В Англия ме хвана саклет, там си добре, ако нямаш амбиции или някой ти бутне милиони, за да пробиеш
Люба Кулезич
С Милена се чакаме в Южния парк, за да си говорим за завръщането й и за новите й парчета. В едното нахалната кукла Мици си е окачила нови цици, в другото недодяланият Чворолино се настанява на мястото на стария хитрец Буратино. Песните вече вървят към публиката. Родното куклено шоу продължава. Милена си е дошла, за да ни каже по неповторимия си гаменски начин как изглеждат пораженията, нанесени от кукловодите на безкрайния ни преход докато е отсъствала.
Преди десетина години, преди да замине за Англия и преди да се познаваме я виждах на някоя пейка в парка с един невъзмутим пудел в краката й. Изглеждаха страшно близки. Разбрах, че любимото й куче е починало онзи ден. Много други неща са се променили. Само тя е същата с непукисткото си изражение, с изрусения падащ почти под веждите бретон. Макар да е напълняла след раждането определението „бяла врана” продължава да й лепне от онези дни на присмех и на непокорство пред сивотата на униформените мозъци. Килограмите й придават вид на кралица.
Рок-кралицата Милена. Така я наричам, въпреки че рядко съм срещала човек, който по-малко да робува на социални условности. На ранговете на вкуса обаче – да, категорично. Тя излъчва точно това, което се покрива с израза „тежи на мястото си” – човек, умеещ да държи света на една ръка разстояние без да е надут.
Милена си има 7-месечната Куийн, мъдро и красиво бебе. Ден преди евроизборите то с огромно спокойствие люлееше крачета в прегръдките на татко си докато мама екзалтираше публиката с хитовете си от 90-те. Това беше на синия хепънинг в Южния парк. Тя никога не е пяла за други цветове, макар да е наясно какво значат разочарованията от хитреците в политиката. Гръмотевицата от уредбите удряше право в сърцето и в слънчевия сплит. Присмехулните рок-парчета бяха люлка за детето на Милена. През това време народът в парка качваше пулса и се сещаше за годините, когато рефренът „Не`ам нерви” изкрещяваше нетърпението му за промяна.
Близо три-четири петилетки по-късно „Не`ам нерви” пак е актулен крясък, който заглушава поредните предизборни обещания и клетви. Само дето нетърпението се е сменило с познатото от онова време чувство за засядане в блато. А Милена пак е тук, сакаш обречена да хвърля камъни в блатото. Говорим си за саклета, за потреса от еднообразието, за съпротивата срещу селянията. Разговорът се проточва. Затова го пускам с продължение.
- Имаш ли чувството, че докато те е нямало през тези години, нещата тук много са се променили?
Питам се някой път дали нямаше да свикна с носталгията, ако бях останала там. Има дни, в които се раздвоявам. Тая чалгаджийница тука много ме дразни. Викам си, вместо да вървим към Европа, ние гледаме към Анадола ти казвам. С ей такива очи. Може да сме влезли в Европа по документи. Но то е все едно един циганин да си облече чиста риза, ама отдолу пак си е същият. Вместо да гледаме да сме като европейците по държане, по общуване, понякога и от циганите сме по-зле да ти кажа...Извинявай за сравнението.
- Ти откога всъщност трайно се върна в България?
- Ами, с целия багаж - преди две години. От 93-та до тогава плътно живях в Англия. После започнах на 6-7 месеца да си идвам по веднъж. В 2000 г. се върнах и направихме с фирма “Едита” едни турнета – анти СПИН кампания. Пак си се прибрах там, но тук от време на време правех някакви участия. В Лондон минах на репертоар тип “пиано-бар” и на частни партита. Напоследък свирех с един пианист и с един китарист – акустично. Пях например по покана на кмета на Уиндзър за “Ротари клъб”. Ей такива неща.
- И защо предпочете София пред Лондон?
- Ами, защото ми стана скучно. Нямах активна работа всеки ден. Аз искам да правя други работи. Да се развивам, да пиша песни. Някак си моята чувствена система си е направена за България. В Англия залагат много често на аранжименти, на саунд и на напомпана визия. Десет души да мислят къде да ти е татуировката - не е за мен. Аз съм по естествените работи. Като ти идва един готин текст отвътре, предпочитам да го следвам, а не да създавам изкуствен продукт. Не мога да вляза в машината на времето и да фуча напред. Може би съм малко по-старомоден модел. Искам да си живея с душата. На нея да й е комфортно, а не всичко да го комерсиализирам до там, че да изкарвам само едни добри пари. Разбираш ли? Не знам как да ти го обясня. А за да направиш кариера там, трябва да си до 22-23 годишен и някой да ти бутне милиони, за да тръгнеш.
- Ама ти нали записа там албум с групата си и се чу, че е бил чудесно приет?
- Да. Беше си много добре, но много отдавна. И стигнах до извода, че след като няма кой да инвестира в теб, по-добре парите, които спечелиш, да си ги харчиш. Или да ги вложиш в нещо друго, което ще ти носи собствени приходи... И затова спрях да пея собствена музика, а разни кавъри, чужди парчета, за да се издържам поне с пеене. Обаче в един момент се оказваш в затворен кръг. Ако си човек без амбиции, можеш да си живееш много добре. Отиваш до магазина, купуваш си храна. Имам си едно много симпатично апартаментче в центъра на Лондон. Ходи се до Сохо пеша. Всичко ОК, но те хваща саклет, щото няма развитие. Ако нямаш цели, там животът е перфектен. Ама аз като имам? Какво да правя?
- Ти като тръгваше натам допускаше ли, че работата може и да не стане?
- Не. Аз отидох с мойта мечта да си свиря с местна група. Да е от англоговорящи.
- Нали имаше някакво английско гадже ли, мъж ли беше в следствие на групата?
- По-късно да. Той беше промоутър на групата там и ми беше като мениджър. Мисълта ми е, че през 1993 г. отидох в Англия да си осъществя мечтата. Това погълна време. Трябваше да се оправя с английския, после да си намеря музиканти. Сравнително бързо стана. Взехме много бързо дати по клубове. Доказах се, че групата ми е добра и че парчетата ни са интересни. Направихме си фенове. Свирихме във всички най-хубави клубове в Лондон, където може да се свири. Стигнах върха до там, че журналисти са писали рецензии без да ходя да ги търся аз и да им плащам. Това рядко става. Всичко, което можах да направя без пари, го направих. Преди това ме бяха давали по МTV пак така, по симпатия. Две седмици по 24 часа ме въртяха на запис от концерт в Кан. Беше готино, но цялата тая реклама е до време. В един момент трябва да дойде някой с парите на масата...
- Е, не е ли по-естествено като си направила такива забележими крачки, да се яви някой, с когото да продължиш напред?
- Те много хора се явиха. Но искат да те разпънат на кръст, да ти източат кръвта, а не да ти помогнат. Ние с мъжа ми извадихме 15 000 паунда и ги вкарахме в моя албум. Той и до ден днешен е актуален и като саунд, и като всичко. Който го е чувал казва, че за онова време саундът е потресаващ. Сега Гуана Епс, която идва тук с групата си, може да ми бъде ученичка. Нея я нямаше, когато ние правехме подобни работи...
- И какво стана?
- Разпратихме едно 60 диска по агенции. Обаче дойдоха едни предложения, дето – грубо ще го кажа – все едно предлагаш първокачествени домати, а ти ги изкупуват за жълти стотинки. И аз викам: “Това няма да стане” при положение, че съм вряла и кипяла в този бизнес в България. Половината игри и мошеничества ги знаех оттука. Но другата половина ги разбрах как стават чак на Острова.
- Това ли е правилото или отношението беше такова, защото си българка?
- Един от шефовете в една компания ми каза: “Те нямат интерес да инвестират в тебе, защото си от България. Англия няма интерес към българския пазар. Един ден ще решиш да се махнеш и печалбата от вложените в теб пари няма да остане в държавата.” Отначало ми беше странно, но има логика в това, нали? И се оказа, че след няколко години там пробиха две румънки. Ама защото дойдоха с румънски пари, които изпраха по този начин. Планът беше успешен. Вкараха парите като разходи – в реклами, в пи ар. Така направиха големи приходи и ги врътнаха, а при мен нямаше кой да направи нищо подобно. Така че, за съжаление нищо не можа да стане.
- Е, толкова ли не можа да намериш някой добре облечен бизнесмен тук, за да те лансира там с парите си?
- Никога не съм се занимавала с хора от подземния свят. Вярно, тогава работех с “Унисон”, които бяха най-големите тука. Те инвестираха в разни поточни линии за пиратски дискове и бяха много напред с материала. Навлязоха и в Русия с тези дискове. Тогавашният ми албум, който направих преди да замина за Англия, беше № 1 по всички класации и по продажби. Самите “Унисон” си признаваха, че е най-успешен. Бях и пред “Гънз енд Роузиз” в тукашните класации. Пазя си някакви вестници от онова време. Но странното е, че като отидех да си поискам парите от продажбите и те: “Ами-и-и, тука нема сега”. А в същото време пишат, че си най-продаваният. По едно време ми беше станало неудобно да им чукам на вратата. Оказа се, че тези хора, с които сме яли и пили на една маса, те крадат най-много. Аз затова и заминах за Англия. За да почна отначало. Но си имах едно на ум от всичко, дето го препатих в България.
/следва/
