимчето”. Сега те са на килимчето, а властта им набива канчето. Оправданието е колкото универсално, толкова и противно:
Трябва да се яде. Вярно е. В момента „щастливи медийни кокошки” са тези под контрола на депутата-олигарх Делян Пеевски и някои американски организации и фондации. Разбира се тези срещу модела #Кой на Пеевски изглеждат много по-симпатични, но времето може и да ни изненада. Няма нормален пазар, а оттам и възможност медия да се издържа чрез реклама. Това затваря кръга и не ни остава друго, освен да пеем или слушаме „Откога се е мила моя майно льо” и да фантазираме спечелени бъдещи битки.
Сред буботенето на снегорините все пак се промъкна гласец, подобен на Пенчославейковия щурец-нехай, мил певец побратим. Стефан Цанев е щурецът...
Отказал да получи наградата „Златен век”. Написал кратко писъмце до министъра, съдържащо аргумента, че не може да приеме награда, връчена неотдавна на представител на бившата Държавна сигурност. Съжалявам, но да приема тази награда, би значело, че съм съгласен с този Ваш акт, реди щуреца-нехай Цанев...
Писмото на българския поет и драматург сигурно няма да обиколи световната мрежа, нито ще прекъсне работата на ООН. Министърът Рашидов дори го "успокои", че още не бил подписал лично документа... Но дано думите му се задържат няколко минути на мегдана с жълтите плочки. Или да стигнат до сърцата на повечко българи, които искат не просто да пеят за фалшиви царе и герои, а да се наредят юнак до юнака, маждрак до маждрака, мила моя майно льо...
Огнян Стефанов
