Все по-често се срещам с два типа хора у нас. Едните са склонни да описват ситуацията в страната в жанра на некролога. „Бог да прости България“. „Държавата се помина“ и все в този безнадежден траурен регистър. Други, за сега са малцинство, илюстрират масовото чувство за безизходица и беззаконие с помощта на анекдот.
Така започна коментарът на Люба Кулезич в "Честно казано" на телевизия BiT. Eто как продължи:
Вече предпочитам вторите. Абсурдите в една корумпирана система имат свойството да отричат сами себе си, когато разумът откаже да ги приеме. Един веселяк ми е изпратил снощи виц, който според него съдържа рецепта за самоспасение в духа на барон Мюнхаузен, но преиначена за българи-юнаци.
Помните, че великият фантазьор разказвал как издърпал сам себе си за косата от блатото. На път съм да му повярвам, колкото и научно Тома Биков от ГЕРБ да обяснява по телевизорите, че в обществото липсвала енергия за протести. Един вид българите нямат топки да излязат срещу свинските черва, оплели институциите и властта. Ето посланието от анонимния зевзек. „ Олимпиада… Турнира по борба, финал, нашето момче има да се бори с някакъв много як, ама мноого як. Тренера обяснява: – Чуй сега. Тоя пич има коронен захват. Гледай да не попаднеш в този захват, че досега никой не е успявал да се освободи, мноого е як. – ОК тренер, ще внимавам.
Почва борбата и още на първата минута оня успял да приложи на нашето момче коронната си хватка. Видял това тренера и много се разстроил. Станал и отишъл към съблекалните, а там имало телевизор. Гледа на телевизора – публиката станала на крака и аплодира нашето момче. Брей, какво става тук? След награждаването, тренера пита нашето момче: – Добре, кажи сега какво стана, как успя да се освободиш? – Уууф, мани тренер… Как ме беше хванал само. Няма мърдане, направо ме сгъна на четири. Въздуха ми спря, взех да не мога да дишам, свят ми са зави, викам край – припадам… Таман бях решил да се предавам и гледам – някави топки висят под носа ми.
И аз щрак – и ги захапах… – Ааааа, чакай бе, мойто момче, не може тъй, това не е спортсменско…- Абе, мани спортсменско, бе, тренер, ти знаеш ли на к’во е способен човек, когато си захапе топките…?“
Някога Остап Бендер твърдеше, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Близо седемдесет години след безпощадния хумор на „Дванадесетте стола“ и „Златния телец“ сме горе долу на същото дередже. Когато държавата се превърне в тиранин, енергията да се сбиеш с нея ти дава собствената ти болка.
