Спекулациите около външната политика на избрания за президент на САЩ Доналд Тръмп нарастват от доста време, особено що се отнася до отношенията с Европейския съюз и Източна Европа.
Повечето от тях произтичат от липса на разбиране на странната смесица от рационални и ирационални елементи в неговата популистка реторика и от липсата на проверка за съответствие с реалността, както по време на президентската кампaния, така и след като влезе в Овалния офис.
Част от нервността около въпроса, какво Тръмп ще направи след като се закълне като президент се базира на приеманията, че той желае преди всичко друго привилегировани отношения с Путинова Русия, заобикаляйки Европейския съюз, Източна Европа и Американския Конгрес. Това не е новост в историята на президентските надпревари в САЩ, където има само една награда – мястото в Белия дом. Почти всичко е позволено по отношение на средствата. Фактът е, че въпреки своите критици и опоненти – Тръмп постигна своята цел и приказките за и около Русия предизвикаха загриженост в много места.
Много анализатори отнасят случая към поредния пример на реал политика, но този път връзката между геополитика и бизнес е променена – това е времето на Крисинджър с неговото гранд отваряне към Китай преди повече от 40 години. Като президент Доналд Тръмп търси да се намери рационалното зърно в отношенията с Путин през призмата на бизнесмен – Корпорацията Белия дом с Корпорацията Кремъл. Путин е правил това толкова много пъти с западноевропейски лидери и бизнесмени – получава внимание и влияние за руския елит срещу сделки и договори за Запада. Сега, обаче, имаме една голяма разлика – ролевите модели на тази политика Берлускони и Шрьодер нямаха какво да предложат на руския президент като геополитическа размяна – докато Доналд Тръмп има и залозите са на съвършено различа плоскост.
Путин направи всичко възможно да развие и направи атрактивна геополитическата си оферта към следващия американски президент, след като се разбра, че при администрацията на президента Обама шансовете за пробив в двустранните отношения са несъществени до несъществуващи. Той укрепваше преговорната си позиция за да принуди Запада да преговаря. Анексирането на Крим, инвазията в Източна Украйна и военната операция в Сирия следват идентичен план и цел – да впечатлят и да бъдат забелязани. Президентът Путин постоянно повтаряше, че ще прибегне до асиметричен отговор на предизвикателствата, които му отправя Западът, доколкото бе пределно ясно, че той не разполага с равностойна сила, която да противопостави на превъзходството на ЕС и НАТО във военно, финансово, технологично и икономическо отношение.
Неговият екип в продължение на години работи по локализиране на слабостите и зоните на уязвимост в отбранителния щит на НАТО и ЕС, като се фокусира не само върху системните и институционални дефицити, но преди всичко върху „дупките“ в базираните на интернет мрежите услуги и процеси. Асиметричният характер на атаките на нито един етап през това време не е изисквал превъзхождаща сила по целия фронт на съприкосновение, а посветена и фокусирана ударна група и подход, и най-вече действия под радара на системите за предупреждение и отговор на ЕС и НАТО.
Първоначално САЩ не оглавяваха списъка с потенциални цели – Кремъл използва времето за да усъвършенства техниките и подхода – като преди това изпробва различни техни елементи в операциите Брекзит, шотландския и холандски референдуми, както и изборите в Австрия, Гърция, България, Молдова, Черна гора.
Москва разработи и изпита целия си арсенал от оръжия за хибридна война – от прякото финансиране на Мари Льо Пен, през медийна кампания за влияние и кибер атаки. Само когато Путин се увери в състоятелността на своите медийни, разузнавателни, военни и политически лостове, той се реши да предприеме финалната атака по време на президентската кампания в САЩ.
Западът от своя страна имаше нужда от време за да възвърне чувствителността и сетивата си, след години на отричане и занемаряване, както на вътрешните си проблеми, както и безгрижната политика „пренебрегвай Русия“. Провалът на политическа система да отговори на предизвикателствата на глобално и регионално равнище, заедно с изглеждащата като необратима деградация на финансовата система, дадоха на руския президент уникален прозорец на възможности, които той не се поколеба да използва.
ЕС и САЩ изглеждаха неспособни да излъчат лидери, способни да се противопоставят на неумолимия и хитър захват на властта. Вместо да се изправи срещу руския лидер и да го конфронтира в зони на неговата относителна слабост и уязвимост, Западът му даде правото на изпреварващ удар, както и правото да избира времето и мястото за своите операции.
На всичко отгоре, Владимир Путин се възползва напълно от привилегиите на своето авторитарно управление, като в действително успя да затръшне каналите за външно и пряко влияние на Запада върху руското общество, като прекъсна линиите за финансиране и подкрепа на независимите медии и политици в Русия. Докато Западът в най-общи рамките спазваше неписаните правила за взаимодействие след края на Студената война, Кремъл напълно се възползва от новия си потенциал за водене на хибридна война, прониквайки през линиите на виртуална защита на Запада. Москва разгърна пълните си способности да въздейства върху западни политици и западната публика, не през трансгранични или дипломатически канали, които бяха относително лесни за мониторинг и неутрализация, а предпочитаха да действат отвътре, в САЩ и в ЕС. Задачата изглеждаше относителна лесна, особено спрямо опонент, който дълго отказваше да признае, че Путин е враг, който изключително умело владее изкуството на хибридната и интернет война. Цялостният комплекс за превъзходство на Запада изразяващ се в плоското сравнение – Русия е бензиностанция – прикриваше факта, че тя е кибер свръхсила, която може да се противопостави на НАТО и ЕС.
На президента Путин му трябваха поне 5 години упорита и целенасочена работа, както у дома, така и в чужбина, преди да прецени, че може да проектира своята хибридна сила и да отправи решителен удар срещу интегритета на ЕС – операцията Брекзит, както и срещу епицентъра на силата на Запада – Белия дом.
Групите на Кремъл за пропагандни и информационни атаки разположиха значителни активи в медийното пространство на Запада, в сегмента на неправителствените организации и политическите партии, изграждайки солидна база от проксита и партньори. Докато САЩ и ЕС бяха подготвени да разпознаят и се справят с пряка военна заплаха, техните механизми за реакция и отговор се оказаха сериозно компрометирани при справянето с отправени предизвикателства в интернет и виртуалното пространство.
Главният редактор на Russia Today, Маргарита Симонян, стигна до крайни фази на арогантност и наглост, като се противопостави на обсъжданите реципрочни ограничения за дейността на ръководения от нея информационен рупор на Кремъл зад граница, като се позова на правото на свобода на словото, залегнало в Първата поправка. Бившият посланик на САЩ в Русия Майкъл Макфол, който неотдавна се присъедини към списъка от бивши посланици със забрана да влизат в Руската федерация, призова за реципрочно прилагане на ограниченията, които Русия прилага спрямо американски институции и медии, като се обяви Русия Днес за „чуждестранен агент“. Това е същия дипломат, който бе в основата на инициираната и след това фалирала линия на рестарт в руско-американските отношения.
Самоувереността на Путин нарастваше с всеки успешен етап на неговата хибридна операция срещу Запада. Той създаде и изпълни самоусилващите се и потенциално смъртоносни за западната демокрация атаки – като военното нахлуване в Сирия, което провокира вълни от бежанци към Европейския съюз, които дадоха нов контекст на възобновената активност на ислямския тероризъм, провокирайки същевременно екстремен национализъм и настроения против бежанците, които почти блокираха спобностите на правителствата в ЕС да реагират на кризата.
Паралелно с директните атаки срещу политическия истаблишмънт на Запад, Путин инвестира много в съхранението на представата за себе си като безпощаден и хитър брокер на сделки – способен да изпълни поети ангажименти към западни политици и бизнесмени – пари и спечелени избори в замяна на признание за новия статут като глобален лидер, в рамките на класическата схема на баланса на силите, отношения не базирани на ценности, а на интереси.
Начинанията на президента Путин силно напомнят на политиките, провеждани от руските царе Александър Първи и Николай Първи през 19 век, в които се смесват либерална реторика с абсолютистки железен юмрук. В много отношение действията на сегашния господар в Кремъл съвпадат с основната политическа линия на неговите предшественици, а именно предложението към сегашните европейски държавни ръководители Москва да им съдейства в потискането на съвременните „революции“ – тероризма, бежанците, вътрешни и външни заплахи – и всичко в рамките на нов Свещен съюз. В центъра на тази стратегия, Путин залага на повторение на класическата тема в политиката към Запада на Русия – да се пренебрегва и заобикаля Източна Европа.
Съвсем не е случайност, че в ранните карти на „цивилизованата“ част от Европа, от времето на Османската империя, почти цялата Източна Европа се третира от руските царе и западните монарси като варварска територия, земя на хаоса или за по-кратко определена като Тартария, простираща се между Франция и Италия на запад и Киев, Санкт Петербург и Москва на изток. Има една много добра книга на Лари Уулф „Изобретяването на Източна Европа“, в която той описва подробно историята на еволюцията на картографирането на цивилизованата част от Европа всред интриги и игри между западните и руски монарси, най-често за сметка на Източна Европа. Книгата се занимава в подробности с възникването на понятието Източна Европа като „средна“ или „междинна“ земя, върху която се развиват флиртовете на руските царе със Запада.
Слова на възхвала под формата на напътствия са били очаквани тогава, очакват ги и днес от западни интелектуалци. Тези заключения могат да бъдат изведени от съвременните публични флиртове на Путин със западни политолози във формати като Валдайския клуб, бизнесмени /шефове на енергийни компании/, топ политици, писатели, историци, медийни звезди. Това е неотменима част от мастър плана за налагане на руския президент като неразделна част от медийните фокуси на обществата в страните от ЕС и НАТО, като по този начин се неутрализира ефекта на санкциите и усили възможността на Русия Днес и Спутник да комуникират политиката на Кремъл пряко към гражданите на тези страни. И тогава и сега, предпочитаният начин за ангажиране с Москва и да се симпатизира на нейните имперски амбиции е бил от безопасно разстояние и от западните столици. Много малко от тогавашните писатели са се престрашавали и се пропътували континента за да се насладят на гостоприемството на руските царе и техния двор.
Екатерина Велика и нейния вътрешен кръг не са криели привързаността си към енциклопедистите – Волтер и Дидро, считани като духовни водачи на европейското обществено мнение. Кремъл съзнателно се възползва от интелектуалните им търсения, което след това напасва към монархическите си интереси. През онези дни, писателите са играели ключова роля за оформяне на общественото мнение, в много отношение по същия начин, по който съвременните лидери на мнения използват социалните мрежи и медийни канали за да формират основните нагласи в съвременните общества. Западните интелектуалци винаги са били разглеждани от Кремъл като ключови съюзници при убеждаване на правителствата на западните страни в полза на руските интереси. Нищо или почти нищо от обмяната между западните творци и двора на царете не е било оставено на случайността или на идеализма. Екатерина Велика, по израза на съвременници, много често е „обременявала“ своите френски гости с великодушни подаръци и финансови стимули, в много отношение напомнящи за съвремените практики на президента Путин и методите на очароване на западни медийни и поп звезди, политолози и политици.
Идеите на Просвещението и на Френската революция дълбоко резонират сред руското общество и руските интелектуалци. Херцен пише през 1865, че „ние преживяхме Русо и Робеспиер като французи“. Русо, за разлика от Волтер, по това време обича да критикува Петър Първи за неговите реформи, които нанасяли удар върху руските традиции и карали руснаците да се вглъбят в себе си.
Съотносимата „надстройка“ в тази стратегическа мисъл за връзката Запада с Русия, в частта касаеща Източна Европа се появява през втората половина на 19 век, като фокуса се премества върху панславянството и православното братство в продължение на многовековната претенция на Москва да бъде трети Рим.
Идеята, че Русия има свещена мисия да спаси монархизма в Европа по това време определя границите на легитимност на империума на Кремъл отвъд неговите граници. Путин предлага ново издание на старата школа на абсолютната власт, брандирана като съвременен неоконсерватизъм.
Русия не само предлага милиарди в потенциални бизнес сделки и геополитическо партньорство при уреждане на регионални конфликти. Путин за разлика от западните си хомолози е винаги готов да пожертва живота на хиляди руски войници за постигане на целите си, въпреки ограничените си ресурси. Това нещо което лидерите на ЕС и САЩ не могат да си позволят – да изпратят сухопътни части за да спечелят битка или война. Руският президент може да си позволи да изглежда решителен и убеден лидер и защото е освободен от тревогата за загубата на техния живот, която да му коства властта и моралната присъда на обществото. Никак не е случайност, че руският президент намира достатъчно желаещи да го слушат хора на Запад, особено от средата на действуващите политици, които най-често изглежда, че завиждат на монопола му върху властта и спестените му „досадни“ подробности за състоянието на руската демокрация, на човешките права и медийни свободи.
В действително Путин предлага своя авторитаризъм „под наем“ за употреба чрез партньорство със Запада. Руският президент може в действителност да е лидер на най-голямата бензиностанция в света – дори да отстъпва в много отношение като ресурси, но това не означава, че не може да печели битки срещу Запада.
В този контекст, последният опит на поредният руски цар да реализира гранд стратегическа сделка със Запада и да задържи собствените си сфери за влияние и власт за сметка на други страни и народи, не може да бъде тълкувана като изненада.
От Илиян Василев
Bulgariaanalytica
