Цветанов иска прошка за Антон Тодоров. А ”празното столче” до Виктор било чувство за хумор. Шега било. Вярно, лоша, казва Тома Биков (ГЕРБ), ама смешка. Смешно ли ви е? Явно. Подиграват ли ни се? Определено. Ако политиците знаят как се махат журналисти, да кажат направо, а не да се шегуват.
Факт е, че разговор за свободата на словото няма, освен ако някой не умре. А и тогава не става съвсем. Отстрели на журналисти се случват, но рядко обществото и гилдията разчитат знаците. И рядко реакцията е защита на професионалните стандарти, а не на поръчковите убийства с клевети, дирижирани тролски кампании, измислени сигнали до прокурата, данъчни проверки и развити болтове. Имаше много поводи през последните години. А реагира само Асоциацията на европейските журналисти. Самотата на битите е камбана за гилдията. После идва присъдата на мълчанието.
То е лично. А вчерашната реакция е пример как може да се застава срещу натиска. Ама наистина. Срещу истински натиск. Може, но не се прави често. Ако бунтът беше система, а не изблик, нямаше да сме на дъното по свобода. Нямаше да пращат поздрави в ефир, с пожелания за "бъдещи творчески успехи", нямаше да наричат въпросите "глупави", нямаше всеки ден да отбягват отговори с реплики от сорта: "ама това сега не е важно, акцентът е друг".
Тормозът срещу журналистиката е всекидневен, хроничен, узаконен, допуснат. И вярно, свободата е избор, но и съмишленици трябват. Не само за декларации, а за битки.
Миролюба Бенатова
Фейсбук
