Вървим си ние с братлето по булеварда, потънали всеки в своите грижи, и изведнъж — бух! Бухна се един човек в мене, след това ме изгледа някак като познат и най-после сложи ръце на раменете ми.
— Пардон — му рекох аз.
— Пардон зер — рече ми той, ухили се насреща ми и златните му зъби лъснаха срещу слънцето като ловджийски патрондаш.
— О, о, о!… Ти ли си бе, Дечко? Здрасти бе, здрасти, здрасти! Откога не сме се виждали! Тюу!… Много си надебелял бе!
— Аз съм — кай — същият! Ами този дост, сссобствено, кой е?
Моят приятел Дечко Папунчев малко заекваше и щом се запънеше някъде, запълняше паузите с по едно „собствено“, наситено със „с“-ета.
— Брат ми е — казвам, — големият ми брат. В село си живее и работи земята.
— Ха, разгеле! Елате да се почерпим сега! Хайде де, какво, сссобствено, се дърпаш!
Хвана ни той под ручка и ни затътра към пивницата.
— Ха казвай сега, как си, що си, какво правиш?
— Нищо — думам, — чиновник бях, но ме уволниха.
— Кой! Сссоб… как, защо?
— Ами партизаните — кой друг?
— А бе, ами защо не ме потърсиш бе, човек? Защо не ми се обадиш, за да я наредя завчас! Не знаеш ли, че, сссобствено, аз коля кучето сега?
— Е, че отде да знам!
Седнахме. Поръча той по една бира. Разправих му аз историята си. Поръча още по една и като избърса изпотеното си лице, почна направо:
— Слушай сега! Твоята работа аз ще я наредя като нищо. Имай я в кърпа вързана, но по-напред вий двамата ще ми помогнете да свърша моята. Ето каква е тя! В нашия край, където ще се кандидатирам наесен за депутат, ще строят линия. За една от спирките се карат две села — Шугово и Куков дол. Шугово е моята крепост, ссобствено, и съм обещал, как и как, спирката там да бъде. Платиха си хората и почвам работа. Днес, сссобствено, тъкмо щях да се явявам при министъра, но ми трябваха още един-двама души, за да образувам делегация. Разгеле стана, че ви срещнах! Брат ти като по-пълничък и с мустаци ще бъде шуговският кмет, а ти ще си главният учител. Ще идем при него и аз ще говоря, а вий ще кимате с глави. Реча ли „да“ — и вий ще речете „да“, реча ли „не“ — и вий, сссобствено, ще кажете „не“. От туй по-просто и по-лесно няма. Това само искам от вас.
— Ама — как така! Някак си рисковано ми се вижда… ний, значи, двама братя карабунарци и изведнъж — бати — кмет, а аз даскал в село от Северна България. И то поне да сме го виждали някога, да сме ходили там!
— Няма значение това! За формалност само и за тежест, сссобствено, го искам.
— Не смея — думам му, — съвестно ми е и не мога го направи.
— Ти си чуден човек бе! Ами с толкова съвест държавна служба заема ли се? За това, сссобствено, са те уволнили! Я ставай! Хайде! За един-два часа ще я претупаме и — толкоз! Ще ви платя за труда!
— Ами не може тъй бе, Дечко — матура нямам, държавен изпит нямам и хоп — главен учител! Как така?
— Ей тъй! Ще видиш как! Ако искаш да ми услужиш, ако искаш да спечелиш до довечера 500 лева и ако искаш да те назнача пак на служба, ще станеш, сссобствено, и ще тръгнеш. Хайде, че време няма! Ставайте!
Погледнахме се с брата, почеса се той зад лявото ухо, а аз — зад дясното и тръгнахме.
Метнахме се в едно такси и хайде в министерството. Из коридорите — свят, свят — претъпкано. Тръгна той напред, хвана ме за ръка, а аз — брата. Мушка се, блъска се и вика: „Делегация!… Сторете път на делегацията!“, докато стигнахме пред вратата. Чукна, отвори, наблъска ни и двамата и влезе след нас. Щом го видя, министърът стана, ухили се и се провикна:
— О, о, о, Папунчев, здравейте! Добре дошли!
— Мерси, мерси, господин министре! Да ви представя, сссобствено, кмета на с. Шугово и главния учител. Наши хора, знаете, верни хора и държат цялото село в ръцете си. Изпратени сме делегати по въпроса за спирката. Инженерната бригада, изпратена да проучи въпроса, е прекарала все в Куков дол. Хранили ги, поили ги те, па и нещо трябва да са им спуснали и решили, синковците, спирката да е до тяхното село, което, сссобствено, е беззаконие. Въпросът е много важен. Куковдолци са половината опозиция, а шуговци с кокошките са все наши хора; та както-както, ще гледате да я наредите, иначе ще се лишим от най-верните си хора.
— Тъй е, тъй е, но доколкото знам от доклада, при Шугово има силен наклон, висота има и магаре не може да се спре по нанадолнището — отвърна министърът.
— Сссобствено, има, не че няма, но ний ще я сринем, с трудова ще разкопаем! Да! Да! Да!…
— Да, да — рекох и аз.
— Да, да — рече брат ми.
После той се приближи, хвана министъра за лакътя, отведе го настрани и му говори, говори. След това двамата се ухилиха. Министърът го тупна по рамото, сбогува се и излязохме. Колата ни чакаше.
— Ами сега накъде пак? — питам аз.
— Ще идем при министрите на благоустройството, на просветата и на търговията. Господин министърът обеща да повърне въпроса за ревизия в Министерския съвет, затова ще отидем да подготвим нашите министри, и работата, сссобствено, е опечена.
— Слушай — думам му, — хванахме се вече на въдицата и където искаш, ни води, но в Министерството на търговията не отивам, защото всеки ден съм там за служба и ме познават.
— Ти, сссобствено, си чуден човек бе! По двеста души на ден ходят при министъра, та туй му е работата — твоята мутра да помни! Карай и не бой се! Аз отговарям!
Ходихме при всички. Кланяхме се, здрависвахме се, викахме „да“ и „не“ според случая и в Търговията ходихме. Три пъти ме втресе и претресе, догде стоях при министъра, ама не ме позна. Най-после Папунчев ни закара в едно заведение, нахрани ни, напои ни, почерпи ни с екстра папироси, даде ни по 100 лева вместо по 500 и се разделихме.
На другия ден го потърсих да уредим моята работа, а той ме помъкна в Сметната палата, да видим някакви платежни заповеди, после ме прати в митницата, да освобождавам някакви стоки. След два дни ме направи пак делегат и ходихме в Синода. Най-после пък ми обинтова главата и ме мъкна като веществено доказателство във Вътрешното министерство, което беше в ръцете на друга партия от коалиционния кабинет, и т.н.
— Е, а сега какво правиш?
— Ами че на същата работа съм. Един вид, постоянен делегат от Северна България. Папунчев, както знаеш, е вече депутат, а аз се въртя около него и като му потрябвам за нещо, мъкне ме из учрежденията ту като кмет, ту като секретар-бирник, ту като фелдшер. Изкарвам по нещо. Доволен съм. И странични падат понякога. Запознаха ме, знаеш, и други депутати, та ме използват и те. Всякакъв съм станал през тази година. Само поп не съм, но и това може да се случи. Ще рече да ме запопи някой ден, та затова съм пуснал и брада. Нека си расте за всеки случай!
Чудомир
