Всички сме чували известната мисъл на Джордж Сантаяна за това, че историята се повтаря. Като историк не само бих се съгласил с това твърдение, но и добавил, че понякога тя е почти обречена да се повтори.
В Източна Европа изглежда това важи с пълна сила. Притиснати между Велики сили и могъщи съюзи, страните от Източна Европа периодично попадат в нечия сфера на влияние, икономическа и геополитическа зависимост, или направо чужди граници. Следва мащабна криза – военна, политическа или икономическа, довела до разпада на въпросната сфера на влияние или Велика сила.
Впоследствие страните от Източна Европа изкачат отново от нея под формата на отделни държави. И така до следващия път, следващата сфера на влияние, следващата икономическа или геополитическа зависимост, следващата Велика сила… Немалко предложения и идеи са се появявали за това как би могъл да бъде прекъснат този порочен кръговрат. Тук ще разгледаме една от тези идеи – “Intermarium”, или “Междуморието“ на полския държавник от началото на 20ти век Йузеф Пилсудски.
Полша, след няколко века на просперитет и съществуване като една от най-големите държави и сили на континента в състава на т.нар. „Жечпосполита на двата народа“, губи своята независимост и територии в края на 18 век. Разпокъсана между три велики империи – Руската, Германската (първоначално само Прусия) и Австро-Унгарската, полската нация научава може би първа от страните в Източна Европа да не разглежда загубата си на независимост като просто поредния етнически или национален конфликт, а като фундаментален геостратегически проблем на Източна Европа, притисната между създалите се центрове на сила както в Западната/Централна част на континента, така и в Русия.
Именно поради това, след възстановяването на независима Полша през Първата световна война, нейният лидер маршал Йузеф Пилсудски – създателят на полските легиони през войната и човекът най-отговорен за възстановяването на държавата, решава да намери отговор на геостратегическият проблем на Полша като държава от Източна Европа. Решение на този проблем той намира в идеята за съюз или федерация на всички страни, които се намират в същото положение. Първоначално това включва страните от бившата „Жечпосполита на двата народа“ – Балтийските, Беларус, Украйна и Полша, но в последствие той разширява идеята си както към централна Европа (Чехословакия, Унгария), така и към Северна (Финландия, Швеция) и Южна (Румъния, Югославия и България). Идеята на плана е проста – поотделно нито една от въпросните държави не може да се справи срещу силата – икономическа, военна и политическа както на Германия, така и на Русия. Заедно, обаче, това е възможно.
Уви, планът на Пилсудски се проваля и поради междуособиците и различни етнически конфликти в Източна Европа, страните от региона не успяват да се обединят в какъвто и да било съюз или федерация. Резултатът от това идва моментално. Първа пада Чехословакия – разпокъсана и окупирана от нацистка Германия, в което като ирония на съдбата участва и самата Полша с цел да си върне малкия етнически полски регион Заолжие.
Втора е самата Полша – разделена според договора Молотов-Рибентроп между съюзниците нацистка Германия и СССР. Следва съветската инвазия на Финландия, окупацията на Литва, Латвия и Естония, както и анексията на румънските Бесарабия и Северна Буковина. Само година по-късно Хитлер ще даде начало на операция „Барбароса“ и инвазията на своя бивш съюзник, довеждайки до най-кръвопролитния и унищожителен конфликт в историята на света – провел се и пропил с кръв именно тези земи и народи, за които Пилсудски предупреждава, че е нужна обща отбрана пред силите на Изтока и Запада.
Същите сили, които първо разделят региона помежду си, а след това го използват като плацдарм за война с невиждани дотогава, а и досега, нива на унищожение и изтребление. Война, чиито завършек пък остави региона в ръцете на Марксистите, довеждайки не само до още половин век загуба както на национална независимост, така и на лична свобода на гражданите и, но и до пълна икономическа разруха в следствие от неизбежният крах на марксисткият икономически експеримент.
Крах, от който регионът ще се възстановява още доста дълго време, а някои негови части може и никога да не догонят своите съседи. Съседи, с които преди въпросният марксистки режим бяха на приблизително икономическо ниво, а днес, в следствие от неговото налагане върху тях, но не и върху въпросните им съседи, са в пъти по-назад. (напр. България – Гърция; Чехия – Австрия; Естония-Финландия).
Въпреки всичко това, въпреки провалът на Източна Европа да се обедини и спаси, въпреки войната, разрухата, смъртта и последвалият пагубен марксистки експеримент, днес страните и народите от този край на света са все още тук. Отново придобиха независимост и свои държави, чието бъдеще да решават. По правилото от мисълта на Джордж Сантаяна историята се повтори и отново се намираме в точка, в която сме били преди. Позицията, в която като народи и държави сме изправени преди заплахи както от Изток, така и от Запад, а вече и от Юг. Разбира се, тези заплахи са коренно различни както една от друга, така и от тези преди повече от 70 години.
От една страна за редица Източно Европейски народи продължава да съществува традиционната заплаха от Московският империализъм, създаващ свои анклави на „замразени конфликти“, с които да държи като геополитически заложник дадената страна. (Приднестровието в Молдова, Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Донбас и Луганск в Украйна).
В други страни използва оставените като троянски коне от времето на СССР и Варшавският договор, свои политически и икономически марионетки, с чиято помощ държи като заложник цели отрасли от икономиката, политиката и функционирането на въпросната страна. (Енергетика, горива, правосъдие, медии) Основната геостратегическа цел на Русия не е променяна от векове и няма как да бъде променена – разглеждайки Северноевропейската равнина като „врата“ към земите си и основна заплаха за съществуването си, Русия винаги се е старала и ще продължава да се старае да наложи своя контрол над страните от Източна Европа по един или друг начин, за да ги използва като буфер и отдалечи реалните си или неофициални граници (както беше през Студената война) максимално далеч от Москва. Всякакво обединение от страна на народите в Източна Европа следователно е заплаха за тази стратегическа цел и ще се разглежда като такава. Поради което и днес, както и преди 70 години, Източна Европа продължава да има основна заплаха за суверенното си съществуване от Изток.
Много хора в региона ни осъзнават това напълно, но до такава степен се вкопчват в този проблем – често повлияни и от чисто емоционални или идеологични подбуди, че остават напълно слепи за заплахите от другите посоки. А именно, от Запад и Юг. Уви, заплахите от там може да са от коренно различно естество, но това не ги прави по-маловажни.
В последните няколко десетилетия Западна и Северна Европа, както и страните от „Западния свят“ като САЩ, Канада, Австралия и др., развиват една особено застрашителна и опасна нова форма на марксизъм, произлизаща от Франкфуртската школа и редица западни интелектуалци от постмодернистичното крило. Сред основните позиции на това течение са както класическите икономически и социални цели на Лявото и на Марксизма, така и някои особено опасни за всеки народ нови течения и заключения.
В стремежът си да редефинират основния враг от класов към нещо друго, те създават идеята за раздробяване на обществото на максимално много и различни социални, религиозни, расови, сексуални, етнически и прочее групи, които са уж подредени в „йерархия на привилегията“ и следва заедно да се борят за унищожаването на тази йерархия посредством унищожаването на всички основни стълбове и постижения на Западната цивилизация. Сред тях, разбира се, са изначалните идеи за нация, народ, история, идентичност, култура, национален суверенитет и прочее.
Логично, колкото повече разновидност има в обществото по всички възможни демографски критерии, толкова по-лесно ще стане това раздробяване, тази „Балканизация“ на населението, и следователно събарянето на системата. Събаряне, което винаги е било основна цел на Марксизма. Именно това е и корена на лозунгите и позициите, които се установиха вече на Запад, като идеите, че народите ни следва да станат „пост-расови“, без дефиниран произход или етнос, без установено религиозно или културно мнозинство, без идентичност базирана на какъвто и да било „Нативизъм“. „Diversity is strength”, а всякакви граници пред масовата миграция на хора от Ислямски държави, от Африка или от Азия – просто следва да се премахнат.
Именно тук се съчетават заплахата от Запад, която е чисто идеологична и желае да установи гореизброените цели във всички Европейски общества, със заплахата от Юг. Според демографският доклад на ООН от 2015 г. населението на Африка ще се учетвори до 2100 г., достигайки 4 милиарда души. Увеличение ще има и в Близкия изток и в по-голямата част от Азия. За сметка на това населението на Европа ще остане приблизително същото, докато това в Източна Европа ще се свива. В контекста на това Европа е изправена пред напълно реалната заплаха от демографска замяна, от колонизация, от изключителна културна, религиозна и етническа „Балканизация“ на народите и културите на континента.
Макар въпросната заплаха да може да бъде лесно предотвратена посредством едно много просто и съществуващо от векове изобретение – държавните граници, въпросните граници биват саботирани от самите управляващи европейските страни. Отвътре.
От същите нови, постмодернисти и културни марксисти, които виждат във въпросното масово преселение през 21 век към Европа не заплаха от конфликти и замяна на цивилизацията и народите ни, а възможност за желаното от тях максимално разделяне на обществото с цел унищожаването на Западната цивилизация като „йерархия от привилегии“ и „експлоатиращия капитализъм“.
Методите им варират от обикновено лобиране и използване на политическите механизми на страните си за допускане на по-голяма и свободна миграция от Африка и Азия, до използване на Неправителствени организации за пренос на мигранти директно, и то в контакт с трафикантите на хора.
Специално за България към „заплахата от Юг“ можем да добавим и конкретно неосманисткия и ислямистки режим на Ердоган в Турция, който все повече надига глава по отношение на „бившите османски територии“, на турците зад границите на Турция и на мюсюлманите като общност, която Анкара следва да представлява.
Вземайки предвид близостта в методите на действие на режима в Анкара с този в Москва, колко време има преди турските малцинства зад граница също да почнат да бъдат изведнъж в крайна нужда от „защита“? Колко време преди неоосманисткият режим да реши да вкарва свои еквивалент на „зелените човечета“ в „спонтанно обявени“ турски републики?
И коя държава е с най-голямо такова малцинство? Разбира се, за момента от подобен сценарии ни пази членството ни в НАТО, но имайки предвид, че тук говорим за цикличността на историята, разглеждайки я през вековете, рационално ли е да приемаме НАТО за вечен оттук нататък в историята фактор? Далеч по-логично е да разглеждаме геостратегическата си позиция като по-дълготрайно състояние от членството ни в или съществуването, на който и да било съюз. Поради което заплахите изброени тук – от руски империализъм, западен културен марксизъм, африканска и азиатска масова миграция, в следствие от демографския им подем, а също и от турски неоосманизъм, са напълно достатъчно да помислим отново за обща отбрана в духа на „Междуморието“ от периода преди Втората световна война.
Страните от Източна Европа са изключително разнообразни, с отделни култури, езици, истории, манталитети и икономики. Въпреки това, днес – както и преди 80 години, те са изправени пред фундаментални заплахи и проблеми, които ги обединяват. Обединяват ги на база интерес и оцеляване, дори когато самите те помежду си може да имат съревнования, спречквания или исторически свади. Обединява ги това, че всяка една копнее да съществува като независима и самостоятелна държава и народ, а не като Кремълска губерня или сателит. Обединява ги това, че не са пропити от пълзящия на Запад постмодернизъм или отрекли се от корените си, идентичността си и правото си като население да управляват земите си. Обединява ги това, че не виждат причина да напълнят обществата си с хора от Африка, Азия или който и да било край на света, с цел постигане на някакъв митично, или по-скоро утопично, социално, расово, религиозно и прочее разнообразие, което уж щяло да донесе „културно обогатяване“ и прогрес, а реално тези от Балканския полуостров най-добре знаем до какво ще доведе и до какво винаги е водила дълбоката хетерогенизация на едно общество, рано или късно.
Поради всичко това едно от най-логичните предложения е страните от Източна Европа твърдо, усилено и активно да задълбочават сътрудничеството си, връзките помежду си, търговията, отбраната и инфраструктурата. Нека се възползваме максимално дълго от ползите от НАТО и ЕС, но винаги имаме едно на ум за фундаменталните заплахи за региона ни, които тези съюзи или биха могли някой ден да не са в състояние да спрат, или самите те да се превърнат в техен проводник, както например от скоро ЕС започна да налага на страни членки квоти за прием на „бежанци“.
Стигне ли се рано или късно до нуждата страните от Източна Европа да отстояваме отново правото си на съществуване като исторически общности и суверенни народи, следва да сме преди всичко готови да го направим сами, а не да разчитаме за пореден път на тази или онази Велика сила и съюз, било то на Изток или на Запад. Знаем колко пъти в миналото пробвахме този метод и колко „успешен“ се оказваше в крайна смета той. Единственият начин да не повтаряме грешките на миналото е да осъзнаем общия си интерес пред общите за региона ни заплахи, които могат да бъдат посрещнати и надвити единствено от общите ни усилия.
Автор: Кристиян Шкварек, Мисъль
Оригиналната публикация може да прочетете ТУК.
