Неотложно е обучението зад граница да стане държавна грижа и политика. Защото именно тези училища запазват българчетата българи и в чужбина.
Ирина Владикова е доктор на филологическите науки, работила е в Института за български език при БАН. Тя е един от първите преподаватели в българо-австрийското училище „Св. Св. Кирил и Методий” във Виена. Негов директор е от 2003 г. Има множество награди за принос в българското образование.
интервю на Ана Кочева
‒ Лесно ли се се съхранява роден език и култура вън от границите на България?
- Не, не е лесно. За това се изисква много любов, вяра и упоритост.
‒ Повече патриот ли става българинът в чужбина, или предпочита максимално бързо да се интегрира в чуждоезичната и чуждокултурна среда, за да го приемат по-лесно?
- И в този случай важи принципът, че за да цениш нещо трябва първо да го загубиш. Естествен е и стремежът на българина и към бързата интеграция в новото общество, в което попада. Но това не са две взаимноизключващи се неща. Мисля дори, че за добрата интеграция в чуждото общество, особено важно е да знаеш откъде си и да се опиташ да съчетаеш богатството на двете култури, които носиш.
‒ Какви са непосредствените проблеми на българските учебни центрове по света, в частност в Австрия?
- Проблемите на т.нар.български учебни центрове (макар че повечето не са български и по - точно би трябвало да ги наричаме учебни центрове за обучение по български език ) са много и най-различни. Трудно ми е да ги назова с няколко думи, а и не познавам толкова добре конкретните проблеми на колегите. Някъде липсват помещения, другаде преподаватели, трети имат проблеми с набавянето на учебници и транспортирането им и т.н. Българското училище във Виена има дългогодишен опит – то съществува вече 18 години. Сблъсквали сме се с много от горепосочените проблеми, търсели сме пътища за тяхното решаване и сме продължавали напред. Днес проблемите ни са други. Нарастващият брой първолаци изисква от нас ново разпределение – по възраст или по степен на владее на езика? Как да преподаваме български език – като майчин или като чужд? Много сложни проблеми, за които искаме често съвети от нашите колеги в други училища. Очакваме също така и методическа помощ от страна на МОН.
‒ Какви са възможностите за избор на българския език като чужд език в гимназиалния курс в Австрия и има ли необходимостта от матура по него?
- От три години в австрийската образователна система освен традиционно изучаваните чужди езици - английски, френски, италиански, испански и руски, се присъединиха и т.нар. „нови езици” - чешки, словенски, сръбски, хърватски, босненски, унгарски, словашки, полски, турски, румънски и български. Всички те вече са признати и за езици, по които може да се държи матура, с изключение на българския език, турския и румънския. Мисля, че коментарите са излишни.
Може ли някой да ми отговори как в този случай да мотивирам един деветокласник да избере да учи български език като чужд след като той няма да има право да държи матура по него и ще трябва да вземе друг език за това?
Смятам, че пътят за решаването на този проблем е въвеждането на българския език като матуритетен предмет в образователните програми на първо време в страните на ЕС, в които има многобройна българска емиграция. Но затова е нужна намесата на българската държава и нейните политици, които трябва да окажат нужния натиск над своите колеги и да настояват за сключване на двустранни правителствени споразумения за това.
‒ Има ли достатъчно добър диалог между институциите в България и българските училища в чужбина?
- Преди да създадем Асоциация на българските училища в чужбина (АБУЧ) , всеки един от нас, с всичките си проблеми, беше принуден сам да тропа по вратите в България за помощ. Навсякъде любезно ни приемаха и ни се усмихваха, и нищо повече. За пръв път, през 2005 година, Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) започна да организира така наречените „кръгли маси” в България за среща с представителите на българските училища по света. Много полезна инициатива – да споделим проблемите си, да се видим, да се запознаем, да обменим контакти, телефони, дори реален опит от практиката си. През 2006-а отново се срещнахме, но след това Агенцията за българите в чужбина реши, че няма нужда повече от такива срещи – само сме си говорили, но не сме решавали проблеми, което донякъде беше вярно, защото на тези срещи не се появи нито един държавник, който можеше да вземе конкретно решение. И тъй като чашата на търпението отдавна бе преляла, а и видяхме, че никой от нас не е сам в борбата си с ветрените мелници, колеги от всички краища на света се събрахме и единодушно решихме да създадем Асоциацията на българските училища в чужбина.
Миналата година постигнахме първия си голям успех – бяхме приети от председателя на Комисията по образованието към Народното събрание Лютфи Местан и лично от председателя на Народното събранието г-н Георги Пирински – за първи път вратите на Народното събрание се отваряха за учители от Българските училища в чужбина. Тази среща ни зареди отново с оптимизъм, защото нашите политици за пръв път чуха, че българските училища по света като нашето във Виена не са някакви самодейни читалищни прояви и сбирки, будителски начинания, а че вършат действително огромен, сериозен труд и ни повярваха и обещаха да направят нещо за нас . Защото предизвикателствата пред нас са наистина големи – педагозите ни се справят с различни казуси – с деца, които знаят малко български, с други, които изобщо не знаят, и т.н. Отгоре на всичко работим по програми, които са ни спуснати от МОН, по същите учебници, по които се работи и в българските учебни заведения.
Началото на диалога бе поставено и с удолетворение установяваме, че тази година той продължава още по-успешно. АБУЧ организира на 30 юли в Националния исторически музей втората поредна конференция на тема „Роден език и култура в чужбина” с подкрепата на МОН и ДАБЧ.
‒ Влияе ли политиката в България върху българите извън нея и конкретно върху работата на Асоциацията на българските училища в чужбина?
- Мисля, че да. Трудно ми е да говоря от името на всички българи в чужбина. Предполагам, че се срещат и хора, които не искат да имат нищо общо с България, но вярвам, че по – голямата част българи следят с вълнение събитията ставащи в родината им, защото надеждите им са свързани с подобряване на нивото на живот в нея, с увеличаване на възможностите за работа, достойно заплащане за полагания труд и сигурност за тях и децата им. Асоциацията на българските училища в чужбина също следи внимателно политиката в България, особено политиката свързана с проблемите на българите в чужбина, но също така и промените в образователната й политика – всички промени, проблеми и нови закони.
‒ А кои са най-големите ви болки?
- В България нас все още не ни признават за „училище” в пълния смисъл на думата, защото според съществуващата терминология в България под „училище” се разбира традиционно място, където се изучават всички предмети в учебната програма, а при нас се учат само няколко предмета – български език и литература, история и география на България т.е нямаме пълна програма, другите предмети децата изучават в редовното училище.
Вторият проблем е, че за българските институции юридически българските училища в чужбина са частни организации.. В този смисъл ние сме нещо, което съществува (някои повече от 20 години !), но българската държава не може да ни припознае. За мене това е парадокс, защото, от друга страна, голяма част от тези училища са „лицензирани училища” към МОН – посланикът подписва издаваните от нас удостоверения, за да бъдат легитимни. Една много странна картинка – хем не се водим официално за училища, хем сме легитимни, объркана работа... И така е години наред. Затова имаме и проблеми. Затова основахме и Асоциация на българските училища в чужбина, чиято основната цел е да извоюва така дълго жадувания статут за българските „училища” зад граница.
‒ Какви очаквания имате от новото българско правителство?
- На първо място най-после да се изработи статут на Българските училища в чужбина. Второ - да се преработят изцяло учебните програми, предназначени за обучение на българските деца зад граница и да се намали хорариума на задължителните часове по основните предмети за тях. Трето - да се отпуснат финансови средства за издаването на адаптирани учебници и помагала, защото текстовете в учебниците, с които работим, са трудни за децата в България, камо ли за българчетата в чужбина. Тези учебници са написани на доста висок и неразбираем за децата, живеещи в чужбина, език и на практика почти всяка втора-трета дума за тях е непозната и ги „препъва”. Знаем, че това не става „от днес за утре”, но пък ние, като педагози, имаме толкова много потенциал – всеки от нас има разработени уроци, теми, папки от идеи и задачи – само да ни организират от МОН, и за кратко време ще се справим с това. Проблемът обаче не е в инициативността и креативността на колегите по света, а финансова и е в полето на правомощията на МОН.
В последните години много български семейства се установяват да живеят в чужбина, а това задължава българските политици да мислят за бъдещето на България – за децата. Борбата за утвърждаването и оцеляването на Българското училище зад граница има нужда от подкрепа. Не са достатъчни само усилията и ентусиазмът на шепа съвременни възрожденци, които с много любов и търпение разказват на децата за България, учат ги да говорят езика й, да ценят историята й. Неотложно е обучението зад граница да стане държавна грижа и политика и възрожденските усилия на родолюбците да получат и признание, и подкрепа. Защото именно тези училища запазват българчетата българи и в чужбина.
