Понякога историята ни предоставя примери, които прилягат опасно удобно на днешната действителност. Измамно е обаче подвеждането, че и краят на тези истории ще е същият. За поуките малцина говорят, още по-малко тези, които си играят с кълбото на властта.
Един случаен знак на съдбата нерядко въвежда в заблуждение, че е застанала зад поредния герой и там ще остане дълго, ако не и завинаги. Влюбена в него.
Приемането на желаното за действително е най-честата човешка заблуда.
Наближава встъпването в длъжност на новия президент Румен Радев. Медиите припомнят как вече е било с д-р Желев, Стоянов, Първанов, Плевнелиев. Отвличат ни вниманието с приповняния на отделни случки и епизоди. Но бъдещето изисква анализите да са направени, а поуките извлечени. Другото е преразказ на стари неща.
Сякаш гледаш снимките си от детската градина – време, което няма да се върне. Албумите са за миговете на носталгия. Животът има своя настойчива логика – посока напред. Целият този успех и слава... Няма измислено по-противно нещо. Утре е по-добре от вчера, защото съдържа неизвестни. Мисълта е на Робърт Плант – ангелогласният солист на Лед Цепелин. Казвам ви умни неща, значи няма да ставам политик, успокоява певецът. Не само тук има съмнения за интелекта на политиците...
Радев е пред важно решение. Засилват се потоците нервна информация за състава на служебния кабинет, който чака неговия подпис. Сражават се лобита, надцакват се кръгове, в действие са лукави и подли интриги, коварни усмивки, клетви за (не)вярност, вричане и намеци. Ситуация, напомняща по някакъв начин встъплението на Шекспир в „Ричард III”:
След зимата на нашите раздори
настана над страната пищно лято
под слънцето на тоя син на Йорк.
Погребани са вдън морето всички
оловни облаци, до неотдавна
потискали дома ни, и сега са
челата ни окичени със лаври,
доспехите — за спомен окачени,
викът „На бой!“ — сменен със вик „Наздраве!“,
а маршовата стъпка — с пъргав танц.
Този знаков куплет вдъхновява Джон Стайнбек да озаглави последния си роман „Зимата на нашето недоволство”. И в двата случая знаем развитието и финала – далеч не весели и безметежни...
Дойде ли лято под облака на мрачната корупция?
Не правя аналогия между Радев и Ричард III, би било твърде ексцентрично. Но сложната обстановка в управлението: лъжа, фалш, лицемерие, интриги, корупция, обещания - са подобни на онзи период.
Дали Радев чете историята? А дали чете анализите и коментарите за случващото се в страната, дали му ги представят в подборка или само избрана част – е много важно. Защото му предстои съдбовна крачка. Не клетвата и протоколните събития, а кабинетът и задачите пред него. Може да се окаже, че това ще е най-важното нещо през целия му мандат. През целия му живот. Може да е начало на поредица от важни крачки. Може да стъпи накриво. Или да стане любимец. Осъзнава ли това? Осъзнава.
Дали обаче има възможност и сили да го реши, зачитайки обществения интерес?
Когато маршовата стъпка се сменя от пъргав танц сетивата отслабват, светлините заслепяват, а хоризонтът изглежда ей там. Разчитането единствено на личните знания и рефлекси може да те подведе. Разчитането и доверяването на чужди – може да те срине. Да стане по-лошо за всички и добре за шепа интриганти. Или обратното. Заровете са хвърлени.
Досега той не показа - чрез действия и реакции - че в „Дондуков” 2 влиза силен, независим човек. Колебание надничаше зад редките му изяви. И ако те могат да минат за детска болест, то служебното правителство е тест без право на компромис.
„В политиката и сделките трябва със зъби и нокти да си пробиваш път, за да станеш цар на планината. Щом стигнеш там, вече можеш да бъдеш велик и милостив, но най-напред трябва да стигнеш” – казва Стайнбек в „Зимата на нашето недоволство”.
Въпросът е: Президентството планината ли е?
Последният преврат с военно участие у нас е на 8 срещу 9 септември 1944 г. Извършителите Кимон Георгиев и Дамян Велчев създават правителство на Отечествения фронт, доминирано от комунистите. Зад преврата ехтят маршовете на Съветската армия, която вече е минала Дунав и прекосява България.
45 години по-късно се случват 10-ноемврийските събития. Някои ги наричат преврат в БКП, други ги - „демократичен преход”. Може да е комбинация от двете... Министърът на отбраната ген. Добри Джуров е на страната на „прогресивните сили” и до намеса на военните не се стигна. Тодор Живков гледаше объркано, не вярваше, че е предаден от своите.
Кажете, ако не беше преврат, защо комунистите не се вдигнаха на въоръжена борба да защитят идеите си? Нали са най-сметлите и хуманни в света? Защо най-първите сред тях станаха капиталисти пет минути след 11-ти? Защо и досега именно техните деца и внуци най-често ще срещнете в големите университети по света, а не в Москва и Омск, например? Помислете най-после.
И в двата случая – 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г. има едно общо нещо: военните помагат, но не се намесват по-нататък. Не ръководят министерства, не подкрепят партии и политици. Въпрос на задълбочен анализ е, да се оцени тази тяхна неутралност. Тяхната принципност и ценностна система можеше и да е от полза...
Наред с неопитността и непознаването на политиката.
Днес към Радев са отправени различни очаквания, предложения, дори опити за рекет. Дежурните и нови сватовници го атакуват със списъци, в които са подредени имената на „най-подходящите” моми за служебната сватба. Защо това е толкова важно?
Защото служебния кабинет ще подготви предсрочните избори.
Служебният кабинет ще пресече или няма да пресече купуването на гласове и манипулирането на резултатите от тях. Това от своя страна означава победа или крах за статуквото. Това пък е равно на триумф или загуба за мафията. Резултатът: шанс или смъртна присъда за България.
Ще спре или няма да спре печеленето на обществени поръчки от фирми на властта, известни повече като фирми на мафията #Кой.
Ще спре или няма да спре достъпа на статуквото до всичко, което е свързано с източване на бюджетни и европейски средства.
Всичко това е в ръцете на Румен Радев. Дали не е прекалено голям товар? А прекален товар ли са били важните, фаталните, страшните, великите и срамните дати от историята ни? Но са взимани решения. Понякога честни. Често неудачни. Те са ни докарали дотук. Ако Радев все пак поглежда назад нека види последствията от усилията на съветници като Распутин и Любомир Лулчев у нас. Лулчевци – колкото искаш. Пари и власт. Лицемерието е в основата на злото, което ни преследва отколе. Във всичките му разновидности: политическо, светско, социално, лично. Повсеместно лицемерие. От него новият държавен глава няма как да избяга. Такъв самолет няма открит. Ще го изучава, ще живее с него и ако има смелост – ще му се опълчи.
Лицемерът е човек, който, след като е убил родителите си моли за снизхождение, с аргумента, че е сирак, казва Ейбрахам Линкълн. Справи се сега, за да не търсиш убиец назаем... Съвет на Конфуций. Актуално и днес. Ясният и проникващ дълбоко ум се приближава до гибелта, защото се увлича да обсъжда чужди качества. Този, който много знае и много разсъждава, се подлага на опасност, защото разкрива злото у други хора. Подобна опасност грози и близките му, тъй като нито един човек, чийто и син да е, не принадлежи само на себе си, нито един човек, какъвто и сан да има, не принадлежи само на себе си. Който е тръгнал да управлява – да си повтаря тези неща.
В онази централа в Лангли, от която са се навъртали край Радев, докато е учил в Air War College, пише още на входа: Да се надяваме на най-доброто и да се готвим за най-лошото. Някои учени твърдят, че това са думи на император Август. Значи проверени вече...
Трудна работа.
Щрак, щрак... – засилва се звукът на капаните.
Огнян Стефанов
