За броени дни прокуратурата се произнесе по ековъпрос, отнел месеци на цели институции. Не, прокуратурата не разполага със свръхексперти. Нито пък е получила просветление свише. Обяснението е друго.
Това анализира в "Дойче веле" Ясен Бояджиев.
Някога учени, експерти, неправителствени организации, институти на БАН, български и европейски институции в продължение на месеци са проучвали, обсъждали и накрая приели очертанията на защитените зони около Калиакра и по специално на тъй наречените понто-сарматски степи. Сега обаче на българската прокуратура ѝ бе достатъчна една единствена седмица, за да установи, че всички те са сбъркали и площта на тези зони трябва да е по-малка.
Което ѝ дава основание да поиска отмяна на забраната за разораване, залесяване и засяване на въпросните, съхранили се само на миниатюрни късчета земя по бреговете на Черно море, степи. А те и без това са негодни за земеделие. За тежест лично главният прокурор се включи с коментара, че „както съдебната реформа, така и защитата на природата, общо взето се оказва една много доходна хранителна среда за доста неправителствени организации“.
Какво става? Може би прокуратурата разполага с някакви свръхексперти? Или е получила просветление свише? Нищо подобно - просто за пореден път се произнася не толкова от гледна точка на закона, колкото на моментната политическа целесъобразност. (Спомнете си само как навремето главният прокурор препоръча на министъра на енергетиката да свали цените на тока.) Ключът към тази „загадка“ трябва да се търси във взаимоотношенията между прокуратурата и политическата власт и, по специално, между главния прокурор и премиера.
Взаимоотношенията им преминаха през сложни перипетии и внезапни обрати. Началото (зимата на 2012–2013) обещаваше безоблачно бъдеще: за тогавашния (и днешен) премиер и партиен лидер бъдещият главен прокурор бе „най-добрият окръжен съдия“, а за тогавашния вътрешен министър и заместник-лидер – „най-стабилният съдия“. Тогава от премиера дори чухме, че не било лошо следващият главен обвинител да е съдия. Което впоследствие и стана, а след време тогавашният градски прокурор на София му го припомни: "Не ми се подсмихвай. Ти си го избра".
Само месец-два след избора обаче в разгара на „спонтанно“ организирани протести премиерът подаде оставка. Тогава новоизбраният главен прокурор светкавично хвана „вятъра на промяната“ и обърна посоката. За броени седмици върху главите на премиера, заместника му и някои от най-приближените им се стовари лавина от възобновени и новооткрити проверки, сигнали, разследвания, разпити и обвинения за какво ли не. Два дни преди предсрочните избори (май 2013-а) премиерът (по това време само партиен лидер) възкликна иронично, че не бил виждал толкова бърза прокуратура и в мечтите си, и че всичко, което се случвала, било лично – лично от главния прокурор, лично от Делян Пеевски, разясни тогава заместникът му, набързо превърнал се в подсъдим по три дела.
В деня за размисъл прокуратурата нахлу в печатницата в Костинброд, за да открие купища „фалшиви бюлетини“ и да предотврати „грандиозна фалшификация“ на изборите. С което наклони с малко, но достатъчно везните на властта. „Не искам да чувам думата прокуратура“, каза (временно) бившият премиер. „Недопустима намеса на държавното обвинение в изборите”, проплака партията му. Но ударите не спираха – появи се прословутото тефтерче на Златанов с компрометиращите инициали ИФ, ЦЦ и ББ (инициалите ДП се оказаха предварително преправени).
Лека-полека обаче кабинетът „Орешарски“ изпълни предназначението си и „изчерпи потенциала си“, пластовете се разместиха, КТБ бе срината (в началото пак бе прокурорско нахлуване), а активите ѝ – пуснати за разграбване. ДПС оттегли подкрепата си за правителството, на хоризонта се зададоха избори и между главния прокурор и (тогава) бившия премиер настъпи примирие - сключиха нещо като пакт за ненападение.
Проверките и разследванията светкавично бяха прекратени, а заместникът бе оправдан по всички дела. Изборите рязко пак „обърнаха палачинката“. След което и прословутото тефтерче на Златанов с компрометиращите инициали внезапно изчезна. Единственият обвиняем около т.н. „фалшиви бюлетини“ бе окончателно оправдан и всичко бе забравено. Интересуващите ни взаимоотношения навлизаха в нов етап.
В тях лека полека се възцари дух на взаимноизгодно сътрудничество. Негов венец по време на второто правителство на премиера бе „опраскването“ на съдебната реформа, така че да не засегне по никакъв начин прокуратурата, която, както вече смяташе премиерът, „си върши прекрасно работата“. В замяна започнаха периодични „опрасквания“ по поръчка. Така една съдийка и „семейна приятелка“ се превърна в обвиняема. Сигнали, проверки и разследвания сполетяха издатели на критични медии, кандидат-кметове, пречкащи се в дясноцентристкото пространство доскорошни коалиционни партньори. Но и това вече бледнее на фона на взаимодействието и взаимопомощта от последния месец.
Под лозунга „да премахнем ненужния формализъм и да ускорим делата“, светкавично приетите промени в НПК развързаха ръцете на прокуратурата за сметка на останалите страни в процеса: тя вече можеше да удължава всяко разследване, колкото си поиска; върнаха се „вечните обвиняеми“; затова пък за съда стана много трудно и дори невъзможно да връща дела заради пропуски и процесуални нарушения при разследването; делата за корупция по високите етажи се прехвърлиха от неподатливия на влияния Градски съд към удобния за прокуратурата Специализиран наказателен съд (който, освен всичко друго, е и крайно безкритичен при даването на разрешения за подслушване).
Паралелно приетите промени в Закона за съдебната власт дадоха възможност на прокуратурата да отстранява неудобни магистрати, като им повдигне обвинение и го остави да „виси“ докогато ѝ е удобно. Така постигнатият по-рано относителен напредък в съдебната реформа бе ликвидиран и върнат назад.
Затова пък "борбата с корупцията“ ще си продължи както досега – което се гарантира с прехваления антикорупционен проектозакон, написан също по рецепта на главния прокурор. В замяна на насрещни услуги, като мистериозния втори (7 години по-късно) сигнал (неясно за какво и срещу кого) за „Цанков камък“. От прокуратурата пак се очаква да се произнесе, този път по енергийна целесъобразност – дали проектът е нужен на обществото. И тя сигурно ще отговори. Коя е този път мишената за „опраскване“ засега не е ясно, но ще се разбере скоро.
Така пак стигаме до случая „Калиакра“. Властта има един проблем: как хем да докаже, че се грижи за природата, хем да запази старите и да остави простор за нови строежи в защитената територия. И двама противници: външен - Европейската комисия, която може да наложи санкции за неизпълнение на решението на Съда на ЕС, и вътрешен – гражданското общество, което се пречка и вдига „излишен“ шум. И ето че прокуратурата се притича на помощ. Светкавичната ѝ „проверка“ и съпътстващият я коментар на главния прокурор дават възможност на властта да твърди, че проблемът не е в строежите, а в картите. И че виновни за нарушенията на закона са не други, а неправителствените организации.
Разбира се, за пълнота на картината не бива да пропускаме, че отношенията между политическата власт и прокуратурата през цялото време са под мощното влияние на трета, стояща някъде встрани, отзад или над тях, сила – една партия, която все си е на власт, с един лидер, който „разпределя порциите“, или може би вече само един недосегаем депутат, чиято „порция“ постепенно стана прекалено голяма. Толкова голяма, че се превърна в непреодолимо силово поле. В черна дупка, в която изчезва всичко.
