Посещението на френския президент Еманюел Макрон в нашата страна наистина може да бъде определено като знаково. То е знак не само в контекста на двустранните отношения, но в много по-голяма степен е определящо за влиянието, в което се намира ЕС, както и за перспективите, пред които той е изправен. Много често бе отбелязвано, че последното посещение на френски държавен глава в нашата страна е осъществено преди 10 години.
Елементарната справка показва, че през 2007 година у нас дойде Никола Саркози, поканен от тогавашният български президент Георги Първанов, непосредствено преди завръщането на българските медицински сестри от Либия. Тогавашната френска решаваща подкрепа за справедлива развръзка с нашите сънародници в Либия, можеше да бъде определена с една лаконична формула-европейска солидарност. Тогава Франция положи не малко усилия и то в годината, когато само месеци по-рано , на 1 януари, бе реализирала пълноправното си членство в ЕС. Това бе година на един сложен и оптимистично завършен интеграционен цикъл. Това бе година, от чиито хоризонти се задаваше много светла и оптимистична перспектива пред демокрацията на страните-членки на ЕС.
И ако тогава можехме да говорим и да отбелязваме визитата на Саркози с лаконичната формула европейска солидарност, то идването на Макрон по-скоро бележи един от най-проблемните и най-сложни, и в не малка степен заредени с вътрешна конфронтация периоди от битието на ЕС. Тези 10 години маркираха период, през който Евросъюза извървя през времето от надеждата за все по-дълбока, все по-пълноценна и все по-принципна интеграция, до момент, в който 10 години по-късно, вече говорим за реални симптоми на пропукване.
Пропукване, което е може би не особено деликатен синоним на думата разпад. Ако с нещо посещението на Еманюел Макрон може да бъде изведено, като особено важен общ европейски знаменател, това ще бъде не толкова полученото от България отношение на подкрепа към идеите на Макрон за промяна на регламента за командироване на работници в ЕС. По-скоро визитата ще се запомни с безпрецедентното използване на българската политическа територия, от където Макрон прави изключително остри нападки към Полша. Нападки, които са твърде смущаващи, тъй като тезата на Макрон, че Полша не е страна, която е в позиция да определя перспективите и развитието на ЕС, се конфронтира до голяма степен със самата идея на Евросъюза, според която всички страни-членки в равна степен и с еднаква енергия, независимо от идеологическите разцветки на националните правителства, които управляват в съответните страни, взимат решение за бъдещето с консенсус. Или най-малкото, зачитайки взаимните си интереси.
Атаката, отправена от Макрон срещу Полша бе посрещната адекватно от полските власти и най-вече от министър-председателката Беата Шидло. От своя страна тя отправи не по-малко обидни квалификации към Макрон и до голяма степен обозначи една пропаст, която може да бъде изобразена като доста мрачен спомен за геополитическо разделение вътре в рамките на съюза. Макрон, с атаката срещу Полша, отправена от българска територия, на практика се опита да изправи една срещу друга Източна срещу Централна Европа.
Тук е мястото да кажем, че българският премиер Бойко Борисов прояви изключително балансирана реакция. Неговите думи, че политическата конфронтация в ЕС в този момент е твърде неуместна и че след 20-а дни на посещение у нас ще бъде тъкмо полската министър-председателка, сякаш идват да подскажат , че България от една страна никак не би искала да се превръща в поле за сблъсък между част от сърцето на Евросъюза, каквато е без съмнение е Франция, и една от ключовите страни от т. нар. Вишеградска четворка.
От друга страна думите на Борисов идват да подскажат, че той е на път да получи още един шанс да влезе в ролята на своеобразен помирител между Полша и Франция. Дали това ще се случи или не, е трудно да се каже. Но със сигурност можем да твърдим, че ако подсказването на Макрон от българска територия към Полша, че Варшава не е в позиция на страна, която да определя посоката и перспективата на развитие на ЕС , независимо от моментните ценностни, политически конфликти между Брюксел и Полша, сякаш ни напомнят, че нито една страна, особено малка като България, не би могла не само самостоятелно, но може би и доста трудно в коалиция с група малки страни, да бъде от такова решаващо значение за бъдещето на ЕС , каквото би имала волята на големите страни-членки-Франция, Германия.
След Брекзит , отношенията в ЕС не само, че не изглеждат улеснени, а напротив. Стига се до изключителна тежка криза на визиите за близкото, средносрочното, а да не говорим за далечното бъдеще. В момента, в който Полша и Франция разменят политически стрели, две други страни-членки на ЕС -Унгария и Холандия, скъсаха дипломатически отношения на равнище посланици. Криза, не по-малко необичайна за един Съюз, подчинен на принципа на солидарността, защита на общите интереси и търсенето на общи перспективи. Очевидно е, че ако това е начало на дискусиите за бъдещето на Съюза и още по-конкретно-за начало на дискусиите какъв сценарии измежду петте или някакъв друг хибриден сценарии за развитието си да избере ЕС, то това начало по-скоро прилича на своеобразна ценностна война, отколкото на истинска, колкото и да е напрегната дискусия. След война, дори тя да е малка, може да се стигне само до други войни, които ще бъдат все по-големи и по-големи. Никой не обърна внимание, че Макрон и в Букурещ, където бе преди идването си във Варна, а и в морската ни столица обяви, че Румъния и България имат безусловни аргументи да искат да са членки на Шенген. И двете страни са отговорили на изискванията и критериите за членство в Шенген.
В същото време френският президент отбелязва, че София и Букурещ трябва да се вкрючат активно в дискусиите за промяна на правилата и облика на Шенген и така да станат член на един нов Шенген . А какво означава нов Шенген ? Как може да бъде проведена дискусия за нов Шенген , без в него да дадат съгласието си страни, които вече са членки на Шенген . Такива страни са и Унгария, и Полша. И ако Париж и Варшава разменят толкова остри стрели по между си, а Будапеща и Хага скъсват отношенията си на ниво посланици, колко бързо, колко лесно и изобщо би ли било възможно да се изработи стабилна формула за нов перспективен и устойчив Шенген , където и България и Румъния да бъдат членки?!
Очевидно е, че кризата в Евросъюза се задълбочава. Очевидно е, че Макрон иска да използва амбиции и стремежи на по-малки страни-челник на съюза, за да покаже на френските граждани, че е изпълнил не малка част от своите предизборни обещания, като например идеята му за промяна в регламента за командироване на работници в ЕС. Но нека не избързваме и тук.
Някогашната нова Европа, която подкрепи призива на САЩ в лицето на Джордж Буш -младши за военна операция срещу Ирак, преди 10 години изглеждаше перспективна и реформаторска за част на Европа. Тези страни днес са част от подведените от фалшива информация държави, които свалиха един, макар и диктаторски режим в Багдад, но за сметка на това отвориха широко вратите пред ислямисткия тероризъм и ИД, каквато я наблюдаваме днес. Дали пък тази идея на Макрон за реформиране, при това доста радикално, на регламента за командироване на работници, няма да се окаже вместо взаимно приета и одобрена промяна, част от голямата бездна, която тепърва ще разделя Запада на ЕС от неговия Изток. Ако това е така, то България, както и другите по-малки страни-членки от Източна Европа, ще платят някой ден изключително тежка политическа гражданска и най-вече социална цена за илюзиите на своя еврооптимизъм. Дано да не съм прав. Дано това да прилича на разходка из тъмната обратна страна на съюза.
Георги Коритаров за Фрог нюз
