ИНТЕРВЮ

Собственикът на едно от най-престижните издателства в България „Колибри” разказва за това, как немски писателки не знаят кой е написал „Приключенията на храбрия войник Швейк”, вкусът на четящата публика у нас и за това, какво не достига на българските автори да пробият в чужбина.

интервю на Александър Иванов

- Г-н Вагенщайн, кое ви дава най-голямо удовлетворение във вашата работа?

  - Всяка успешна книга, защото понякога ние предполагаме едно, а пазарът казва друго. Когато една книга е успешна, нашето удовлетворение от свършената работа е двойно. Първо се доказва нашето убеждение, че е трябвало да издадем тази книга и второ една добра реализация. Една успешна книга влачи след себе си пет неуспешни и това е световен процес, не е само нещо, което се случва в България. Има книги, които са истински удар на пазара и такива, на които са възлагани много надежди, но в крайна сметка не са толкова успешни. Но в същото време не е задължително издателят да налага личния си вкус и да издава само книгите, които той харесва. Издателят трябва да издава книги, които да стигнат до своята публика, голяма или малка, но все пак тя е целенасочена публика. Също така съм удовлетворен като цяло от издателския портфейл на „Колибри”, да имаш толкова известни имана в каталога не е лесно, защото, когато искаме да получим правата за някоя книга , на западния литературен агент не му е все едно, кой ще я издаде тук.

  -   Вие имате чудесна практика и каните често чужди писатели у нас, чийто книги издавате, кое ви прави най-силно впечатление в тези хора?

-  Че част от тези писатели четат малко, повечето са самовглъбени или четат други писатели, които смятат за конкурнеция. Западните писатели например познават много слабо литературата на Централна и Източна Европа. Даже с всеки от тях, който гостува тук, аз правя един своеобразен вариант на играта „Кой ще стане милионер?”. Преди известно време гостуваха 4 немски писателки, аз им казах, че даже могат да се съветват помежду си. Ставаше дума за една книга, която смятам, че е близка до тях – „Приключенията на храбрия войник Швейк през Първата световна война”. Дадох им 4 варианта за отговор на въпроса, кой е написал тази книга. Карел Чапек, Милан Кундера, Ярослав Хашек или Бохумил Храбъл. Дадоха ми всевъзможни варианти на отговор, с изключение на верния, оказа се , че тази книга е напълно непозната в Западна Европа. При многото си контакти със западни писатели съм установил, че също така, книгите на Илф и Петров „Златният телец” и „Дванайсетте стола” са напълно непознати, може би са абсолютно непонятни за тях, ако ги прочетат евентуално, може и да не ги разберат. Установил съм,че заради или въпреки тоталитаризма, ние българите сме се развили като хора с една по-голяма обща култура в областта на литературата, може би с повече интереси и любопитство в тази насока.
  Другото, което ми е правило впечатление в западните писатели, е професионализмът да налагаш творчеството си, понеже никак не е лесно да живееш от това, че си писател. В Америка хората, които си изкарват хляба като писатели сигурно не са повече от 50 човека. В Западна Европа е малко по-различно, там има всякакви видове стипендии и литературни награди. Особено популярно в Герамния е например, авторът да посещава книжарници и там да чете своите произведения и после да раздава автографи, като за това получава между 300 и 500 евро. Виждал съм, как се събират оргомни тълпи от хора и търпеливо слушат в продължение на 40 минути, как един писател чете от книгата си – нещо, което  го няма в българската литературна традиция. Изобщо нещата, поведението на западните писатели, са доста различни в сравнение с българските автори, които напоследък започват да набират самочувствие и да излизат в чужбина, макар че, още са в начален стадий на развитие в това отношение.

    - Кое не достига на българските писатели да пробият в чужбина, техните книги да се четат и в крайна сметка да получат признание, те остават изолирани, и сякаш се въртят в омагьосан кръг?

    -  Първото, което е според мен , че пишат на мълк език, да кажем, няма шанс някой да бъде преведен на норвежки, защото няма такъв преводач. На пръсти се броят добрите преводачи от български на някой от големите езици. Тоест за да стигнеш до чуждата аудитория, трябва да бъдеш преведен, при това добре. Това е недостатък, който не зависи от българските писатели, той е извън тяхната воля. Останалото е индивидуално – талант, опигиналност, добро боравене с езика, свеж поглед върху действителността.Това са част от нещата, които не достигат на българските писатели, макар сред тях да има и доста добри. Мисля, че у нас имаше много писатели които или се самонабедиха, че са такива, или ги самонабедиха, че са писатели и се водят за класици. В момента положението е малко по-различно, трябва сам да излезеш на пазара и там да се бориш за своите читатели, което никак не е лесно. В последните години издателствата поеха риска да издават български автори и се надявам, че интересът към тях ще нараства. Писателите сами разбраха, че ако следват конюктурата, ако се подават на кариеристичното и се заиграват с властта в сегашните условия, до никъде няма да стигнат. Първо трябва да си намерят подходящ издател и той да може по добър начин  да представи тяхната творба, и да се опитат дастигнат до публиката, защото никой не издава книги, за да си ги държи у дома. Е, има и такива издатели, но не това е здравословната издателска политика. Книгоиздаването е хамалска професия, то е 90 процента пренасяне на книги от едно място на друго. И 10 процента всичко останало. Така  е и в световен мащаб. Винаги тече едно носене насам-натам, а освен това и книгите заемат място.

  - Промени ли се вкусът на четящите хора в България през последните години?

- Има различни четящи публики, без да обиждам никого, но медицинските сестри и домакините например четяха много любовни романи, написани по един калъп. Този тип четяща публика намалява и изчезва, преминава към друг вид занимания. Те вече не се затрудвянат да четат, а гледат сапунките по телевизията и се интересуват какво ще се случи в следващия 664 епизод. В известен смисъл намаляват тези читатели, които четат за развлечение. Преди две седмици бях на морето и установих нещо интересно. На плажа, където имаше много чужденци, почти всички бяха извадили и четяха някаква книга, няма значение каква, може да е чиклит, финансова литература, каквото щете. А нито един от българите на плажа не бе извадил книга, в най-добрият случай някоя жена да бе извадила някакво списание. Влезте в метрото във Франция, Германия, да не говорим за Япония, хората четат, тук обаче почти няма да видите четящи хора в метрото. Преди се твърдеше, че в България се чете 10 пъти повече от Германия, това сега едва ли е вярно, защото Германия е страната в света, с най-развита книготърговия и не е задължително това, което се чете най-много, да е роман или художествена литература. Бестселърът например там може да е „Как да си намалим данъците, без да нарушим закона” . Но хората го четат и подобна практична книга си я купува всеки германец. Тук данъците си ги спесяват, без да четат.

- Появиха се много книги за мутрите?

  - Така е, българинът изпитва смесени чувства на интерес, завист и злорадство когато чете подобни книги. Хем завижда, че някой е имал много пари, хем злорадства, че този същия са го отстреляли, тоест за хора, които четат такива книги, може да се каже, че далавера е всичко, в което те не са намесени. По принцип престъпността е нещо интересно, около престъпниците се правят и книги, и филми. Ето в САЩ, колко филми са правени за известни гангстери – за Ал Капоне например, за построяването на Лас Вегас също, и ролите на гангстерите са изиграни от големи актьори.

      -  С какви очи гледате на това, което се случва в българската политика?

  -  Издателят не е изолиран от ставащото в политиката у нас. Има един тип говорене, който не ми допада, макар, че скоро ще издадем книга с подобна насоченост. Става дума за това, че у нас нищо не може да се направи с честен труд. Така говорят хора, които нямат опит в пребиваването в чужбина. Мисля си, че България е едно много хубаво място за живеене, но трябва малко да се подреди. У нас съществува справедливо недоверие към политиците, че те подреждат себе си, а не нашата обща къщичка.

    - Има ли такъв съвременен писател, който да има достатъчно скъпи издателски права и да не е по силите на нито едно наше издателство да го издаде?

  -Не. Има и по-скъпи и по-евтини авторски права, но общо взето не са непосилни. Когато авторските права са скъпи, то е ясно,че и тиражът ще е висок. Автори като Томас Харис и Паоло Кулю, който аз лично не харесвам, имат скъпи авторски права, но там тиражът е също така много висок. Когато да кажем има някой елитен автор и неговия тираж е 1000 бройки, то естествено, че и авторските права ще са по-евтини. Но никога не падат под 500 евро, оттам нагоре могат да вървят до няколко хиляди. Нормалните авторски права варират от 1000 до 1500 евро.