11 септември е датата, на която ще се проведат парламентарните избори в Норвегия. И ако геополитическото значение на страната не е толкова голямо, колкото на други европейски държави, от гледна точка на интригата, норвежките избори в понеделник са далеч по-интересни от тазгодишните избори в Германия, Холандия или Франция, защото до последния момент неизвестните са много.
Управляващата “гражданска” (най-общо дясна, макар и с доста уговорки) коалиция, изскочи напред в социологическите проучвания от последните седмици, но поради наличието на голям брой партии около четирипроцентния праг за влизане, е възможно да станем свидетели както на лява “червено-зелена” коалиция, подобна на тези, управлявали страната в по-голямата част от годините след Втората световна война, така и на крайнолява коалиция, където Работническата (социалдемократическа) партия ще трябва да разчита на гласовете на набиращите популярност крайнолеви партии.
След парламентарните избори през 2013 г, след осемгодишно управление на левицата, в страната бе сформирано правително на малцинството, състоящи се от представители на Десницата (втората по големина партия в последните години, позиционираща се като умерено дясна) и Партията на прогреса (трета по големина, определяна от мейнстрийм политическите анализатори и академици като умерен вариант на крайнодесните западноевропейски партии). Създаването на ново правителство на Ерна Сулберг обаче зависи както от представянето на тези две партии, така и от това, дали подкрепящите ги Християнска народна партия и Левица успеят да минат четирипроцентната бариера.
От другата страна, в “червено-зеления” ляв блок, се намират Работническата партия (социалдемократи, които управляват страната през по-голямата част от периода след Втората световна война), Центристката партия, разчитаща основно на гласове извън градовете, най-вече на земеделци и животновъди, за чиито субсидии активно лобира, както и на крайнолевите Социалистическа левица, Червено и Партия на околната среда Зелените, чието преминаване на четирипроцентния праг не е сигурно. В случай че “червено-зеленият” ляв блок достигне до мнозинство, бъдещата политика на страната ще зависи до голяма степен от това, доколко крайните партии ще влияят на правителството.
Работническата партия (Arbeiderpartiet, обикновено превеждана на английски като Labour Party), е типична скандинавска социалдемократическа партия, която играе основна роля в управлението на страната след Втората световна война. Последните седмици обаче се оказаха, меко казано, неприятни за тях – не само че социологическите проучвания започнаха да дават по-добри шансове на нова дясна коалиция в управлението, но в края на август и за пръв път излезе проучване, което дава на Десницата по-голям процент от гласовете, отколкото на тях. Още едно проучване пък показа, че сериозно мнозинство от норвежците очаква Сулберг да оглави и следващото правителство.
Причините, най-общо, са две. Първата е на чисто лично ниво – след като бившият министър-председател Йенс Столтенберг стана генерален секретар на НАТО, партията бе оглавена от наследника му Юнас Гар Стьоре, който не изглежда толкова вдъхновяващ за избирателите – най-вече заради пълното отсъствие на лична харизма, а не толкова заради скандалите свързани с личността му (неяснотата около доходите му, както и интервюто от 2011-та година, когато бе уличен в лъжа, твърдейки, че не е имал тайни телефонни разговори с представители на Хамас). Втората и по-важна причина е олевяването на градско-академичният хипстърски умно-красивитет, процес, сходен с залитането на британските лейбъристи крайно вляво. Умерените социалдемократически мантри на Работническата партия изглеждат недостатъчно привлекателни както за все по-голяма част от журналистите и университетските преподаватели, така и за големия брой млади хора, най-вече студенти, които все повече биват привличани от крайнолеви мантри, къде с по-голямо акцентиране върху социалната солидарност, къде с по-екологична насоченост. Въпреки че огромен срив в гласовете за Ap е към този момент невъзможен, най-малкото защото това е партия с огромно влияние в местните профсъюзни организации и изобщо сред държавните чиновници, тези избори ще донесат сериозен отлив към по-крайни партии с ясна неомарксистка насоченост.
Десните (Høyre, обикновено превеждани на английски като The Conservative Party) са “старата” дясна партия на страната, чийто лидер Ерна Сулберг в момента е министър-председател. Често възприемана като “партия на богатите”, старата десница, общо взето, се провали в мисията си да намали преразпределянето на пари от държавата по време на мандата си заедно с Партията на прогреса, но това до известна степен беше обусловено от факта, че правителството им се крепеше на гласове от други, по-леви партии. Опитвайки се да показват умерен имидж в много отношения – защитавайки донякъде както принципите на социалната държава, така и на индивидуалната свобода, без особено атрактивна кампания и интересни политици, те все пак имат доста сериозни шансове да сформират правителство за втори пореден път, а дори и да станат най-голямата партия в страната.
Партията на прогреса (Fremskrittspartiet), доста по-млада от другите големи партии, започва съществуването си през 70-те години на миналия век като движение срещу високите данъци. Около десетилетие по-късно обаче в нея започват силни междуособици, в следствие на което консервативното крило взема връх над либертарианското и редом с призивите за намаляне на данъците, политиците й все по-силно заговарят за ограничаване на миграцията, особено от страни от Африка и Близкия Изток. За разлика от партии като UKIP, Front National, Sverigedemokraterna и PVV обаче, политиците им (поне в последните години) правят сериозни усилия да избягват изказвания, които биха им довели до обвинения в расизъм и ксенофобия. Не че такива обвинения не липсват, но дори и най-лявоориентираните анализатори редовно изтъкват факта, че Партията на прогреса е доста по-мек вариант на “крайнодесните” партии от Западна Европа.
До голяма степен участието на Frp в правителството беше разочароващо за избирателите им, тъй като не доведе до някакво особено смъкване на данъчната тежест за гражданите, даже напротив. Но те до голяма степен разчитат на основния си електорален жокер, министъра по имиграцията Силви Листхауг, която спечели симпатиите на своите гласоподаватели, както и на мнозинството от гласоподавателите на умерената десница, с твърдата си политика. Същевременно това създаде и много работа за журналистите, които показаха изключителна продуктивност в обвинения в расизъм и ксенофобия, както и неизбежните напоследък паралели с Доналд Тръмп.
Сформирането на ново правителство от Десните и Партията на прогреса ще зависи до голяма степен от това, дали две по-малки партии ще минат четирипроцентната бариера.
Християнската народна партия (KrF) изживява в момента вероятно най-лошите си дни. В периода между 2001 и 2005 тя има за втори път в рамките на десет години свой министър-председател, а сега социологическите проучвания й отреждат между 3,9 и 6 процента. Идеологията й е много близо до тази на Меркеловата CDU – позициониране в десния спектър, но силна отвореност към бежанци (като политиците й често изтъкват състраданието като християнска добродетел). При наличието на други силни десни и леви партии обаче, съчетанието между по-десни икономически възгледи и отвореност към бежанци не успява да привлече много нови избиратели към партията. Един популярен анекдот от страната гласи:
– Защо много гласоподаватели напускат Християнската народна партия?
– Те не я напускат, те просто отиват да се срещнат със създателя си.
Другата партия, на която “гражданският” блок може да разчита, е т.нар. Левица, която обаче е обикновено асоциирания с десния (или, ако предпочитате, с по-малко левия) блок. Една от най-старите партии в страната, създадена преди повече от 130 години, Левицата е под четирипроцентната бариера в много от проучванията. До голяма степен причина за това е неумението им силно да се хареса на конкретна таргет аудитория – партията е най-общо либерална, позиционира се в центъра, профилът й е екологичен, но далеч с не толкова силно изразена “зелена” нотка, колкото партиите в крайната левица. Към това може да се добави факта, че току-що е била “златен пръст”, подкрепящ дясно правителство, фаворизиращо силни ограничения върху приемането на бежанци, и се получава идеологическа каша, която трудно може да допадне на много избиратели. Не на последно място, Левицата даде своята лепта към климатичните борби, прокарвайки т.нар. “данък самолетна седалка”, който доведе не само до увеличаване в цените на самолетните билети, но и до затваряне на едно от най-натоварените пътнически летища в страната (Oslo Rygge, където летяха Ryan Air), вследствие на което стотици души, работещи на летището и в региона, загубиха работните си места.
В борбата си за парламентарно мнозинство социалдемократите от Работническата партия възлагат големи надежди на Центристката партия. В страна, където голяма част от населението е съсредоточено в много малки населени места, центристите могат да разчитат на гласове, залагайки на политики, насочени към субсидирането на хора, занимаващи се със селско стопанство. Тази година обаче социологическите проучвания започнаха да им дават неочаквано добри резултати, понякога стигащи до 13-14 процента. Въпреки че те най-вероятно ще завършат с резултат от около 8-9 процента, гласовете им ще бъдат много важни, защото политиците от Работническата партия яростно се борят за това да запазят умерен социалдемократически профил и да не допускат крайната левица да повлияе сериозно върху едно бъдещо правителство – особено партиите Червено и Партия на околната среда Зелените.
Социалистическата левица (Sosialistisk Venstre) известно време беше най-крайнолявата партия със сериозно присъствие в норвежката политика, но сега те вече не могат да се гордеят с тази титла. За сметка на това, от SV могат да се поздравят с други добри новини – след като в продължение на много дълго време социологията не им обещаваше нищо добро, проучванията от последните месеци им дават стабилни резултати от между 4.6 и 6.2 процента (с малки изключения). Въпреки че е възможно изненадващ резултат от под 4 процента, SV най-вероятно ще влезе в парламента. Самият профил на партията е крайноляв и би могъл да бъде сравнен с моментното състояние на английските лейбъристи – но с по-откровено антиизраелски позиции. SV в последните години успя по-успешно да се позиционира и в рамките на зеления активизъм, което е добро обяснение за ръста им сред социологическите проучвания – партията винаги е била с екологична насоченост, но по-сериозното навлизане на Червено и Зелените в политиката доведе до временен отлив на избиратели за Социалистическата левица.
Партията на околната среда Зелените (Miljøpartiet De Grønne) в момента има само един народен представител, но в последните години бележи силен ръст в големите градове и особено в Осло, където ново проучване им дава 8,6 процента. Дълго време Зелените заемаха добре известната позиция “нито леви, нито десни”, но след местните избори в Осло се присъединиха – не особено изненадващо – към левия блок сред политиците в общината. Профилът им не се различава особено от този на зелените партии в други европейски държави, но с едно важно уточнение – голяма част от реториката им е насочена срещу петролния сектор, който за MDG е заплаха за бъдещето на човечеството. Докато другите крайнолеви партии, без да са крайно несъгласни с тези идеи, се опитват да наложат по-умерени ограничения на сектора, за Зелените основна политическа тема е пълното преустановяване на добива на петрол в най-близко бъдеще. В страна, в която 22 процента от БВП и две трети от износа е петрол и природен газ, такава позиция няма как да не предизвика поляризирани реакции, но голяма част от младите гласоподаватели по градовете са спечени именно от радикалните възгледи на Зелените. Социологическите проучвания им дават между 2 и 6 процента шансове – но ако MDG успее да премине четирипроцентната бариера и да вкара седем или осем депутати, това може да ги превърне в решаващ фактор за сформирането на ляво правителство.
Партията Червено (Rødt) е последната партия, която има реалистичен шанс да влезе в парламента. В огромното мнозинство от проучванията те остават под чертата и без депутат (или евентуално с един депутат), но изненади не са изключени. Създадена преди десет години от комунисти, Червено открито се бори за постигане на комунизъм по мирен път, но опитвайки се да балансира между неприкрита симпатия към комунистическите революции от 20-ти век и неодобрението към жестокостта им.
Даването на точна прогноза за резултатите от изборите е нелека задача.
Работническата партия и Десницата вероятно ще вземат около 25 процента. Прогнозите дават между 12 и 17 процента за Партията на прогреса и около 10 за Центристката партия. Всички останали са под въпрос, като Червено най-вероятно няма да влязат, шансовете на Зелените и Левицата за минаване на бариерата са около петдесетпроцентови, а Социалистическата левица и християндемократите най-вероятно са вътре. Вариантите за бъдещо правителство са три: продължение на настоящето правителство; по-умерено лявоцентристко правителство от Работническата партия, Центристите и Социалистическата левица и по-радикално ляво правителство, при което на Ap й се налага да разчита на крайните партии. Самите проучвания дават, общо взето, изравнени шансове на “гражданския” и на “зелено-червения” блок и никой няма да смее да излезе с категорични прогнози преди вечерта на 11 септември.
Автор: Димитър Манолов, Източник: Мисълъ
