Столетницата пропусна да отбележи 60-тата годишнина от кончината на пролетарския "Вожд", политика с блестящ старт и капитулиращо минало.
Доц. Пламен Павлов е български историк, поет и телевизионен водещ. Той е преподавател по история на Византия и балканските държави през периода 4 - 15 век във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, доцент, доктор по история. На днешния ден, 60 години след смъртта на Георги Димитров, потърсихме неговото откровено мнение за историческите факти и събития, предшествали съдбата на България след 1949 г.
Парадоксално е, че на днешния 2-ри юли не се отбелязва по никакъв начин, 60-тата годишнина от прощаването с т.нар. комунистически вожд и диктатор Георги Димитров. Той почина на днешната дата преди 60 години, но странно защо е забравен от своите съпартийци и последователи. Сега ясно си даваме сметка, че преди 20 години, по време на режима на Живков, цяла България днес щеше да е окичена с плакатите на Георги Димитров, щяха да се изнасят всевъзможни информации по радио и телевизия, а по вестниците отвсякъде щеше да се показва ликът му.
Години наред Димитров беше един от най-известните българи на XX век – героят от Лайпциг. Човек, превърнат приживе в национална митология. В него се кълняха поколения българи, към личността му беше изграден невиждан по мащабите си култ, граничещ само с този на неговия началник Йосиф Сталин.
Името на Георги Димитров не би трябвало да остава безразлично на никого. В началото на миналия век той става най-младият депутат в България – на 31 години. Прави забележителна кариера, която се дължи на неговите качества. Независимо че няма солидно образование, той се изгражда в движение. Помага му пролетарският произход. За изследователите му днес е парадоксален фактът, че той се отклонява по неясни причини от участие в Балканската война, където се сражават много тесни социалисти и то като доброволци.
Едно от големите прегрешения на Димитров към българския народ е „Септемврийският метеж”, така нареченото Септемврийско въстание през 1923 г., което подпалва заедно с Васил Коларов. Тогава „Вожда” на бунта за чуждите вестници не е Димитров, а Васил Коларов. Той става първи в партията след Лайпцигския процес и обвинението на Райхстага, където Димитров има алиби. Там той има ярко поведение, излиза победител, след като зад него стои целият демократичен свят.
Героят от Лапциг обаче скоро претърпява интересна деградацията на личността. От национален политик се превръща в безогледен служител на чужди интереси. Това става в рамките на 1934-1944 година, когато е в зряла възраст. На Лайпцигския процес Димитров се опитва да защитава българската нация и го прави с неговите знаменити думи, които се размахваха в България години наред. Тогава държи да има българско поданство и смъртна присъда, но отивайки в Съветския съюз става човек, който започва да прокарва антибългарски интереси. Те са плод на Коминтерна.
Най-осъдително остава неговото поведение след завръщането му в България на 4-ти ноември 1945 г. Първо, то закъснява с 1 година, което е необяснимо спрямо преврата от 9-ти септември. Преди този факт не се споменаваше дори в учебниците. Димитров просто е изчакал да завърши мандата си като депутат в Съветския върховен съвет. Пристига в от Москва в България, водейки не само своята съпруга и семейството си, а и личната си охрана, готвачка и т.н. Идвайки тук, застава като теоретик, по подобие на своите учители Ленин и Сталин. Но пролетарският учител много скоро се прощава с работническото мислене и се премества в двореца във Врана, където още цари атмосферата на изгоненото царско семейство.
Фактически неговият култ отстъпва на едни стереотипи, които са заложени в българския национален характер в онези времена. Едно от най-големите му престъпления е пораженческата му политиката спрямо Македонския въпрос. По-голямо предателство на българските национални интереси, поне в новата история, аз не се сещам да е имало. Той не само е склонен да предаде българското самосъзнание на Пиринска Македония, но всичко – в името на някакъв „Интернационален проект”, който тогава отговаря на интересите на Тито и на общия господар Сталин. Точно в тези години Димитров имаше шанс да извоюва политическа независимост. Но отказът от нея не може да се обясни и до днес. Учителят на народа изпълняваше просто поръчки на Сталин.
Синът на народа след преврата на 9-ти септември 1944 г. все повече се чувства като един всемогъщ диктатор. Достатъчно е да вземем материалите от партийните конгреси, където самата му поява води до много бурни ръкопляскания, викове: „Димитров, Димитров, Димитров – напред!” Той е превърнат в полубог по подобие на Сталин и на Ленин. Неговото поведение в парламента е ужасяващо – нарича Никола Петков и опозицията с най-грозни и обидни думи. Този същият тиранин, в собствената си държава, не се колебае за миг да пожертва дори най-близкия си помощник Трайчо Костов, за да изпълни нарежданията от Москва.
Освен зловещата му роля в БКП, и като министър-председател Димитров съсипва икономиката на страната. При него са извършени първите груби посегателства върху държавната собственост. Започва кооперирането, национализацията на промишлеността, масовият терор срещу инакомислещите. На неговата съвест би трябвало да лежат убийствата на най-достойните представители на българската интелигенция, естествените процеси, противопоставянето на етническите и религиозните общности. Така ние и до днес консумираме това, което е създал Георги Димитров и неговото обкръжение.
Убитият от комунистите в Лондон писател Георги Марков много добре е показал този гротесков образ на пролетарския вожд, зад чиято фасада се крие един алкохолизиран балкански диктатор. Не бива да пропускаме последните 6 месеца от живота му. Димитров заминава за СССР през февруари и не се връща никога повече жив в България. В дневника му дори се прокрадва тезата, че има хора, които му помагат да умре. Доказателства – няма. Сталин по това време измисля поредните търсения на врагове, така че може би и той има пръст в станалото, но в действителност и самият Димитров е бил много болен.
Като обобщение на фрагментарния спомен за тази тъмна личност, поколенията трябва да знаят, че като министър-председател той постоянно снове между Москва и София, много често неофициално. Няма въпрос от актуалната политика на тогавашна България, който да не е съгласуван със Сталин!
В своя личен дневник Димитров записва часовете на кацане и излитане с руския часови пояс. Българският министър-председател изпълнява сляпо интересите на Съветския Съюз. Неговото поведение е унизително пред Европа и народа му. Пред съветските си другари той се държи като „васал” и буди съжаление.
Връщайки се към този спорен образ от призмата на днешния ден, не трябва да забравяме, че има и съвременни политици, които непрекъснато подменят националните интереси и приоритети с капризите на Русия и на нейните днешни управници.
Случаят "Георги Димитров" трябва да възпира сегашните ни държавници от слугинаж и да напамня, че обективната историческа истина не може да бъде скрита или подменена. Загадка все пак остава защо БСП и нейните лидери, които не са се разграничили от Димитров, подминаха днешната възпоменателна кръгла дата и не я включиха в предизборната си агитация. Сигурно е, че не е от къса памет или гузна съвест пред поколенията. Дано не е от демагогия и лицемерие.
