За Левски трябва да се говори тихо. Големият шум е за онези, които ни показват фанелките си с образа на Дякона, а портретът му виси над главите им в мрачни кабинети. Апостолът няма нужда от шум и много думи. Винаги е залагал на делата, а с такива ние не можем се похвалим.
Той мрази и лъжата, а колко от нас днес живеят от нея? Най-вече онези, дето в деня на рождението му са най-отпред на редицата, докарани там от колите на НСО, охранявани от платени пазачи... Четат речи, написани от платени драскачи на „топла” служба, сякаш да представят тях самите и някак да прикрият позора от нескопосаните им дела...
Апостолът...
Боже, на какъв хал е народът и някога освободената държава!
Ще си позволя да перефразирам Шопенхауер в едно от писанията му за Дон Кихот.
Всичко, което е жизнено, е ирационално, а всичко, което е рационално, е антижизнено, тъй като разумът е по същество скептичен.
Васил Кунчев е най-високата мярка за доброта, моралност и етичност в нашата история. Единствената разлика между Дякона и Христос е тази, че гробът господен е известен, а гробът на Дякона не е открит.
Мъчениците са създали повече вяра, отколкото вярата – мъченици.
Да почувстваш – значи да разбереш и осмислиш.
Аз мисля с чувствата и чувствам с мисълта.
Апостолът казва: Всичко се състои в нашите задружни сили. Дързост и постоянство! За враговете на демокрацията и републиката — смърт!
Да помълчим...
Апостоле, не ни прощавай! Дано се научим някой ден...
***
Василъ Левски (Дяконътъ). Черти изъ живота му
Захари Стояновъ
11. ТРѢБВАТЪ ПАРИ
Не било достатъчно само трудъ, решителность, юначество и патриотизъмъ за осъществяване великата задача на нашия герой — освобождението на България. Тукъ сѫ трѣбвали и пари, безъ които нѣма нищо възможно. А отгде трѣбваше да вземе тия пари, когато той, както и другаритѣ му — едномисленици бѣха хора отъ долна рѫка? Богатитѣ, били тѣ въ Ромъния или България, не даватъ пробита пара, при всичко, че тѣхна милость, обичатъ да говорятъ понѣкога следъ богатата си вечеря, че тѣ държатъ свѣта, че отъ тѣхния гръбъ се храни сиромашьта. Това е прахъ въ очитѣ на проститѣ. Между златния телецъ и патриотизма не може да има нищо общо.
За тая цель Левски намислилъ да взима насилствено пари отъ ония богаташи, които не давали съ добро.
— Гдето щѣха да ги взематъ турцитѣ, да се въорѫжаватъ съ тѣхъ противъ насъ, по-добре е да ги вземемъ ние, — говорѣлъ той.
Въ Карлово живѣелъ нѣкой си даскалъ Митко, човѣкъ не съ празни рѫце. Една прекрасна нощь Левски повелъ цѣла дружина, състояща се отъ Димитъръ Общи, Иванъ Арабаджията, Макавей Хайдутинътъ и Кузманъ Гатевъ, за да нападне даскалъ Митка. Д. Общия, който въ много случаи е развалялъ плановетѣ на Левски, и въ тоя случай побъркалъ работата, така щото нападението не можало да стане. Чрезъ подобни срѣдства, които ние напълно одобряваме, въ отношението на човѣкъ като Левски, той можалъ да събере достатъчно количество пари. Лицемѣрнитѣ фарисеи, ония, които бѣлятъ свѣта презъ цѣлия си животъ, само отъ жажда за богатство, чрезъ разни спекули, безиргенлъци и фаизчелъци и които сѫ най-безсъвѣстнитѣ крадци, вѣроятно ще да възнегодуватъ отъ тая постѫпка на Левски. Да се не стрѣскатъ. Левски е събиралъ единъ видъ данъкъ много по-законенъ отъ обикновения. Той се е разчиталъ нощно време съ своитѣ данъкоплатци, само за това, че е билъ Левски, а не султанътъ. Освенъ това, оня, комуто вземали паритѣ, волю и неволю, ставалъ бунтовникъ, така щото две цели се постигали отъ единъ пѫть. — Който е противъ насъ и цельта ни, то нека нѣкой отъ вас се преправи на турчинъ и да му удари единъ бой, и работата е свършена, — говорѣлъ той. Тая мѣрка е била най-сгодното срѣдство за заспалитѣ роби.
Събранитѣ пари сѫ се употрѣбявали за купуване на орѫжие.
Казахъ, че Царцово бѣше едно отъ най-главнитѣ свърталища на нашия герой. Въ това село е живѣлъ Иванъ Атанасовъ Арабаджията, единъ отъ вѣрнитѣ другари на Левски,. съ когото се е познавалъ още отъ 1864 година. Щомъ Левски се явилъ въ Царцово въ качеството си на апостолъ бай Иванъ Арабаджията захвърлилъ своята тесла и тръгналъ подире му. Той го е съпровождалъ по цѣлия Пловдивски окрѫгъ, та затова знае много подробности за дѣлата и живота му.
Бай Ивановата кѫщица е край селото откъмъ Пловдивъ. Малко настрана има високи брѣстове, подъ които расте мека зелена тревица, която никой отруденъ пѫтникъ не би заминалъ въ най-нетърпимата лѣтна жега. Единъ день, когато бай Иванъ съ потно чело дѣлалъ главини, известили го децата, че непознатъ човѣкъ лежи подъ брѣстоветѣ и се вижда да не е здравъ. Бай Иванъ, отъ общи човѣколюбиви стремления, се затекълъ подъ брѣстоветѣ да види страдущия, безъ да попита даже, дали той е християнинъ или невѣрникъ-турчинъ. Въ лицето на непознатия Бай Иванъ позналъ нашия херой, когото не билъ виждалъ отдавна и който се тръшкалъ върху зелената морава, прегънатъ на два ката. Отъ дума на дума се разбрали. Мѫченикътъ български апостолъ, като идѣлъ за Царцово, заболѣлъ внезапно отъ сърдцеболъ, болесть отъ която той често страдалъ. За да не направи по-голѣмо впечатление на жителитѣ съ болезненото си състояние отъ една страна, а отъ друга, че едвамъ можелъ да се крепи вече на краката си, той предпочелъ брѣстовата сѣнка до настѫпването на нощьта. Бай Иванъ го прибралъ въ кѫщата си и чрезъ разни практически медицински срѣдства можалъ да го повъздигне на другия день. Оттукъ нататъкъ, село Царцово станало за нашия херой безопасно прибѣжище. Кѫщата на Бай Ивана, а по-после и на Божилъ Георгиевъ служили за негово прибѣжище цѣли три години. Ако той билъ търсенъ отъ нѣкѫде, ако избѣгвалъ отъ шпионска клетка, то въ Царцово намиралъ прибѣжище, гдето стоялъ по 10—15 дена, споредъ времето. Доколко Левски е умѣелъ да привлича на своя страна прияте-литѣ и едномисленицитѣ си, може да се види най-добре отъ следущия фактъ. Кѫщата на Бай Ивана се състои само отъ една стаичка, така щото онова, което той говорѣлъ и вършелъ съ Левски, бивало чуто и разбрано и отъ стопаницата на Бай Ивана. Тя знаяла вече Левски, кой е той и по каква работа ходи. Като майка на нѣколко дребни дечица, тя не можела да гледа хладнокръвно, какъ мѫжътъ ѝ остава своята работа и кѫщата си безъ ока брашно, та ходи подиръ страшния човѣкъ.
— Ти си намѣри другарь като тебе, безъ жена и безъ деца, — говорѣла тя на Левски и започнала да го ненавижда.
— Да я очистимъ, — казалъ единъ день нашиятъ херой на Бай Ивана.
— Съгласенъ съмъ! — отговорилъ той, безъ да изпитва на дълго причинитѣ.
Ако Бай Иванъ бѣше отъ съсловието на богатитѣ гюбрета, тo най-напредъ щѣше да осигури своя алъшъ-веришъ, та тогава щѣше да се реши да вземе участие въ народнитѣ работи. А Бай Иванъ, освенъ че не помислялъ за дребнавитѣ гечинмеци, но готовъ билъ да пожертвува и децата си. Само сиромаси хора, които не е заробило богатството или дипломата — така сѫщо срѣдство къмъ благатки дни, могатъ да се решаватъ и смѣло да работятъ за другиго. Ето защо въ българскитѣ нови движения, когато е ставало пазарлъкъ съ душицата, ние не виждаме да блещукатъ ни богати, ни учени; ето защо и Левски е ималъ такъвъ голѣмъ успѣхъ въ своето дѣло, защото е поискалъ реката на срѣдната рѫка хора, на презрѣнитѣ, на обявенитѣ отъ благоразумнитѣ за нехранимайковци. Освенъ еснафитѣ и земедѣлцитѣ, между най-близкитѣ другари на Левски сѫ се намирали и така нареченитѣ отъ цѣлия свѣтъ — хайдути. Между тия последнитѣ се намирали повече хора съ идеалъ, отколкото между богатитѣ и ученитѣ.
Планътъ между Левски и бай Иванъ билъ скроенъ. Първиятъ щѣлъ да дойде рано една зарань да извърши престъплението, а бай Иванъ по обикновено ще извика: — „Тичайте, съседи, нападнаха ни душмани!” Прилагането на тая мѣрка обаче, не се извършило на дѣло, по желанието на Левски, който билъ повиканъ, за да извърши друга по-важна работа.
Освенъ ненавистьта къмъ турцитѣ, Левски отъ душа мразѣлъ и нѣколко други елемента въ България. Тѣ били: богатитѣ, т. е. чорбаджиитѣ, ученитѣ, калугеритѣ и мустакатитѣ бабаити, които били юнаци само на слова.
— Когато България се отърве отъ турцитѣ, то трѣбва да се бори още дълго време, за да махне отъ себе си кръстенитѣ турци, владицитѣ и омразнитѣ калугери, — говорѣлъ той. — Тѣ мѫчатъ народа заедно съ турцитѣ и прѣчатъ за освобождението ни. Владици и патрици, царьове и князьове и богати чорбаджии сѫ народнитѣ пиявици.
— Кой ще да ни бѫде царь, когато изгонимъ турцитѣ? — попитали го единъ пѫть нѣколко души отъ работницитѣ, които желаели да чуятъ името на бѫдещия си християнски господарь.
— Царь, князъ! Где се намирате вие? — отговорилъ нашиятъ герой, каточели бѫдещиятъ владѣтель на България идѣлъ вече за Велико-Търново. — Ние се мѫчимъ да се отървемъ отъ единъ, а вие желаете да поставите на мѣстото му други? Но, билъ той християнинъ, ако щете и нашъ българинъ? Все едно; разликата ще бѫде само тая, че единиятъ е съ фесъ, а другиятъ съ златна корона украсена съ кръстове!... Ако азъ зная, че България ще се управлява отъ царски скиптъръ, то отдавна бихъ отишълъ да служа при нѣкой владика: ние ще да се управляваме помежду си по републикански...
— А ти какъвъ ще да станешъ, бай Василе, когато се освободимъ? — попиталъ го единъ пѫть Божилъ Георгиевъ въ присѫтетвието на други трима апостоли: Ангелъ Кънчевъ, Димитъръ Общи и Сава Младеновъ.
— Когато се освободи България, за мене не остава вече работа помежду ви, — отговорилъ той. — Тогава азъ ще да отида въ Русия и ще съставямъ комитети, защото тамъ, макаръ и да нѣма чалми, народътъ е потиснатъ повече отъ насъ.
Въ качеството си на дяконъ, учитель, пѣвецъ, слуга и пр., Левски е ималъ възможмость най-добре да се запознае и съ лицемѣрната набожность, подъ маската на която се криели най-голѣмитѣ кепазета. Ето защо, той нѣмалъ никакво вземане-даване съ Божиитѣ работи и съ оня свѣтъ.
— Разправете ми, най-напредъ, ходи ли тоя човѣкъ често на черква и има ли намѣрение да посети Света-гора? — питалъ той, когато му обадили, че еди кой си иска да се запише за работникъ.
— Кога ще да се освободимъ, поне отъ гърцитѣ и отъ нашитѣ чорбаджии? — попитали го единъ пѫть въ събранието, частно въ хана на Червена Стояна въ Пазарджикъ.
— Когато захванете да ядете месо и презъ великитѣ пости, — отговорилъ той.
Късно една вечерь, когато пристигналъ той въ Т. Пазарджикъ, заедно съ бай Иванъ Арабаджията, срещнали на пѫтя нѣколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламналъ. Щомъ той видѣлъ тия отвънъ свѣта хора, които ходили между простото население да го лъжатъ и заблуждаватъ, наумилъ си минали години, когато и той ходилъ така и билъ принуденъ да кисне въ килийскитѣ развратни вертепи.
— Безсрамници, хармоедци! Не ви е срамъ да крадете и лъжете въ името на Бога, да ходите да се храните отъ потьта на народа, каточели турскитѣ заптии и бюлюкъ-башии му сѫ малко!
— Да бѫдете проклети во вѣки вѣковъ! Още повече, че вие имате пълна възможность да извършите голѣми добрини! ...
Така поздравилъ Левски нѣкогашнитѣ свои во Христе братя, които не се обадили, ни черно, ни бѣло, а навели глави и заминали. Треперещиятъ тонъ на Левски, неговиятъ огненъ погледъ поразилъ монастирскитѣ бикове.
Въобще, той се е пазилъ твърде много, когато трѣбвало да се приеме за работникъ нѣкой попъ или калугеръ.
За да се въорѫжи още по-добре срещу всичко, що не е било съ народа, и да бѫде до такава степень демократъ, освенъ че естествено е билъ наклоненъ къмъ това още отъ млади години, по-после сѫ му повлияли по малко: Каравеловъ, Ботйовъ и А. Кънчевъ, които, както е знайно, не хранѣха особена симпатия къмъ духовенството, къмъ богати и авторитетни лица. Само ония, които сѫ си предначертали да жнбѣятъ охолно на тоя свѣтъ, да не оставятъ наследницитѣ си съ голи рѫце, сѫ най-яркитѣ защитници на голѣмитѣ и силнитѣ, макаръ и противъ волята си. И турскитѣ всесилни султани даже, които сѫ имали най-малко нужда отъ подпорка и лицемѣрни съюзници, разбрали тая истина и, щомъ покорили разкошната Византия, оставили пълна свобода на фенерската патерица, за да я иматъ на своя страна. Много богопомазани щастливци, които не сѫ се бояли ни отъ Бога, ни отъ ада и които отдавна били изгубили всѣкакъвъ образъ и подобие на човѣкъ, мляскали лицемѣрно дѣсницата на пияния попъ, при всичко, че го мразили отъ сърдце и душа. Тѣмъ трѣбвали съюзници, за да поддържатъ слѣпотата въ своята богодарованна империя. Скиптрътъ и патерицата сѫ дза фидана отъ едно и сѫщо дърво.
Ако цельта на Левски и на неговитѣ другари бѣше да дъжатъ и да работятъ за свои скрити смѣтки, то, навѣрно, биха написали на знамето си корона и патерица.
Горчивата практика и трудниятъ опитъ научили Левски да може да познава хората отъ първо виждане, само по външнитѣ черти. Попъ Михалъ отъ с. Черпелии отдавна говорѣлъ на бай Ивана, че и той е българинъ и желае да се види съ прочутия Дяконъ. Единъ прекрасенъ день нашиятъ херой слѣзълъ отъ коня си въ двора на попъ Михаля, придруженъ отъ бай Иванъ и Георги Данчевъ, така сѫщо неговъ вѣренъ другарь. Светиня му го нѣмало дома. Поканили гоститѣ въ наредената стаичка, кѫдето брадатиятъ стопанинъ си държалъ калимявката обвита съ чисто пешкирче и новото джубе покачено до светогорскитѣ икони. На стената висѣлъ и портретътъ на отче попа съ трѣбника въ рѫка. Докато бай Иванъ се занимавалъ съ разтоварянето на конетѣ, наблюдателното око на Левски сполучило вече да разгледа всичко критически.
Зърналъ той и портрета.
— Развързвай конетѣ и да вървимъ! — говорилъ той на Ивана и излѣзълъ съ дисагитѣ въ рѫка отъ поповата кѫща.
Бай Иванъ, който не чакалъ по-нататъшни обяснения, захваналъ да оглежда пѫтнитѣ врата, но като не виждалъ нищо, освенъ зачудения Данчевъ, допиталъ:
— Какво има ?
— Попътъ, когото ми препорѫчвашъ, не е добъръ човѣкъ, — познахъ го по портрета, — казалъ Левски, па се метналъ на коня си.
И действително, после се оказало, че светиня му не чини нищо, само за любопитство искалъ да види Дякона. Страхливитѣ и слабодушни натури били за Левски единъ видъ божии сѫщества, на които той гледалъ като на безполезни божии създания.
— Дайте имъ да плетатъ чорапи, па ги оставете да мируватъ, — говорѣлъ той.
Извънредно обичалъ Левски децата, съ които често се е спиралъ да говори, да ги милва и да ги разпитва за едно-друго.
— Тѣ ще да ни омиятъ очитѣ, — казвалъ той. — Ние старитѣ, колкото и да се префиняме, все пакъ не можемъ да бѫдемъ чисти българи, да изгонимъ отъ себе си турчина, който седи на сърдцето ни съ чибукъ въ рѫката.
Единъ день, като се връщалъ отъ Кара-топракъ, миналъ покрай две малки овчарчета, които пасѣли своето вакло стадо по пѫтя.
— Всичко добро, малки момчета, но само едно ни бърка насъ — турцитѣ биятъ, — казалъ той.
— Но и ние ще ги биемъ, защото сме по-много, — отговорили горскитѣ пилета и се изкикотили, безъ да знаятъ че говорятъ съ величието на България.
— Видите ли? — казалъ отпосле Левски. — И въ малкитѣ деца, прости овчарчета, се появява човѣшко достойнство, жажда са отмъщение, когато ученитѣ глави и богатитѣ не разбиратъ тая проста истина и следватъ да пѣятъ химни на изгнилия трупъ.
Той е билъ веселъ и засмѣнъ; но азъ мисля, че всичко това не е било естествено. За да се покаже на всички, съ които се срѣща, съ които пѫтува случайно и съ които говори, че той е обикновенъ човѣкъ, не ходи за друго за нищо, освенъ по алъшъ-веришъ, принуждавалъ се е да бѫде винаги веселъ, да показва една лекость въ поведението си, като човѣкъ, който е доволенъ отъ цѣлия свѣтъ. Малко по малко тая негова преструвка, това изнасилване на чувствата, се превърнала въ обща привичка. Всички негови другари потвърждаватъ едногласно, че никога не сѫ го виждали умисленъ, когато е вънъ отъ заседанията, така щото, който не го е познавалъ, мѫчно можелъ да повѣрва, че отпреде му стои Левски. Щомъ се качелъ на коня си, той изведнажъ запѣвалъ нѣкоя необикновена пѣсень, свирѣлъ съ уста, говорѣлъ високо съ другаря си, смѣелъ се съ гласъ, каточели се връщалъ отъ нѣкой селски сборъ или отъ освещаване на черква. Като минувалъ покрай нѣкое хоро или покрай млади жътварки, които да пѣятъ, той се провиквалъ колкото му гласъ държи въ знакъ на това, че е трогнатъ отъ робската унила пѣсень, поздравявалъ ги съ „помози Богъ!” и въ награда на това съчувствие приемалъ едно: „Добъръ ти пѫть, батьо!” О, колко великъ е билъ Левски!...
Единъ пѫть, когато съ бай Ивана влизали въ Пловдивъ отъ Кършияка, край града се пощѣлъ голъ арнаутинъ халваджия.
— Ако питашъ за Иванъ Арабаджията отъ Пловдивъ, който иска да стане комита, то ето го него сѫщия, — казалъ той, смѣещъ се, като сочилъ на бай Ивана.
Съ тая откровеность и веселъ характеръ Левски е печелилъ твърде много. Отъ единъ пѫть хората се прилепяли къмъ него и вземали участие въ дѣлото, тъй като отъ думитѣ и обноската му виждали, че тукъ не е нѣкоя страшна работа. Но щомъ е почнало вече сериозна работа, щомъ дохождало дума да се разисква нѣщо за свободата на България, неговата физиономия приемала друго настроение, смѣхътъ се превръщалъ въ звънтенето на горещо и решително слово, всѣка дума поразявала присѫтствуващитѣ, които започвали да благоговѣятъ като предъ свръхъ естествена сила и узнавали въ Левски двама души — Левски като човѣкъ и и Левски като апостолъ.
Божилъ Георгиевъ, който билъ въ много добри отношения съ Левски, и който чувалъ отъ него много шеги и отвлѣчени работи, си позволилъ веднъжъ, въ време на занятие, да го попита за нѣща твърде фамилярни и интимни...
— Още го помня, Богъ да го прости, — разказва Божилъ.
— Щомъ азъ издумахъ, той ме погледна тъй страшно и разсърдено, щото азъ замръзнахъ на мѣстото си. Другъ пѫть не бѣхъ го виждалъ въ подобно положение.
Въобще, хората, съ които Левски е ималъ най-близки съприкосновения, научилъ ги да не го питатъ, докато той не заговори най-напредъ.
Другъ единъ пѫть Левски, придруженъ пакъ отъ бай Иванъ Арабаджията, отивалъ въ Карлово; като наближили до градинитѣ карловски, по мръкнало, откъмъ града се задали нѣколко души турци насреща имъ, а другъ единъ турчинъ, който отъ по-напредъ вървѣлъ напреде имъ, като се срещналъ съ другитѣ турци, спрѣлъ се и обърналъ назадъ, къмъ двамата пѫтници, като сочилъ и съ рѫка:
— Тукъ има нѣщо, — казалъ Левски и поискалъ да да остави пѫтя, за да взематъ позиция задъ плетищата.
Бай Иванъ забелязалъ, че гърдитѣ и стомахътъ на Левски се дигали и слагали до такава степень, щото той представлявалъ не обикновенъ човѣкъ, а нѣщо съвсемъ страшно, когато преди малко той пѣелъ по обикновено.
После се оказало, че тукъ никакъ нѣмало нѣщо, а просто турцитѣ били излѣзли да срѣщатъ говедата.
Всички други апостоли, които излѣзоха подиръ Левски или бѣха негови съвременници, като Д. Общи, А. Кънчевъ, С. Младеновъ. Узуновъ, [129] Стамболовъ, Воловъ, Бенковски, Каблешковъ и др., доколкото ги азъ познавамъ, ни единъ отъ тѣхъ не е приличалъ на Левски въ своитѣ действия, не е работилъ така чистосърдечно. Всѣки отъ тѣхъ си позволяваше да говори, че ние не сме сами, Русия и Сърбия ще да ни дадатъ топове, щомъ се разбунтуваме, ще ни се притекатъ на помощь, при всичко, че тия две държави нѣмаха никакво известие. Тѣ бързаха да дигатъ въстание, въобразявайки си, че въ единъ или два месеца всичко ще може да се приготви.
— Никому не се надѣвайте, — говорѣше той. — Ако ние не сме способни сами да се освободимъ, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново въ робство...
Да вдига не своевременни въстания, той никога и не помисляше даже. Неговото дълбоко познаване на народа му служеше за доказателство, че тая блажена минута още не е дошла! Главната му цель бѣше да снабдява този народъ съ орѫжие, да се нареждатъ комитетитѣ, върху което той си е посветилъ всичкия животъ.
Колкото пѫти е дохождалъ той въ Царцово, нито единъ пѫть не е дошелъ съ едни и сѫщи дрехи. Кога съ потури, кога съ шаечни панталони и палто, понѣкога съ селски дрехи — где както изнася.
