Големият провал на досегашните управляващи и големият успех на тяхната алтернатива пораждат големи очаквания за евентуални големи промени и в медийната среда – особено по отношение на т.н. големи медии.
Който е следил деградацията на свободното слово през последните години, няма как да не е забелязал онова, което видяха и външните наблюдатели от „Репортери без граница”, „Фрийдъм хаус” и (малко познатата все още у нас) агенция „Бъздаш”. Констатациите на неправителствените организации за влошаването на медийната среда в България бяха обобщени от тази агенция, прочула се като съавтор на изборната победа на Барак Обама със своите проучвания и съвети. Те бяха подчертани в навечерието на парламентарните избори по следния близък до сензацията начин:
Цели 97 на сто от участвалите в допитване на „Бъздаш” български граждани смятат, че българските медии са корумпирани. Само 1 процент нямат мнение, а 2 на сто от анкетираните са на обратното мнение. Това е национален консенсус, какъвто няма май по никакъв друг въпрос.
„Зомбираните” от две десетилетия насам български граждани с клишето, че „всички са маскари”, възприеха урока. И когато ги попитат :” какви са всички медии”, отговарят по учебник, че всички медии са „маскари”. Всички.
Образът на корупцията като универсално зло за българските медии може да е пресилен от хорското въображение. Но е показателен.Издава издайническа миризма. В нея се долавя нещо от мухъла на тоталитарното раболепие и самоцензурата, смесено с парфюмирания модерен натиск на лицензите, рекламните договори и обгрижването на медийните босове от властта. Получава се бойно отровно вещество, използвано за отблъскване на журналисти волнодумци от редакциите и… на читатели, зрители и слушатели от медийната сергия.
То е още по-отблъскващо за доста отвратени европейци. Наричаме ги с чувство на неоправдано превъзходство „ чиновници от Брюксел”. Но от тях зависят важни за Българската икономика решения.
Това положение устройваше властта. По волята на гражданите тя беше пометена. А кой и как ще помете властовите огризки от оргията на големия гуляй на „големите” медии с големите началници в държавата ? Ще бъде ли някога изобличена или поне обществено порицана договорката между медийните работодатели да си „помагат” като не дават трибуна и не назначават на работа изгонени от други редакции непокорни журналисти?
За решаването на тази задача няма нито лесни отговори, нито еднозначни решения. Гузните предприемачи, които изтъргуваха принципите на свободното слово и злоупотребиха с доверието на хората до безобразие, само това и чакат. Петимни са да си измият образа на съглашатели със силните на деня като се направят на жертви на репресии и съответно да се откупят морално за делата си (ако няма начин направо да се качат на новия трамвай на властта, който се задава с пуфтене като пожарна).
Срещу това петно върху българската журналистика има един почистващ препарат. Нарича се свобода. Колкото повече са свободните медии и журналисти, толкова по-зле ще се почувстват търгашите с авторитета на „четвъртата власт” в неудобната за тях конкурентна среда.
„Търговците в храма” на свободната журналистика са царе на интригите, кампаниите и търговийките, но пред възможността да бъдат изобличавани като интриганти и търгаши биха се стреснали. Биха се спихнали като тиражите на вестниците им, някогашните надути балони на масовите продажби.
Властта има един легитимен инструмент за въздействие върху точно тези „мажоритарни елементи” от медийната ни система, която не можем да сменим като избиратели. Към корупцията в средствата за (дез)информация трябва да се подходи по същия начин, по който се търси цаката на провинилите се с грабежите си държавни служители на всички нива. Защото престъпленията на медийния пазар, на който властелините се държат все повече като робовладелци, нанасят щети на обществото в особено големи размери.
Има и втори начин. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Той е добре известен и обикновено хрумва на новите управляващи глави с предимство, защото е най-лесният. А и е най-познатият. Това е замяната на един медиен началник с друг ( и в частните медии може да стане, държавата си има лостове). Или пък просто се свежда до напазаруването на лоялност. Високопоставените медийни слуги са винаги готови да я продадат на новите господари.
Не е изключено победителите на изборите да потърсят лесните решения за осигуряване на медийния си комфорт. Мога само да им препоръчам да не се опитват да „вербуват” дискредитирани медийни босове и „звезди”, които бяха сложили петолъчките, а сега с радост биха се закичили с гербери.
Хората гласуваха за промяна и няма да простят, ако тя не състои точно в областта, на която приоритетно наблегнаха досегашните властници. Те си мислиха, че чрез своите медии успешно мамят „тъпаците”, които вече са преметнали веднъж на изборите, а след това могат да будалкат безнаказано години наред от „телевизора”.
Властниците са наказани сега от избирателите, които надменно нарекоха „циркаджии” ( по израза на Станишев).
Задачата да бъде осъществена промяна в медийното статукво , но не „по втория начин”, не е проста. Избирателите също не са прости. Те са гласували за хората, които би трябвало да решават сложните проблеми на страната и обществото. Не ми се мисли какво би станало, ако очакванията пак се окажат излъгани.
Или циниците ще опонират, че ще стане просто „като миналия път”? Дано не са прави! Защото звучи като доживотна присъда без право на обжалване – поне в рамките на нашия живот, разкрачен между тоталната тоталитарна цензура и нейните перфидни мутации в днешно време.
Иво Инджев
