Вместо свой коментар, подарявам ви един текст, публикуван в мрежата от кмета на община Панагюрище Никола Белишки.
Той хваща за гърлото и поразява право в сърцето. И то във време, горчиво осмивано с „еднокнижието” на управници и политици. Г-н Белишки е реагирал на една високомерна фраза, изпусната от проф. Божидар Димитров онзи ден по БТВ. „Какво толкова е направила Райна Попгеоргиева?! Ушила е знамето”. А ето и отговорът на кмета Белишки. „Какво ли е направила Райна, която народът нарече „Княгинята“?
Да, ушила е едно знаме. Главното знаме на IV-ти Революционен окръг по време на Априлското въстание. На този окръг който въстана. Така, както трябваше да въстанат и другите четири окръга, но там дали смелчаците бяха малцина…Ушила е това знаме, но преди това е целунала кръста и Евангелието и се е заклела със страшната клетва „Свобода или смърт“. И не само го е ушила, а го е и развяла, сама, по собствен избор. Хайде сега, представете си я: XIX-ти век. Тя – жена, девойка, 20-годишна. Възпитана в патриархално семейство в градче на Османската империя, баща – свещеник. На площада, яхнала кон, препасана със сабя и револвер. Развява знаме. В името на бунта, в името на свободата.
Колко други го направиха? Историята на това въстание показва, че даже и мъжете са били твърде малко. Представете си я пак, месец след погрома на въстанието – бита, изнасилвана, развеждана гола по пловдивските улици, замеряна с камъни, умираща от глад, захвърлена в пазарджишкия затвор. И разпитите: „Ти ли си българската княгиня? Ти ли уши знамето?“. И отговорите: „Аз съм българска учителка. Аз уших знамето. Аз го носих. Защото народът искаше така“…20-годишна, жена, християнка, израснала в патриархалното семейство на свещеника от малкото градче в голямата изостанала Османска империя. Дори и от позицията на днешното време, на хора, живеещи в свобода, в демокрация, с равенство между половете – нейният морален избор и отговорността от него изглеждат трудни, нали?
Когато отива да учи в Русия, успява да издейства с помощта на Московското женско дружество, 32 панагюрски деца, сираци от въстанието, да заминат на руска издръжка и да получат образование там, тя им става настойник. Или, може би е маловажно? Представете си я вече в свободна България. Вдовица на 42 години. С пет деца – отглежда ги сама. Бедна, болна заради жестоките побои, които е понесла, обикаляща из софийските квартали, за да акушира. За да помогне на хиляди българчета да дойдат здрави на този свят, за да помогне на хиляди българки да минат безпрепятствено по моста между живота и смъртта, наречен „раждане“. Ще кажете – това ѝ е било работата. Така е. Но освен работата си, тя имала и една мечта – България да има болница за женското здраве, специализирана болница. Тя е първата дипломирана българска акушерка. Акуширайки на богатите българки и на съпругите на дипломатите, събирала пари.
Събирала пари, късайки от залъка на петте си сирачета. Пари за болница. Така, с тези пари и с подкрепата на влиятелни хора, на чиито жени и деца е помогнала, е създаден „Майчин дом“. А днес, ние нейните наследници, след повече от 100 години, се чудим как, кога, къде да направим специализирана болница за детското здраве. И ако това не я прави велика българка, то поне нека да ѝ отдадем заслуженото като велика майка. Ражда петима сина. Но това не я спира да осинови и още едно дете – сираче, момиче. Погребва съпруга си. Погребва единия си син – още дете. Другите си пет деца отглежда сама – в бедност, болна, но силна. И не просто ги научава да обичат родината си, научава ги, че трябва да бъдат готови да жертват живота си за България.
Четирима сина – четирима български офицери. Насочва ги към тази професия във време, в което младата ни държава се люшка от война във война. Колко български майки биха го направили? Е, тя го е направила. Позорно е, ние днес, да се отнасяме към националните си герои като към участници в телевизионно риалити. Сити, скучаещи, потънали в суетата си и в битовизмите си, да поглеждаме назад във времето и да гласуваме кой от тях е по-по-най, кой да отпадне, кой да остане. Грозно е към тях, обидно е към нас, грях е спрямо следващите.” Не знам за вас, но аз лично едва преглъщам сълзите си.
Люба Кулезич, "Честно казано", БиАйТи
