Тези дни случайно прелистих един брой на списание „Театър” от далечната 1959 година. Бил е посветен на пореден национален преглед на българските драматични театри / вече няма и такива прегледи, всичко в българската култура, както и в държавата ни, е на самотек!/.
И какво виждам? През 1959 година е имало държавни драматични театри не само във всеки окръжен град, но дори и в малки околийски центрове като Нови Пазар и Троян! И след като ги е имало, значи държавата е преценила, че както и в столицата, и там живеят хора, които се нуждаят от изкуство и култура. А също, че и там има млади хора, които не бива да растат като лумпени.
До 1989 година няколко поколения българи се възпитаха във вкус към голямото изкуство, към духовността. Защото всеки театър е храм. И ако го разрушиш, то е като да разрушиш църква, голямо, непростимо престъпление. А през м.г. един министър – срам за българската култура / самоволно реши /?!/, че трябвало да се съкратят някои театри и опери като, например, тези като Драмата и Оперетата в старопрестолния Велико Търново и най- старата след столичната – опера на Стара Загора / основана през 1925/, както и уникалният, световно признат танцов театър „Арабеск”! Като чух това просто не повярвах на ушите си! Не били изпълнявали плана си, според т.н. „делегирани бюджети” – този невиждан абсурд, непознат в културния свят. За незнаещите читатели – накратко казано: според продадените билети / при това с ДДС!/ театърът получава субсидия за дейността си, както и за издръжката си. Значи от културата и духовността трябва да се печели като от търговията и промишлеността. И така според тази нелепост, наречена „театрална реформа”, театрите започнаха да западат. Особено театрите в страната. Дори в големите областни културни центрове. И така, според „ реформата”, театърът продава билети и срещу всеки лев, получава 2-3 лева. Ако не ги изкара, тогава просто няма пари за постановки, за декори, костюми, за авторско право, за заплати на артистите и персонала/ а те са като на метачките по улиците!/, за осветление, отопление, ремонти, за всичко. И тогава директорът започва с компромисите. Вместо Чехов и Пирандело, вместо Гогол и Ибсен, ще играем „Четирима в леглото”, „Тайните на харема”, Помощ, жена ми е луда!”, „Когато котката я няма”. Или ще направим пиеса от Шекспир и ще извикаме някоя поп / а защо не и чалга?/ певица да участва. Както, например, стана наскоро в Бургаския театър с директор Борислав Чакринов с постановката на „Веселите уиндзорки” от Шекспир. Или пък Теди Москов ще направи своя версия на „Макбет”, за която една критична написа рецензия със заглавието „ Макбет” на Теди Москов – вчерашен недопечен хамбургер.” Да, определението може да се прикачи към голяма част от продукцията на нашите театри след реформите на Костов- Москова и Борисов - Рашидов, които удариха жестоко, безмилостно българския драматичен и музикален театър.
Върнаха го със столетие назад. Защото се получи нещо много лошо. Добрите ни репертоарни театри, които бяха със силни професионални трупи, добре балансиран класически и съвременен, чуждестранен и български репертоар, се превърнаха до голяма степен в пътуващи трупи. Така, например, един от най- старите у нас, Русенският, носещ името на знаменития „Сава Огнянов” с неуспешния си директор Орлин Дяков, играе сравнително малко в Русе и пътува по села и паланки, за да изпълни плана си, според тези „бюджети”. Същото може да се каже и за повечето театри в страната, например, за този в Пазарджик с директор Александър Жеков, преди време един от най- добрите у нас. Публиката му е отнета до голяма степен от „театъра на мечките”. На театрален жаргон това са пътуващите частни продукции на столични артисти „звезди” от телевизията – немалко от тях без таланта и качествата на истински звезди, но станали известни, заради непрекъснатото си екранно присъствие. Те пристигат в града, в последния момент преди спектакъла и без репетиции на сцената и с нещо като маркиран декор представят обикновено някоя долнопробна булевардна пиеса – американска или френска, много рядко добра драматургия, а понякога и с пародии на високата класика, с шум и много реклама, и отнемат публиката на театъра в града. Налагат ниски критерии, натрапват лош вкус, и най- страшното - възпитават в него младите. Има и друг вариант – известен актьор от т.н. „мечки” окупира даден областен театър и започва да прави постановки със себе си и за себе си, без да е режисьор. С базата на театъра, с неговата техника, персонал, средства. И всичко започва да се върти около него и неговите продукции. Така тези артисти- „звезди” прибират голяма част от приходите за сметка на театъра и бедните си колеги. Част от тях са и в далаверите на недосегаемия приятел на премиера от НДК. А театърът ни просто запада и страда. Губи зрителите си, принизява нивото си, едва оцелява. И най- страшното – публиката се опростачва. А и БНТ, за съжаление, се отказа от телевизионния театър, а той беше нужен – запълваше една голяма празнина в нашия културен живот, стигаше и до най- малките населени места.
Другата беда са манипулираните конкурси за директори. Това е вече традиция в Министерството да се провеждат манипулирани конкурси / дълги години там вилнееше една театроведка от Плевен /, при непрозрачност, при назначаването на „своите хора” по партиен или масонски принцип. Наскоро за участие в такъв не беше допуснат кандидат – българин, работил в чужбина, при това с напълно изрядни, заверени от Външно министерство документи, за да предпочете предварително избрания.
Наскоро стана ясно от стенограма на заседание на министерския съвет, че отново няма да има отчисления от хазарта за култура! Хазартът в бедна България процъфтява… и този незаконен, неморален бизнес, който прави такива фантастични печалби няма да отчислява и стотинка за култура! За ГЕРБ театрите са без значение, те искат магистрали и безполезни арени.
Има и среди, за съжаление, колкото и абсурдно да звучи!.. и в Съюза на артистите, които съвсем не защищават българските театрални дейци. Там има дори хора, сред които и самият председател, покровителствания от ГЕРБ, Христо Мутафчиев, които пледират за съкращаване на театрите / били много и особено в страната нямало нужда от толкова театри?!/. Най- доброто решение били т.н. открити сцени – без артисти, само с директор- менажер и минимален обслужващ персонал, за да бъдат база за „театъра на мечките”! Това вече се случи в някои областни центрове и поражения са налице. Там вече просто няма театри. Има само сгради. Някои започнаха да се рушат. На хората там им бе отнет единствения културен институт. А „мечките” мечтаят у нас вече да няма театри, само „открити сцени” за техните халтури, а държавата да им дава големи пари за техните проекти.
И ако в северната ни съседка, където не проведоха подобни „реформи” и не съсипаха така безжалостно културата си, данъкът ДДС за билетите за театър / както и за книгите/ падна до минималните 5 на сто, у нас е все още непосилно голям. И от една от културните нации в Европа вече се превръщаме в една от най- необразованите и некултурните. Жалко, че все още раждаме таланти. Напоследък спадна драстично броят на четящите и на посещаващите театър и други културни събития българи. И колкото и парадоксално да звучи: според официални данни - близо две трети от нас вече не четат и не влизат в театрите и концертните зали. Това е може би мечтата на ГЕРБ. Неук и некултурен - послушен народ- електорат! Без театри, но с арени и стадиони с чалга и футбол.
А може би радетелите на тази „реформа” да работят за Плана Ран, чиято основа цел е съсипването на България? Нашите управници вече се отказаха от образованието и културата. Нарекоха учените ни „просяци”!
По този повод ето и едно стихотворение на незабравимия наш много талантлив поет от Пловдив Добромир Тонев/ 1955- 2001/:
ЧАЛГА
Започна се със „Камъните падат“!
Но не е честно, да му се не види,
едни да пеят – другите да страдат,
понеже са със нежни ушни миди.
Но камъните падат! Фанатично!
Върти кючек душата неграмотна,
върти, за да `и стане безразлично
това, че е сама и безработна.
Огласят тези ялови разтушки
гарсониери, кръчми, кафенета...
От СИВ не ни изпратиха с частушки,
но в НАТО ни приеха с маанета!
Те пеят – шкембелии, кубелии,
те пеят – късополи, късоумни...
Халал да им е, че са паралии,
но ми се струва, че са доста шумни!
Дебил и децибел... Така ще стигнем
върха на свойта същност дебелашка.
И паметник на чалгата ще вдигнем:
с глава на Кондьо, с фигура на Сашка!
А и да се чудиш защо ни е този напълно безполезен и скъпоструващ орган, СЕМ, след като Нейно Величество Чалгата вече завладя България?!
Огнян Стамболиев
