Годината е 2030. Едно малко пътешествие до там, където ще бъдем след 30-на години, подсказва, че животът трудно ще се събира в познатите ни от началото на 21 век рамки. Един футуристичен скок във времето разкрива как ще живеем тогава и колко млади бихме могли да изглеждаме, въпреки че ще гоним 40-те, 50-те, 60-те си години... Виртуалното повествование се редува с научните заключения на експерти-фу
Ана Кочева
Млада жена от 2030 година описва един обикновен свой ден: Усещам, че вече съм будна: през полупритворените ми клепачи леко се процежда светлина и мигновено ме налягат хиляди мисли. Днес изтича целулитната ми имунизация. Е, не е голяма беда; просто трябва да изровя отнякъде розовите капсулки, които се взимат периодично, и да глътна две от тях, след което около година няма да имам грижа с отпуснатата портокалова кожа. Някъде трябва да съм забутала опаковката, сигурно е сред онези дребни вещи, които използвам супер рядко, та чак никак. Разравям нощното шкафче до леглото си и наистина – кутийката лежи под старите компактдскове, които отдавна трябваше да изхвърля. Това, че днес не е моят ден, ми стана ясно още при разсъбуждането. Компютърът ме разсъни с весел клавирен концерт на Моцарт. Според компютърните изчисления обаче в момента ме грози повишена депресионна опасност. Декориращата програма, която помага в случаи като този, от вчера е превключила на тъмносин цвят по стените ми и показва произведения на Томас Гейнсбъроу: „Утринната разходка” се сменя с изящния му „Blue boy”. Като капак вече десет минути здравният ми часовник-тип ръчен скенер не спира да подава сигнал. Хвърлям едно око на показателите: холестеролът ми е леко завишен, затова пък кръвното ми налягане е нормално, пулсът – също. Днес тежа 47 кг, поне тове е окей.
(Факт: Футуролозите от Асоциацията за международни дългосрочни проучвания, базирана в САЩ, са категорични, че всяко нормално домакинство след някое и друго десетилетие ще разполага с персонални диагностициращи апарати и кулинарни консултанти. Времето за хранене ще бъде перфектно съобразено с потребностите на организма.)
Кухненската система ми предлага едновременно три различни менюта за закуска, и трите без яйца. Аз обаче не си харесвам нито едно, затова пък си избирам горещ шоколад с кофеин. Завесите бавно се разтварят и ми се предоставя неповторим изглед насреща към градската кула. Жалко, че срокът на това жилище вече изтича и ще трябва да се местя на 210 етаж. Е, поне ще се наслаждавам на истински изгрев, което съответно ще ми струва и повече. Сигурно най-добре днес би било да не мърдам от леглото. Уви, прогонвам тия еретични мисли от главата си, защото така и така трябва да вървя на работа, още повече, че след около час започва и търговската конференция с партньорите ни от китайски Хонконг. Най-късно до 60 минути трябва да съм в офиса – слава богу, няколко етажа надолу, но пък на място, където птичият поглед от прозорците вече се губи. Тоест трябва да става без офлянкване! Душ кабината ми вече е затоплена до приятните 28 градуса, прозрачната врата автоматично се затваря с едва доловимо приплъзгване, за да се оставя точно две минути и половина да ме обгръщат фини водни изпарения. Накрая топъл въздух бързо ме изсушава и аз, освежена, приключвам с банята, докато компютърът вече ми представя прецизна подборка от актуалните новини до този момент: президентката на Европейския съюз е на посещение в Обединените корейски щати, доларът се разменя за 0,54 евро, а канадската гражданска война се вихри с нестихваща сила. Слаб дъжд, температурата навън няма да надхвърли 18 градуса. Хвърлям поглед към голямото стенно огледало. Оттам ме среща погледът на 25-годишна млада жена, чиято кожа поне още 30 лета ще си остане без грам бръчки. Наистина не разбирам, как дамите отпреди две поколения са живяли без генната технология. Горките!
(Факт: Най-късно около 2030 г. човешката ДНК-структура ще бъде пълноценно изследвана. Още при раждането на децата лекарите ще са наясно с генетичната им характеристика – и ще имат възможност за реакция и намеса. Продължителността на живота на всеки роден около 2030 г. би могла да бъде около 120 години.)
Още в душ кабината си поставям малка татуировка с лазер на рамото само за днес, защото смятам да си облека костюма с открити рамене от синтетичен кашмир. Цветът на косите ми този ден ще си остане както е – старомодно светлорус. За утре може да размисля и да го сменя. Междувременно компютърът ми пуска стари технопарчета, за да стимулира кръвообръщението ми. Въпреки че се оказва излишно, защото същото успява да свърши Мари, най-добрата ми приятелка, която звъни по телефона. За съжаление, в момента тя живее в Южна Африка, но дори като холограма продължава да изглежда достатъчно секси и като че ли е досами мен. Както винаги, ме засипва с най-новите светски клюки: „Здрасти, чу ли вече, новината се върти по всичките триста канала: Чарлз ІІ Английски се връщал в Лондон от заточение, а Камила станала съпруга на Рупърт Мърдок-младши.” Въобще не успявам да се включа в монолога, който се води на разстояние през цели два континента плюс Средиземно море отгоре. Пък и не се налага. Тя продължава в същия шеметен дух. „Какво ще кажеш за последния й лазерен лифтинг? След него прилича на приятелка на принц Уилям, а? Той пък сигурно се мотае някъде из Ню Йорк заедно с Лурдес Чиконе. Прекрасна двойка, нали?” Съгласявам се с това, като още от началото на разговора, гледайки холограмата на немлъкващата ми приятелка, не спирам да се учудвам, задето Мари продължава да изглежда като 17-годишна хлапачка. По мойте сметки трябва да е някъде към 53. Ех, защо ли аз не се омъжих за най-добрия хирург по разкрасяване в света?! Всъщност, защото той е с около 30 г. по-възрастен от нея, пък и предпочитам сама да поръчвам своите мъже. Импулсивно решавам точно днес вечерта да си позволя един любовник. Кибер, разбира се. Заслужила съм си го. Междувременно Мари се сбогува и връзката прекъсва. За закуска все пак си взимам едно яйце – въпреки изричното предупреждение на здравния ми скенер. Изкуството се състои в това да намериш средния път между разума и удоволствието. Това го беше формулирал някакъв си английски философ от 20 век, но не се сещам кой точно. Чипът със събраната световна литература ми се губи напоследък – или съм го преместила някъде, или е загубен, но това едва ли има голямо значение, защото след малко така и така ще се сетя. Предстои ми да си изпия биококтейла, който освен витамини, съдържа и ежедневния ми микс от необходими стимулатори за настроение и вещества за изостряне на паметта. Да-а-а, след последната глътка името е налице – Олдъс Хъксли. Един „емоцивил” в храната е достатъчен!
(Факт: Нутрацеутикалите са хранителни вещества, препълнени с медикаменти. Те не само засищат, но и ще ни поддържат здрави, ще повишават постиженията и паметта. Кристофър Ууд от чикагската специализирана телевизия „Food Channel” смята, че те ще бъдат в търговската мрежа съвсем скоро.)
Десет часа. Ако не искам да изпусна търговските си партньори от Хонконг, трябва бавно да превключвам на работен ритъм. През почивката ще си поръчам кибер-любовника... Най-сетне почивката идва и е крайно време да побързам, за да вкарам навреме данните, които съм си намислила, в сензорните маски. Произнасям тихичко, но отчетливо поръчката си пред агенцията: руси коси, тренирано тяло, бяла кожа, фино лице като на гръцка статуя. Или пък чернокос. Във всеки случай не много космат! Май най-добре да е мулат! Като опра до влюбване, тогава ще си поръчам нещо съвсем различно. Изборът на ръцете му малко ме затруднява: пръсти на пианист или груби, но чувствени? От мен да мине, оставям това на случайността! Трябва обаче непременно да се казва Ърнест и да е в състояние да да рецитира Шекспирови сонети. Това ме възбужда. Агенцията потвърждава поръчката за днес вечерта и натоварва сметката ми с неприлично висока такса.
(Факт: Дните на парите в брой ще си отидат безвъзвратно. Американските футуролози са единодушни, че в следващите 20 години ще бъде създадено 100%-ово общество на кредитните или друг вид карти. Вместо монети и банкноти всичко – от кафето до билетите за театър – ще се плаща с чип карти.)
Асансьорът към партера е празен. Не е необичайно по това време. Всеки, който не е на работа, сега спи или е извън града. Вратата към пазарния коридор се отваря. В широкия огледален пасаж също няма хора. Така и така съм тук, ще отида в Магазина на носталгията по 90-те години, за да си купя рамка за триизмерната фотография, която баба ми изпрати. Със своите 97 години тя изглежда по-свежа от всякога, явно климатът на изкуствения остров, на който замина, й понася добре. Антицелулитните си капсули пък ще си взема от аптеката без рецепта.
(Факт: Според експертите най-късно към 2030 година ще бъдат победени и най-страшните болести като рак, СПИН и инфекциозните заболявания. Същото се отнася и за болестта на Алцхаймер. Лошото е, че може да се появяват нови, неизвестни досега...)
И тогава...! погледът ми попада върху един рафт в антикварния магазин. Невероятно: там се мъдри нещо, което моменталически ще изпразни паричното съдържание на чип-картата ми: истинска старина от 90-те, времето, когато е бил роден синът на Майкъл Джексън: става дума за малка, неупотребявана, прашничка опаковка с кондоми! Я да видим, дали Ърнест знае, какво се прави с тях...
