13 години от смъртта на поета и драматурга Иван Радоев се навършват днес, 10 юли 2007 г. Човекът, чието име носят mлевенскияj драматичен театър и една улица в София, на която живеят милионери. 13 години от смъртта на Иван Дашев Радоев от гр. Пордим, чиято дядова и бащина къща руският император Александър Втори, известен още като Цар Освободител, посещава често по време на Руско-турската освободите
Иван Радоев е роден на 30.03.1927 г. Учи гимназия в Плевен, следва право (1947-1949) и българска филология (1949-1951) в Софийския университет. Работи като редактор във в. „Стършел", в. „Родни криле", сп. „Български воин", Българска телевизия, като драматург в Народната опера - София (1963-1968), в театър „Сълза и смях" (1970-1972), театър „София" (1972-1986), Пернишкия театър (1986-1990). Публикува поезия от 1939 г. Сред най-значимите му стихосбирки са: „Пролетно разсъмване. Стихотворения" (1953), „Стихотворения" (1958), „Баладична поема" (1960), „Един бял лист" (1975), "Стихотворения и поеми" (1978), „Грешни сънища. Стихотворения и поеми" (1987), „Бяло потъване. Децими. Феникс" (1992). Той е един от създателите на лиричната драма у нас - „Светът е малък", „Голямото завръщане", „Червено и кафяво", „Садал и Орфей", „Човекоядката", „Биволът", „Чудо", „Сън", „Кълбовидна мълния" и др., които и днес се играят по българските театри. Умира през 1994.
Големите поети не умират, казва Сервантес. Иван Радоев е от тях.
Град на спасението
Една вечер полъхна
от морето на миди.
И докато въздъхна,
младостта си отиде.
Младостта си отиде
само в пет-шест секунди.
Младостта си отиде
като "глория мунди".
Ах, в небесната карта
фарът мига и стене.
Той упътва инфаркта
къмто моите вени.
Мен животът обаче
със въпрос ще ме гледа.
Аз бях бунт неудачен -
победих без победа.
1959
Свят мой
Откъде идвам?
Накъде отивам?
Обременен от формули и заключения,
прошнурован, подпечатан,
и... неодобрен -
роден от загадъчни смърти и звездовалежи,
топлен от снежни виелици
мръзнал в сърцето на слънцето,
изострил слуха си
върху удар на конски копита,
в кръвта на робски въстания
избистрил очите си,
разнасял тайни писмени знаци
между варварства и цивилизации,
целувал момиче по най-простия начин,
разрешил галактични проблеми - без моя -
незасегнат от преходни слави и почести,
вървящ по ръба между срама и достойнството -
с едно сърце голямо,
колкото птица с прибрани криле...
Откъде идвам?
Накъде отивам?
1965
Озверяване
Аз съм склонен да ме няма.
Да изплюем последните си думи -
да си дадем оцет вместо вино
и векът да си измие ръцете.
Аз съм склонен. Ето я бездната!
Да свалим лицата си - безмолитвени,
и с едно остро обръщане да се погълнем!
Аз съм склонен на тоя световен финал.
Но... да оставим децата си на хълма.
Все някой трябва да ни прокълне.
1990
Поема написана там от един луд
1.
Ето я държавата - ето я -
пуснете ме - ето я!
Кой я намушка, изтекли са
градовете и селата й.
Тя се е. Самоубила!
Ей вие, министрите, защо плачете?
Не е от операция!
Отче наш, ти, който си в София!
Ще ти светя маслото!
Душите на лудите спят в памука.
2.
Мамо, тук има един индиец
от Германия.
Който все, все, все противоречи,
че е от братска Ирландия.
Казвам му. Че не ми е брат,
понеже съм от Съвсем Друга България -
но. Той ме прегръща.
Не знам какво да правя с брат си -
да си призная ли - кажи ми.
Раждала ли си някога ирландски индиец.
3.
Не се сърди. Че ти пиша така -
защото ме научиха до десет.
И сега... Като ме бият три пъти,
знам, че са ме били осем.
Вчера минах през едно
затъмнение и ми стана студено, и
не ме биха обратно.
Изпрати ми едно-две-три-четири-пет
камъчета да си ги изчислявам.
И да си ги имам първоначално.
4.
Храня се с лишеи и корени - призрак съм
и не се плаша вече от себе си.
За където и да тръгна. Стигам. При същото.
Защото винаги нося тялото си.
А нима са ми нужни неговите очи,
че да виждам два пъти повече?
Защото аз не съм ловецът, мамо, а звярът.
И тогава пазачът хвърли габърчета
в очите ми - и целият свят се спука!
Защото аз не съм ловецът, мамо, а звярът.
5.
Недей да се сърдиш! На Мария, мамо!
Защото тя е дева Мария.
Сигурно сега й е много мъчно
дето ме е топила пред органите.
От обич го е направила. Мамо!
От обич към държавата.
От обич, от обич, от обич...
Да простим, което е от обич.
Отмъщението е джуджето у човека.
Имам гордост, но не я употребявам.
6.
Вчера ми показаха държавата.
Тя. Беше кръгла. И навсякъде.
И където и да тръгнеш -
все, все, все си остава вътре.
Имало една - друга държава.
Която била отвънка
и не се прониквало жив.
Сега ми е обяснено
и ако съм все такъв
ще ми подарят още една инжекция.
7.
Вчера много ме боля главата
заради целия свят -
ох, решетката - умря една пеперуда
също като две икони.
На едната беше твоят Христос,
на другата червено.
Но после. Заваля. Ух, нямам пари!
На гърба ми се залепи - махни се, санитарино!
Въртях се, въртях се, но той не падна.
Като си легнах пеперудата я нямаше.
8.
Сестрата ми каза, че имам голям нос,
но иначе е хубав.
И сигурно. Дишам - много хубаво
като че ли съм слон.
Беше мъничка. И лекичка - и
друсаше се, и ми викаше
ти си едно слонче, ох, слонче...
Един ден като имам деца
искам да приличат на сестри -
нали слончетата си имат Бащи?
9.
Вчера пак ме възкръснаха!
Извличай си поуките от тука!
Но днес има свиждане с държавата,
най-после ще видя майка си.
Майко, майчице!
Имам си знаменце -
махам си-махам си -
Зна-чи мир! Зна-чи мир!
Зна-чи мир! Зна-чи мир!
Смърт!
10.
Гражданино професор!
Гражданино доктор!
Гражданино Полковник!
Гражданино Подполковник!
Обещавам се! На двайстия конгрес!
Обещавам се на трийстия конгрес!
Обещавам се на 30 по 20!
Обещавам се,
докато стане бъдеще.
А като се мръкне ще ми целунете задника.
11.
Ох, майчице, майчице, ох!
Защо ме бият,
когато аз не съм
виновен за думите?
Кой ги обрича в устата ми?
Защо не бият природата?
Защо мене, нищожния?
Нищо, майчице, майчице... Колкото
пó съм нищожен, пó ми е добре.
Да не й е мъчно на България.
12.
Ето сега ще си побая за късмет.
Цикламена амена,
амена мамена,
през девет морета карана-арана.
Лечка-полечка,
дечка полази,
руки-уруки,
Аз,
Вас,
Свети Спас.
13.
Мамо, вече ми е по-добре,
защото. Ме бият за мое добро.
Че да се видим по-скоро
като мине комисията.
Комисията много. Ме обича.
Тя е зелена като мене
и аз ставам все по-бял, бял, бял.
Казаха, ах, през май като цъфнат
налъмите ще си дойда -
Мамо, много ми е зелено за тебе.
14.
Нарисувах си кобилка, мамо,
но санитарът мръсникът му я замаза
с гадната си бяла престилка,
помниш ли, дядо имаше кобилка?
И понеже. Не ме пускат много навън
стаята ми тичаше-тичаше-тичаше,
умори се и по хълбоците й изби пот.
Влагата ме разсипа, мамо!
Мъчно ми е за Мен и Държавата.
А навън всичко стана зеленоидно.
15.
А сега да попълня формуляра.
Роден - защо?
Образование - безсмислено.
Професия - враг.
Ръст - много нисък.
Народност - чужденец.
Семейно положение - народно.
Лице - оплюто.
Очи - безразлични.
Особени белези - обеца на ухото.
16.
Гражданино професор!
Гражданино доктор!
Гражданино Полковник!
Гражданино Подполковник!
Обещавам се на 20 век!
Обещавам се на 30 век!
Обещавам се на 30 по 20!
Обещах да те забравя, Господи!
Обещах се на Държавата, мамо!
Душата ми си легна в памука.
1990
Спомени за Иван Радоев
от Найден Вълчев
Аз казвам Иван, Дашката, Дашо, казвах му и Иванко - става дума все за Иван Радоев. Така. Животът продължава. Минали-неминали двайсетина дни, Дашката причаква Серафим:
- Можеш ли да ми дадеш за някой и друг ден 2000 лева?
- Мога.
Взема ги Дашката и за месец и повече му изчезва. Тук го причаква, там го търси - няма го и го и няма. Още в Плевен той беше се запознал с мъдростта на римляните, че in vino veritas и някъде под този девиз изчезнаха Серафимовите две хилядарки. Но със Серафим после те станаха близки приятели, пък и двете приятелки балерини им станаха съпруги. Мизи и Веселка.
А самото начало се нарича Плевенска мъжка гимназия "Цар Освободител Александър II". С ученически униформи, с жълт монограм на шапката с дълга козирка, с кръгъл номер на ръкава... И със сантименталния спомен как и в нея, както се случва понякога и в другите гимназии, литературният кръжок искрено, пламенно и увлечено прави дълги сбирки и прокламира яростни решения, издава стенвестници, кръжочниците четат стихотворения по гимназиалните стълбища или в салоните, слушат и изнасят беседи и реферати, спорят утвърждават, отричат. "водят пълнокръвен организационен и художествен живот" и не подозират, че поетът не е в кръжока им. Така беше и в нашата плевенска гимназия, откъдето вече бяха излезли Иван Кръстев, Иван Дочев, Вътьо Раковски, Йордан Русков, които печатаха стихотворения в "Българска реч" и сега нямаше литературни светила. А беше 1945-1946 г. Първите години след Девети септември. Към читалище "Съгласие" имаше литературен кръжок "Никола Ракитин", но ги нямаше познатите ни само имена М. Бръмбарова-Морна, Цветан Спасов... Но това беше само литературен кръжок, а кръжок "Изкуство" беше и за живопис, и за музика. Пък вече имаше и Втора мъжка гимназия и този кръжок беше общоученически. Там слушахме лекции, беседи, "биографии с марксическо осветление", там решихме да направим едно голямо литературно четене. От трите гимназии да се съберат стихотворения и разкази, анонимно да бъдат журирани и само авторите на класираните творби да бъдат допуснати до светлините на рампата. При това в салона на Популярната банка, където през зимата бяхме слушали Никола Фурнаджиев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев...
Не зная как точно сме събирали и събрали ръкописите, но помня, че в кръжок "Изкуство" те щяха да бъдат журирани от "ценители, но непишещи". Или тайно пишещи. Помня Виолета Антонова, Димитър Грънчаров, Лилия Раковска, Георги Бънзаров, Бояна Върбанова, Жоржета Григорова, реализирали се сетне като юрист, музиковед, професор медик, музикант, международник... Дочакахме тяхното решение, когато една вечер те ни съобщиха, че творби за едно литературно четене има, че има прилични работи от всички гимназии и че има едни много хубави стихотворения от Първа мъжка, ама не са от кръжочник.
- Чии са?
- На Иван Дашев Радоев.
- Дашката ли? Кларинетистът на музиката?
- Ами от осми "в".
- Той е. Дашката от Пордим. Център-нападателят на СП-39. Прославеният футболист, единственият ученик с къса козирка на фуражката, заради която всяка сутрин с разни лупинги влизаше в гимназията. И пръстите му бяха жълти от цигари.
- Добре де, да чуем стихотворенията.
От тази вечер помня само тях. Помня ги, разбира се, смътно, разлято, но там имаше Дунавската равнина, просто зрими бяха този път, покрит с ръжена слама, младежът, чучулигата, лятото. Бяха няколко стихотворения, които нямаха отделни заглавия, а се преливаха, продължаваха се едно друго, имаше в тях нещо Йовковско, меко, пастелно, светло и тъжно като в стихотворенията на Славчо Красински, много от които тогава знаех наизуст. Дашката ли? Дашката го нямаше. Той и тогава не беше по кръжоците и по събранията, той сигурно и тази вечер беше под някой момичешки прозорец с китарата или с акордеона или бяха седнали с картите някъде в някоя квартира двама срещу двама, задимили до ужас за пълен ужас на хазайката и хич и немислещи, че утре имаме и физика при госпожа Сиракова. Умееше ги той всички тези неща, лежаха на артистичната му душа.
Ученическата шапка на Иван, освен че се отличаваше от униформените ни шапки по късата си козирка и леко червенееше, защото на една среднощна тютюмаха паднала в ... котела с виното. Колкото и да я изцеждали и подсушавали - с плевенската гъмза шега не бива - тя беше придобила и леко червеникав оттенък. Когато свърши последният гимназиален час, когато звънна последният звънец, шумно се юрнахме надолу към центъра и от мостчето пред военния клуб сума ти луди глави хвърлихме шапките си в Кайлъшката река, които като черни патици заплуваха към Бели бряг, към Вит.
А преди това, понякога при някое отсъствие на учител или по други причини ни събираха двете съседни паралелки за общ час. В такива случаи обикновено не се изпитваше, отсъстващи нямаше, ставаше весело. В такъв един час, обаче, споменатата госпожа Сиракова беше зърнала многократно изплъзвалия й се Радоев (музиката, репетиции, тренировки за първенството, извинителни бележки...) и го помоли да застане пред черната дъска. Отговорите не ще да са били блестящи, щом Сиракова каза:
- Радоев, Радоев, от вас инженер няма да стане!
- Знам, госпожа - без каквато и да е обида отвърна Дашката и се запъти към последния чин.
В тяхната къща в Пордим се пазеше като реликва сребърният казашки кортик, подарен на прадядото Дашо от руския император Александър II, когато главната квартира на освободителните войски след Студена се премества в Пордим. В тази къща има и пиано. Иван свири. Иван свири добре и, както казах, вече в последния клас на прогимназията е ученик в Плевен, дето взема уроци, напредва бързо, участва в продукции и дори има "собствени композиции". Гимназиалните години ще отклонят Радоев от пианото, ученическите вечери ще са пълни с китарата му, с акордеона, после с кларинета, макар че старият щутгартски Krumm го съпътстваше винаги и приятелите му неведнъж са чували разсипващи се акорди, тъжни и весели мелодии, романси и танцувални ритми, едновременни стихови и музикални импровизации, среднощни песни като онази - "Кралю Петре, ебем ти майку, що продаде велика Сърбия..."
Завършихме гимназия през 1946 г. През есента Иван не се оказа в студентските списъци. Госпожа Сиракова го беше оставила на поправителен. Дойде в София през 1947 г. Зимата бил прекарал в Пордим и там, в клуба на РМС, художествената самодейност на акордеониста, диригента, драматурга, китариста, актьора, автора, режисьора завоюва такива признания, че когато през пролетта бригадирските камиони и ешелони тръгват към Хаинбоаз, в щаба на плевенския батальон ще бъде и завеждащият художествената самодейност Иван Радоев. Той, който през пролетта на прегледа в Плевен е получил награда за музика. Да, председател на журито е бил Асен Карастоянов и Иван е получил награда за своя "Марш към бъдещето". Музиката е била негова, негов е бил и текстът, той е дирижирал пордимския младежки хор. Известно е, че не само слухово, той беше и нотно грамотен.
И така той е в Хаинбоаз, разбира се, в Хаинбоаз е бил със своята тетрадка, защото там ще го намери Борис Делчев, ще вземе стихотворенията му, ще ги донесе във в. "Литературен фронт", ще ги публикува, цитирани във възторжената му статия. Така се появява поетът Иван Радоев. Ще го приветства Пенчо Данчев, ще му стисне ръка Елин Пелин ("Ти ли написа, че звездите стават по-големи, когато нощите са без луна? Браво!"), ще редактира книгите му и ще го причисли в кръга на малобройните си приятели Никола Фурнаджиев. (Тъмна тъмница е, кола избибипква на ъгъла, Фурнаджиев и брат му са взели Дамян Калфов и идват да вземат и Иван. Той грабва винтягата, пръчката, кошчето, топурка по стълбището, аз загасям лампата и вече без да им се чудя, падам наново в кушетката). Иван Радоев за кратко време ще стане популярно и любимо име. Агитките ще изпълняват негови стихове, композиторите на песни ще ги правят, той ще се види обкръжен от много приятели. И от много други, които съпътстват всеки ярък успех. И така - цял живот. И в изброителните списъци него все го забравяха. Затова през 1987 година, когато той навърши 60 години, аз писах, че "Много от връстниците му и от по-младите му приятели имат толкова пито-неплатено, а той, най-яркият лирик, колко несправедливи укори чу. За да излизат книгите му след дълги и мъчителни мълчания. Да бъдат само няколко на брой".
Първата от тях беше "Шумят знамената". Тя бе категоричен успех за новата българска поезия, беше срещната радушно от читателите и от критиката, отвори път на младия поет към поемата му "Израстват хора", към "Пролетно разсъмване". Ако в "Израстват хора" и Иван Радоев плати своя данък на схематичното време, още в следващите си работи успя преди всички ни да влезе в честни битки с догматичните самоограничения, да освободи духа си и като лиричната си героиня от "Мечешка кожа", когато го боли, да казва, че го боли. А тогава това можеше да бъде назовано ерес.
А преди това - той идва в София, и той ще следва право, аз съм вече трети семестър - въвеждам го в науките. Първият му изпит е по славянско право при професор Алексиев-Миладинов. Иван излиза от изпита усмихнат и доволен. Тогава системата беше такава: след наяколко дни се разлепваха списъци с оценките. Отиваме да видим резултата. Иван Дашев Радоев - слаб (2). "При такъв отговор двойка? - учудва се и се обезкуражава Иван. Че аз тогава никога не ще се явя на друг изпит!" И не се и яви.
Въртяхме студентските семестри сред сесии, презаписвания (Иван и Климент), стихотворения, разкази, любови. Иван от юридическия факултет се прехвърли българска филология. И там презаписваше семестрите, защото иначе го чакаше казармата. Подобна съдба заплашваше и Климент. "Спаси" ги деканът на факултета Георги Цанев. Но конспектът завършваше с бригадирската поезия - изучаваха нашия автор. Професор Цанев беше му казал:
-Трябва да решиш дали да си вземеш изпитите, дали да останеш в конспекта...
И Иван беше решил: Да остана в конспекта.
И после викаше на себе си "парамунек такъв". Това си беше негова укорителна дума, а какво означава парамунек - един Господ знае.
В това време беше се върнала от Москва Блага Димитрова. По цели вечери ни разказваше за младата съветска поезия, четеше ни за Сергей-Орловия войник, момъка "без званий и наград", убития, който ще лежи в земята като в мавзолей, превеждаше ни Платон Воронко - "Аз съм този, който взривяваше мостовете", разказваше ни за Юлия Друнина, знаехме наизуст това "Не знам къде на нежност се научих", слушахме за Гудзенко, за Казакова, четяхме за студентското им общежитие, където "Болгарка Блага баницу печет". Събирахме се в моята студентска квартирка на улица "Мальовица" номер 3. Дори установихме едни редовни петък-вечери (в анкетата си с Гарева Иван казва, че били във вторник, греши), хубави вечери, когато при нас - Климент Цачев, Давид Овадия, Иван Радоев, Станка Пенчева, Атанас Наковски, Серафим Северняк, Орлин Орлинов идваха Никола Фурнаджиев, покрай Блага - диригентката Радосвета Бояджиева, Любомир Пипков. Тихият и внушаващ глас на Иван Радоев се намесваше във всичко - и в безсмислените спорове, и в хаотичните разсъждения, и в безкомпромисните отричания и утвърждавания, и в незабравимите безкрайни разговори, и във веселбите. От "Мальовица" аз тръгнах войник. Изпращат ме и без мен. Иван знаеше, че дамаджанката е под бюрцето. Той беше перифразирал Далчев и на вратата беше заковал с кабарчета лист от тетрадка: "Стопанинът замина за казармата". Този лист е оцелял и досега. Срещал съм го няколко пъти из папките си - прегънат, пожълтял и вече петдесетгодишен. Когато бях войник през 1951-1954 г., последният випуск висшисти служихме три години. Бяха тревожни времена. Налитаха диверсанти и от юг, и от запад. А аз - баш във вражия ъгъл, при Беласица. Граничарската тема просто ни заля. Тогава Иван и Тодор Попов написаха популярната песен "Напиши писмо на граничаря". Далеч от всички, откъснат, сам, слушах я с умиление и я усещах като поздрав. Там, Боже, колко рядко се случваше, получавах писма от къщи, от войнишкия литературен кръжок в Пловдив, от Светослав Обретенов, от Дашката, от Серафим. В едно от тях Серафим пише: "Вчера М. се дипломира и снощи Иван й удари печата". А ние давахме ли давахме караул след караул.
Това е времето, когато Дашката и Тодор отиват с "Бодра смяна" на море, от тогавашните им песнички се запази "Любовта е вечно неспокойна, иначе не би била любов", името на песенния композитор става широко известно, той е вече лауреат на Димитровска награда, получил е квартира на "Патриарх Евтимий", посветил е обработката си на свещената българска песен "Откога сей, мила моя майно льо, зора зазорила" на Иван. Както пише Станка Пенчева, тази песен и преди, и след това, и докрай сме я пели до сълзи и до прегракване. Това е и времето, когато към стиховете на Иван Радоев се насочва и Любомир Пипков и написват заедно песни, кантата...
Веднъж, някъде по Великденските дни, отидохме с Дашката в моето село Брестница, Тетевенско. Червени яйца, печено агънце, бяло-бяло мляко от биволицата... Четяхме, бродехме по хълмовете, играехме табла и сантасе, разглеждахме книгите в читалището, ходихме на вечеринка. Моят чичо, на когото съм кръстен, минаваше за най-добрият табладжия на селото. Те с Цоло, началника на пощата, като играели на двора, зарчето хвръкнало навън и петелът мигновено го клъвнал, взел го за зърно. Къде в глуха Брестница друго зарче! При това играта е на кръв! Клъц! - главата на петела, зарчето се вади от гушата, играта продължава. Такъв беше моят чичо. Но Дашката взе, че го би. Веднъж, два пъти. Стринка Марийка ми вика:
- Абе какъв бе тоя твой гостенин, бе Найдене, какво бе това чудо, бе. Наньо от яд изпотрепа кокошките по двора.
Та като бродехме под Съева дупка - седнали сме на слънце на една полянка и Иван нещо си говори:
- Какво бе, щурчо, какво бе, мойто момче?
Гледам - един зелен скакалец в наболата трева нещо притреперва, опитва се, не може да скочи. Ударен ли беше нещо, какво му беше - не знаехме. Иван го взе на длан, говори му още и още, вдъхваше му кураж, притопляше го, но скакалецът опъна дълги крачка и взе, че умря. Умря в ръцете му. Иван отряза златно кочанче от лански царевичак, направи ковчеже, изровихме ямичка, погребахме полския певец. Помълчахме, помълчахме и тихо заслизахме по каменливата пътека към селото.
В тези дни в Брестница Иван имаше една грижа, която все отлагаше от днес за утре, но вече нямаше накъде. Беше обещал на Тодор Попов текст за първомайска песен.
Виждам го - спим в двойно легло - как записва:
Над зелените млади тополи
волен вятър игриво шуми...
После с Тодор разглобиха строфата, направиха съседна и обхватна рима, стана
Волен вятър игриво шуми
над зелените млади тополи...
И скоро песента звънна из простора, из ефира. Тя и до днес е една от патентните песни на "Бодра смяна", завещана сякаш от авторите и от диригента Бончо Бочев. Двамата тогава написаха и песничката за тракториста и за звеноводката млада, която "живее в друго село и момчето страда". Освен с Тодор Попов и с Любомир Пипков Иван Радоев писа песни с Кирил Дончев - за пиесите си, с Борис Карадимчев, с Димитър Петков, Петко Стайнов написа "Другарят Антон", Иван Калчинов - "След години"... От поетите Иван може би най-добре разбираше какво трябва на едни строфи, за да станат песен, но това занятие след време вече не го привличаше. Пък и по-късният му стих ставаше по-разбит, по-енигматичен. А той беше прав, когато още на младини дефинираше: едно стихотворение, за да стане на песен, е длъжно да бъде малко шаблонно.
Дружно се живееше. Имаше обикнати свърталища, имаше навик, имаше нещо в джоба. Иван беше скептик, ироник, абсурдист, шегуваше се меко и незлобливо. Но като му паднеше сгода, беше поклонник и на убийствена сатира. Бяха приятели с Божидар Божилов, но не харесваше на Божидар това, че той непрекъснато пишеше и публикуваше стихове за какво ли не. Мисля, че Давид Овадия казваше, че Волижоб Радижоб (обърнатото име на Божидар) публикува тези стихове " ради жоб", т. е. ради джоб. И Иван без пощада му светна популярната епиграма:
Съобщавам от днес на софийските граждани,
че изработвам всякакъв вид стихове:
юбилейни, за празник, за смърт и за раждане -
потърсете Божилов на "Добуджа" 2.
Но съм жив свидетел, че в деня на публикацията на тези жестоки четири стиха Божидар, който ги беше прочел, се доближи да масата ни, където обядвахме в стола на Съюза на писателите и му стисна ръка. И той самият беше усетил как талантливата дума, приятна, неприятна, е вече нещо независимо, плува си в пространството над автор и адрес, над субект и обект. А какъв беше резултатът? Божидар продължи да си пише и да публикува както си пишеше и публикуваше. А Иван разказваше как ходили - гимназиалният тим - да играят мач с отбора на Никопол ли, на Свищов ли. И как във вестника излязла информация за това събитие, дадена от техен състезател. Информацията гласяла: "В неделя плевенският гимназиален отбор разгроми никополския (свищовския) с един на един. Нападението беше вихър. Отбраната бе гранитна стена. Вратарят Гигов бе пантера. Дописник: Гигов".
Подобни смешки и надсмешки и бляскави остроти Иван Радоев сипваше дълго време в епитафии и епиграми, като в онази, която му поръчал редакторът и която той бе извел към разкошен финал:
Я слушай, напиши ми епиграма
за тая личност отвратителна,
но да е остра, злъчна, сатирична
и малко... положителна .
И аз изпълних поръчката:
Манафов е подлец, женкар, зевзек,
кариерист, клеветник и изобщо
Манафов е добър човек.
