Изборите наближават, но обратно на очакванията за остра интрига, все повече намирисва на уреден мач. Поувяхна дори съперничеството между Станишев и Борисов. Дори „смразяващият кръвта” клип на Нова зора вече не става за мезе към вечерната ракия.
Скучно, вяло, тъпо. Това затишие вещае поредна тесла за избирателя. В смисъл, че баницата на властта ще се разпределя на тъмно. В тази семпла обстановка предизборните щабове и пиарите все повече заприличват на мъдреците на Суифт, които се мъчат да превърнат леда в барут.
Не е нужно да сме Хари Потър, за да усетим, че са ни качили на летящата метла.
Лидерът на руските евреи в Израел - Авигдор Либерман, преди изборите там издигна лозунга „Без вярност – няма гражданство!”. Казват, че опонентите много му се смяли. Може, но в крайна сметка се оказа, че в Израел държат най-много именно на верността във всичките й разновидности: към нацията, държавата, историята и дори към митовете. Изглежда простичко, но не е. Това сплотява евреите от векове като един юмрук, каквото и да означава това.
В момента управляващите партии у нас се опитват да ни пробутат същия продукт, но с друг подтекст: „Гласувай за нас, ако искаш да си добре”. В смисъл, че ще запазиш сегашната си работа, пост и служебно положение, но ако си верен.
Предлагам малко аритметика, за да поясня какво искам да ви кажа. Хората на държавна работа са около 800 000 души. Министър Николай Василев ги разпределя в пет категории.
Държавните служители са около 36 000. Други 52 000 души влизат във второто ниво, което прави общо 88 000 души.
Третото ниво включва т.нар. второстепенни разпоредители. Такива са работещите в болница „Лозенец” (известна като „правителствена”), резиденциите „Бояна” и „Евксиноград”, някои научни институти и пр. С тях цифрата набъбва до 140 000.
Четвъртото ниво е публичния сектор: учители, лекари, полицаи, военни, културни дейци и др. С тях цифрата набъбва до 480 хиляди.
Петото ниво включва служителите в държавните и общински предприятия като НЕК, АЕЦ "Козлодуй", "Булгартабак" и пр. И ето ти 800 000 души, които се хранят от бюджета.
От тях 65 000 са в МВР. Колко има в ДАНС – никой не знае, защото е супер тайна. В Националната разузнавателна служба и военното раздузнаване – също.
Всичките тези 800 000 българи по някакъв начин са зависими от управлението. Ако прибавим към тях семействата им, които държат роднините им да останат на работа, защото иначе лошо, бройката ще скочи към 2,5 млн души. Представяте ли си?! Общият брой на избирателите у нас е 6 704 000. От тях гласуват 35-40 на сто, което прави под 3 млн, от които 2,5 млн мечтаят да си запазят работата, поста, заплатата и превилегиите, дори това да са кламери, тиксо и няколко безплатни банкета годишно. Тези хора за кого ще гласуват според вас? Ами пенсионерите, които са също 2,5 млн? Остават едни милион и половина, които най-често псуват на майка, че са се родили тук и не ебават да ходят до урните. На това социолозите му викат наказателен вот, а управляващите – повод за шампанско.
Разбирате ли сега, колко прав е Либерман? Вярност му е майката. Към системата, която те държи на заплата. Към началника, който ти дава оценка. Към шефа на агенцията, който гони непокорните и толерира послушковците. Към министъра, който с един замах може да измете чуждите, за да осигури своите съпартийци, сътрапезници и партньори. Някои наричат явлението лоялност, но то си е чиста вярност и то като тази на кучето към човека. Изключенията само доказват правилото.
При това положение всяка надежда за промяна изглежда скръбно обречена. Като допълнение към мрачната картина са и пречките, които се поставят пред онези един и половина милиона българи, напуснали родината през последните години.
И понеже сме в предизборна кампания няма как да не стане дума и за идеология. Всяка идеология и произтичащата от нея пропаганда се крепят на умишлено създадени митове. Митът е нещо като приказка, която няма как да бъде проверена. Някаква представа и твърдения за партия или политик, повтаряни непрекъснато, в един момент се превръщат в мит. При това въобще не е нужно твърдението да отговаря на истината. Такъв е най-популарният мит, че БСП е социална партия. В действителност немалка част от нейните ръководители клонят все повече към класациите на „Форбс”, отколкото се вписват в понятията на Димитър Благоев... Мит е също, че ДПС е етническа партия. Не е. Партията на Доган отдавна е добре работещ холдинг, но електоратът му гласува на етнически принцип. Защото му внушават друг мит, че българите са срещу турците и падне ли им сгода, ще им врътнат нов възродителен процес.
Мит е и твърдението, че сме европейска държава. Членки на ЕС – да, но по манталитет и стандарт сме все още в Ориента. От евромита обаче добре се хранят няколкостотин партийни функционери и няколко хиляди подопечни чиновници. Който не вярва нека пробва да изкопчи средства по европроект или програма, разчитайки на законовите процедури.
Един от най-циничните митове е този за прозрачността на управлението. Половината сайтове на министерствата и държавните агенции са актуализирани за последен път преди месеци, а някои преди години. В нито един от тези сайтове, струващи огромни пари, няма да откриете информация колко струва официалното посещение на еди кой си министър, депутат или друга важна клечка в чужда държава. Няма данни и за разходите за служебни лимузини, командировки, вечери, подаръци, бодигардове, ремонти на кабинети и резиденции, ловни излети, приеми, кръгли маси, чествания и пр. На никой не му дреме, че е най-мабкото морално да се отчитат ведомствата пред данъкоплатеца. Медиите пък нито питат за тези неща, нито правят разследвания, което ни препраща към един друг мит, този за свободата на словото.
Ето защо предизброната кампания е сива и скучна. След евровота партиите са заети с договорки и изчисления под масата. Бойко Борисов може да заявява, че ненавижда тази игра, но капанът, който са му заложили сегашните управленци, ще щракне съвсем скоро. По този начин ще бъде разбит окончателно още един мит, този за честни и демократични избори.
Намираме се в състояние на затишие, но буря няма да последва. Подгатвят ни за хипноза, дори за изкуствена кома. Оттам насетне всяка подадена лъжичка, ще ни се брои за социална политика и антикризисна програма. Ние пък ще сме благодарни, че мъобще сме живи. Което всъщност не е малко.
Така стигаме до втръсналото ни заклинание - за България или добро, или нищо. Всеки, дръзнал да критикува държавата, е лош, антипатриот и предател. Все едно е достатъчно само да повтаряме, че сме демократична държава и да се превърнем в такава. В ръцете на политическите анестезиолози дори забравяме, че този израз – или добро или нищо, в българската традиция се употребява за споминал се човек. Дали пък...
Огнян Стефанов
