Министър на образованието - повторил класове, знаел наизуст процедурите; МВР - син на стражар и псувач; министърът на финансите носеше цепнати отзад панталони и през тази цепка постоянно се подаваше като опашка единият край от ризата му...
Така великият сръбски писател Бранислав Нушич съставя своето "правителство" в главата "Човек в панталони", част от романа "Автобиография". За разлика от неговите шеговити и в същото време съвсем сериозни критики към тогавашните депутати, нашенските употребиха езика в най-лошия смисъл на думата. Издевателството и чистото изнасилване на българската реч едва ли биха могли да бъдат дори атомче в океана от остроумия на Нушич, чиято малка част ви предоставяме. Както сами ще видите, абсурдният клиширан шаблон на на българския политик е загърбен от политическата сатира, която, за жалост, след повече от век е все по-актуална, поне у нас.
Откъс от "Човек в панталони", 3-та глава на "Автобиография" на Бранислав Нушич
"...Правителството включваше още четири министерства: министерство на полицията, на финансите, на просветата и на войската. По времето, когато ние играехме на правителство, не съществуваха още редица днешни министерства. Нямаше например министерство на народното здраве, защото тогава, изглежда, изобщо не е имало народно здраве. Нямаше освен това и министерство на събщенията. Пътища наистина имаше, но у нас отдавна вече се пееше като народна песен: „Ще заплачат друмищата за турците, защото няма кой да ни кара да ги поправяме!“ Гори също имаше, но в тях бяха господари разбойниците. Едва в най-ново време разбойниците бяха заменени от министри и бе образувано и министерство на горите. Подземни богатства, казват, и преди съществували, но тъй като тогава редовно се събираха данъците, не ставаше нужда да се търсят някакви други източници на богатства. Водите също така съществуваха и тогава и също както и днес служеха за наводнение, но по това време не се чувствуваше нужда наводненията да се управляват от отделен министър.
Съставът на моето правителство изглеждаше приблизително така: министър на външните работи, както казахме — аз; за министър на просветата назначих някой си Чеда Матич, понеже беше повтарял първи и втори прогимназиален клас и се бе занимавал по-дълго време с учение. Освен това той беше изключван два пъти от училище и поради това знаеше на пръсти всички училищни закони. Най-после той гледаше на грамотността като на лукс, така както мислеха за нея и тогавашните истински министри. За министър на полицията назначих Симо Станкович, син на един стражар от околийското управление, тъй като имах пред вид, че полицейският занаят в тяхното семейство има вече традиция и че възпитанието, което е могъл да му даде баща му, стражарят, е достатъчно, за да бъде министър на полицията в Сърбия. Но освен това той имаше и други качества. Така например той можеше грозно да псува всички — от господа-бога в небето до най-дребната бълха в леглото, а можеше, ей богу, и юмрук да покаже, и ножче да извади. Всичко това го правеше някак си много подходящ за министър на полицията и всички бяхме убедени, че в негово лице сме направили сполучлив избор на човек за тоя пост. За министър на финансите взехме някой си Перица от трето отделение. Той носеше цепнати отзад панталони и през тази цепка постоянно се подаваше като опашка единият край от ризата му, която беше малко по-чиста само в неделя до обяд. Тоя Перица нямаше никаква квалификация както за тоя ресор, така и за който и да е друг ресор, но това никога не е било пречка при съставянето и на истинските кабинети."
За клишетата на българския политик, независимо дали се е разпознал в Нушич, прочетете повече в Политика.
