Аз родината своя обичам, но мразя държавата се повтаря 8 пъти в едно от ситохотворенията на Евгени Евтушенко. Край Курск пеят славеи, а в Москва, както винаги, ближат задници...
Колко познато...
Евтушенко си отиде. Остана написаното от него.
"Искам още веднъж да отбележа нещо, което съм казвал стотици пъти, свойствено за времето на социализма. Уж златният период на културата през 60-те и 70-те години на миналия век, не оправда по никакъм начин твърдението, че диктатурата може да развива култура. Просто бяхме „затъпели” и не виждахме феномена на „двата свята” – реалния и пропагандния. Истинският интелектуален елит се оказа алтернатива на на официалната действителност". Една от миниатюрите на големия поет и писател.
Русофилите го цитират край яз. Копринка. Русофобите подсещат, че избра животът в САЩ, пред този в Русия.
Присвояват неприсвоимото - идиоти... Той е на всички. Както всеки поет.
***
Как си отиват майките
На Г. Поспелов
Как си отиват майките от нас,
как тихо,
как на пръсти си отиват,
а синовете сито си доспиват,
без да усетят този страшен час.
Не си отиват изведнъж — с вестта,
че няма ги, отминали внезапно.
Те си отиват постепенно, бавно,
по стълбата на късните лета.
И падаме пред белите коси,
и честваме рождените им дати,
но взривът закъснели дитирамби
ни тях,
ни нас не може да спаси.
Все по-далечни стават,
все по-малки
Простираме ръка като крило,
а въздухът от нас до наште майки
лъщи като преграда от стъкло!
Да, късно е! Удари този час.
И гледаме през сълзи неотклонни
в сурови и безпомощни колони
как си отиват майките от нас…
***
Безлични хора няма на света
На С. Преображенски
Безлични хора няма на света.
Като планети са те във нощта.
Сред другите планети и звезди
със нещо свое всяка там блести.
И ако някой тихо е живял,
незабелязано е плакал или пял,
сред хората — неразличим и мил —
с това и интересен той е бил.
Че всеки има своя тайнствен свят,
щастливи мигове, с които е богат,
и в този свят — най-труден, страшен час,
но неизвестен, неразбран от нас.
Умира ли човек зад своя праг,
умира с него първият му сняг;
целувка първа или първи бой —
със себе си отнася всичко той.
Остават книгите с вълшебен дар,
картинките, мостовете; макар
да помним дълго множество неща —
отишло си е нещо от света!
Безмилостен закон — от векове.
Не хора мрат, а цели светове.
И незабравили и радости, и грях,
какво ли всъщност знаехме за тях?
Какво ли знаем в земните си дни
за брата, за любимите жени?
Узнали всичко, колко ли неща
не знаем и за родния баща.
Умират хора… Няма път назад.
Невъзвратим е оня техен свят.
И ми се ще, дори при мисълта,
че няма път обратен, да крещя…
***
Разговор
Смел си, казват ми.
Не съм.
Смелостта не е била никога мое качество.
Само я мислех прекомерно
и се унижавах както другите.
Не трепнаха основи. Гласът ми
единствено се смееше на надутото лицемерие; Аз
само пишех, не доносничих никога,
не премълчавах нищо от това, което мислех,
защитавах, който заслужаваше, заклеймявах
бездарниците, писателите ерзац
(правещи което някой трябваше да прави, все пак)
и сега ме притискат, твърдейки, че бил смел.
Колко остро нашите деца ще се срамуват
когато дойде времето да се разплащат най-сетне с ужасите,
спомняйки си как във някакво странно време
дори обикновената почтеност е наричана кураж.
***
Не мога да понасям половини!...
Не мога да понасям половини!
Небето дай! Земята цяла дай!
Реки, морета, върхове, лавини
са мои.
Няма място за делба!
Съдба, недей да ме залъгваш с части.
Дай всичко. Здрав е моят гръб.
Не искам нито половинка щастие,
не искам нито половинка скръб!
Аз искам само половин постеля
и в мрака тъничката ти халка
като звездица падаща, несмела
да свети върху твоята ръка.
П.П. Читател "напомня" в коментарите по-долу, че не сме пропуснали да публикуваме стихове на Евтушенко за Сталин. Намекът е ясен - опитваме да "скрием" някои нещица. Евтушенко е голям поет, не защото е писал или не е писал стихове за Сталин, а защото е голям поет. Освен това сам той обяснява, а и архиви доказват, че редактори са добавяли в негови стихове по нещо за Сталин, за да може да бъде публикван младият тогава поет, който не е допадал особено на властта в Кремъл. такъв е и случаят със стихотворението, което е поместено в спортен вестник през 1949 г.
Я знаю, вождю бесконечно близки
мысли народа нашего.
Я верю, здесь расцветут цветы,
сады наполнятся светом,
ведь об этом мечтаем я и ты,
значит, думает Сталин об этом.
Я знаю: грядущее видя вокруг,
склоняется этой ночью
самый мой лучший на свете друг
в Кремле над столом рабочим.....
...Слушали и знали оленеводы эвенки;
это отец их Сталин им счастье вручил навеки.
Отбелязваме кончината на твореца, а не правим преглед на цялостното му творчество... Има разлика.
