В Парламента бяха гласувани на второ четене изменения на ГПК, които според омбудсмана Мая Манолова ще решат проблемите с колекторските фирми и арбитражните съдилища.
За да се изяснят цялостно проблемите, следва да се изясни какво по същество представляват Арбитража. В най-общ смисъл Арбитражът е разглеждане и решаване на спор със сила на пресъдено нещо от трето лице (лица), определени по волята на страните по спора. Арбитражът е проява на недържавно, доброволно, договорно, частно правораздаване, а арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договор за арбитраж, който се нарича арбитражно споразумение. Правните последици на арбитража обаче са процесуални и са приравнени с тези на съдебното решение, обяснява пред Фрог нюз юристът Даниел Божилов от НПО „Ние, гражданите”.
В исторически план Арбитражът възниква далеч преди възникването на държавата. Днес законодателната уредба почти в целия свят допуска арбитражното правораздаване като алтернатива на държавното.
Поради същността си като институт от частното право Арбитража има семпла уредба в закона и това не може да бъде иначе. Все пак трябва да се изхожда от главната цел, че Арбитража трябва да осигури бързина, а често и специална компетентност на арбитрите.
Проблемът с Арбитражите възниква в две насоки – първата е, че в света, а така също и в България беше разширен прекалено много кръга на споровете, които могат да бъдат отнесени към арбитраж. Сам по себе си този способ е изключително подходящ за решаване на търговски спорове, особено в случаите, в които двете страни са равнопоставени. За съжаление обаче дава сериозни дефекти когато се решават спорове, при които от едната страна стои голяма и силна фирма, а друга от граждани или малки фирми. Вторият проблем е, че практически е невъзможно да има регулация на Арбитража.
От моите наблюдения към момента основният проблем в случаите, в които се прехвърлят търговско-граждански спорове (най-често между колекторска фирма или такава за бързи кредити и длъжник) към частни арбитражи е, че често не е налице Арбитражна клауза в конкретния договор. Към сега действащата нормативна уредба това е задължително условие един спор да бъде отнесен към арбитраж.
В дълбочина обаче следва да се разгледат още два изключително сериозни проблема, които водят до резултата конкретна фирма да се сдобие с изпълнително основание на база на арбитражно решение.
Първият се състои в това, че винаги е налице конкретен дълг, който длъжника не желае да обслужва. В България както поради липса на финансова култура, така и поради сериозните рестрикции за отпускане на банкови потребителски кредити много хора без да мислят с лека ръка трупат дългове, които в един момент стават невъзможни за обслужване. Това води до опити на кредиторите да съберат тези дългове принудително. Тук акцента на въпроса в общественото пространство се измества в една неправилна насока. При различните способи за принудително изпълнение трябва да се държи сметка за процесуалните гаранции за длъжника, че няма да бъде неправомерно ощетен, а не да се създават изкуствени пречки пред принудителното изпълнение, така че дългът да не може да бъде събран. Границата е много тънка. Все пак основен принцип е, че всеки дълг трябва да бъде платен.
Вторият сериознен проблем е, че ниската правна култура е често придружена със затрудненото материално положение на длъжниците. От една страна, при сключване на самите договори длъжниците не ги четат (друг е въпросът, че кредиторите ползват всякакви тиркове, за да затруднят контрагентите си да разберат точно и ясно задълженията си по договора). При сегашната правна уредба в закона има защитни механизми срещу неправомерни арбитражни решения, но по горните причини длъжникът не търси специализирана помощ и поради това в по-късен момент търпи негативните последици.
При търсенето на точните законодателни решения усилията в законодателството следва да бъдат насочени в тази посока, а не да се хързулват на популиското поле „дайте да защитим длъжниците, че да не плащат дълговете си“.
Какви резултати ще дадат тези законодателни промени ще видим. Следва да се има предвид, че при наличие на действителен дълг дали той ще бъде установен в Арбитражно производство или в съдебно, той ще стане изискуем и длъжникът ще понесе тежестите от това.
За да не бъдат ощетявани кредиторите обаче, следва да бъдат ускорени съдебните процеси, което при тази натовареност на съдебната система едва ли ще се случи.
От всичко казано дотук нещата отново опират до изключително сериозните проблеми на правораздаването в България и до изключително наболелия проблем за адекватна съдебна реформа. Каквито и конюнктурни решения да се вземат и решаването на конкретни проблеми да се прави на парче това няма да доведе в повечето случаи до положителни неща.
Вероятно в случая решението на проблема с Арбитражите е не залитането от едната крайност в другата, а обмисляне и въвеждане на сериозни процесуални гаранции за страните в подобни производства. Но дори и в този случай няма как да бъдат избегнати финансовите тежести за неизправната страна, които са свързани с конкретния дълг и разходите по установяването и събирането му.
За завършек може би е добре да дам няколко съвета на хората. Не взимайте и не правете с лека ръка дългове. Когато все пак го правите, четете внимателно договорите и за всичко, което не ви е ясно питайте и искайте да бъде максимално конкретизирано. Ако все пак се озовете в качеството на некоректен длъжник, опитайте се да постигнете споразумение с кредитора или потърсете компетентна помощ.
