В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост. Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата.
Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.
Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.
Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.
Колко да е страшно в тази казарма?
Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата. Господи, смея се през сълзи.
Колко чистене, готвене и стоене прав да има?
Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.
Наместо това – дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.
Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.
Щели сме да имаме униформи.
Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.
Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.
Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок… извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.
Искам да си лягам рано. В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.
Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че…“, „Как е възможно да …“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит – който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“
Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне “Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!”
Искам и да стрелям. Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.
И накрая, когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката “НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!”, аз ще му кажа “Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили”. И ще затворя.
И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.
А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?
Извинете, прави сте. Има.
Майка на четири.
Та, кога връщат казармата?
Елисавета Белобрадова -bgloccitane.com
