„Съжалявам, ама сте мега-тъпи. Хубаво е, че не можете да разберете какви дълбоки тъпанари сте, защото ако можехте, щяхте да се превърнете в нищо и без магическа пръчица. пуф, празно пространство.
fuck you and have a nice day. това не е победа
p.s.: о, и ако се чувствате персонално напсувани и обидени от мен, супер! be my fuckin’ guests. точно така трябва да се чувствате, това ми доставя удоволствие.“
Това е част от посланието на добрата ви приятелка Милена Фучеджиева във Фейсбук. С тези думи започна коментарът на ТВ водещата Люба Кулезич за демонтирането на паметника пред НДК.
Поводът е разглобяването на паметника „1300 години България”, създаден по същия повод от известния скулптор Валентин Старчев и издигнат пред НДК. Заради тази акция на общината, преминала през дебати, през решения на общинския съвет, дори през съд избухна тези дни истинска крамола. Уж интелектуалци се самовъвлякоха в нея, а от надвикването изскочиха епитети и обвинения, като от среднощна свада в гето. Изсипаха се ругатни макар и на английски, от което те не стават по-елегантни, разбира се.
Нямам нищо против кръстосването на словесни шпаги. Това е рицарско занимание, макар да е придружено с искри и изисква нападателни умения. Но са ми отвратителни размаханите срещу другия бухалки от сквернословия и оскърбления. Какво ги прави по-различни от сбиване в чалготека или от жълто-кафявите извръщения в дебелашките вестници и сайтове? Чудесен пример как дейци с претенции да сеят култура са попили от насилието на мутро-барока. А иначе всячески го презират от спонсорираните си естетски висоти.
Това именно показва, че караницата дали да се разглобява или не монументът, от години масово наричан „многоъгълен петохуйник”, е ужасно повърхностна, фалшива, позьорска. Под нея стоят пластове от неизвършени дела и непризнати истини. Те засягат в дълбочина не съдбата на който и да е паметник – комунистически или модерен, а манталитетни натрупвания, които заприщват възможността за елемнтарна разумност и практичност. Забележете, че масовата публика е чужда на тази кавга между интелектуални кръгове и компании. И не защото е опростачена. В случая и културтрегерите не блестят със салонни маниери. Просто спорът е излишен и безсмислен. Претендира за същественост, а не е. И по този начин влиза в арсенала на медийните трикове за отвличане на вниманието.
Сравненията с казусите за разрушения мавзолей или за непоклатимия Паметник на съветската армия издишат. В дрязгите за монумента на Старчев злоупотребата с думата „памет” дразни ушите. Не е важно сега дали той е поръчков, дали е обслужил мегаломанските идеи на бившата селско-комунистическа диктатура начело с фамилия Живкови, управлявала България 35 години. Дали въпреки това е успял да разчупи железните клишета на соцестетиката заради талантливия си автор, това също е тема за някое културно предаване по БНТ. Друг знак дава премахването му от площада пред НДК. Знакът е, че поради прекалено много конформистки съображения, поради мързел, поради привикване с признаците на разруха и запустение в общата за всички ни публична среда, оставяме очевидни проблеми да гангренясват.
Като зъб, който може да е бил бял и бляскав, но е оставен без лечение докато сам започне да пада. И тогава зъболекарските клещи трябва да извършат само едно довършващо звижение. Шестоъгълното творение на Старчев боледува от проблемите с конструкцията си и с инженерното си решение вече близо две десетилетия. Никой бюрократ не си и мръдна пръста да ги реши своевременно, никой културтрегер не скочи да брани монумента от безхаберието на чиновниците.
Плочите се къртеха, паметникът се озъбваше като някакъв злобен призрак от незавършеното минало. И сега, когато вече е неспасяем като съоръжение, пламна мощен интелектуален гняв срещу разглобяването му. Както и обратно – пламенна защита на отстраняването му с комендантски аргументи. Това е смешно. Именно така мисията да браниш културата от вандалщината у нас се самоокарикатурява и самопредава. После се чудим защо чалгата била в настъпление и защо България се е превърнала в Чалгария.
