Възможно ли е върху Римския Колизеум да бъда построена обществена сграда? Възможно е, ако уникалният паметник се намира в София. Тази абсурдна история звучи съвсем в стила на Радио “Ереван”. Но за българската действителност е реалност.
Мая Стоянова
Точно това се случва цяло лято на ъгъла на софийските улици “Дондуков” и “Будапеща”. Там лежат останките на античния амфитеатър на София, граден по времето на Константин Велики. От няколко седмици върху обекта работят хора, машини, техники. Издигат се скелета, багери изхвърлят огромни купища пръст, камъни и мръсотии. Строителите казват, че укрепват терена, за да започнат археологически разкопки. Но по всичко останало личи, че ще се строи голяма обществена сграда. Каква ще е тя – никой не знае, освен собствениците на имота. Зад тях стои сигурно инвеститор, който разполага с влияние, пари и време. Дори е с маската на благодетел, който щедро предлага услугите си да финансира археологическите проучвания на римския паметник. Всъщност така повелява законът - когато е доказано съществуването на археологически обект в частен терен, преди да бъдат предприети каквито и да е действия, собственикът е длъжен да спонсорира неговото проучване.
Във всяка нормална и цивилизована страна за национално значимите културни паметници, какъвто е и амфитеатърът на древна Сердика, се грижи не друг, а държавата. С тяхното опазване и социализиране са ангажирани всички културни институции, граждански сдружения, обществото. А атрактивното им представяне пред света е въпрос на държавна политика, насочена само и единствено към съхраняването на културната идентичност на нацията.
В България обаче нещата винаги се случват по-друг начин, като в лош виц от ерата на комунизма. Тук правилата са противно на модерното мислене и европейските ценности, в ущърб на националната памет, самочувствие и достойнство. По тази логика на действие ще трябва да се простим завинаги с идеята София да има своя Колизеум. В замяна ще ни бъдат завещани “лъскави” сгради с уж ефектна архитектура. С нея обаче няма да впечатлим нито света, нито потомците си. А един ден със сигурност ще ни е срам да обясняваме, че от лакомия и тъпотия сме погребали под гранит, стъкло, стомана и бетон една културна забележителност от римската епоха.
Абсурдната ситуация всъщност си има предистория. За съществуването на амфитеатъра на древна Сердика учените знаят от далечната 1919 година. Местоположението му остава загадка чак до 2004 г., когато при строителни работи случайно са открити части от обществена сграда. Разкопките, предприети от археолозите доказват, че става въпрос за изключителен паметник от Римска империя. Заради особено големите му размери, учените го определят като безпрецедентен в земите на нейните източни провинции. Продължилите през 2005 г. проучвания показват, че паметникът обединява в едно римски театър и късноантичен амфитеатър. Оказва се, че няма друга страна в света, която може да се похвали с театър и амфитеатър в едно, и то в идеалния център на съвременната си столица.
Теренът над Сердикийския театър е превърнат в строителна площадка
Откриването на обекта през 2004 г. се превърна в събитие. Новината бе многократно тиражирана по медиите. Институциите ни затрупаха с гръмки обещания да направят всичко възможно този изключителен паметник на историята и културата да бъде показан на света.
Но много скоро еуфорията бе потушена, а обещанията на държавата останаха само да отекват като ехо. Откритията на археолозите отприщиха стихията на частно-собственическите интереси. Те диктуваха правилата на друга игра, с предизвестен край – амфитеатърът да бъде погребан тихомълком, а теренът да бъде застроен.
В продължение на месеци специалистите от института за паметници (НИПК) сами водиха люта битка за спасяването на амфитеатъра със собствениците на имотите, в които се намира находката. След дълъг словесен диспут, инвеститорите поеха разходите по неговата реставрация. Част от паметника вече е вградена в интериора на луксозен хотел в центъра на София. А останките от Сердикийския амфитеатър утроиха цената на хотела само за две години, отчитат експерти.
Не такава обаче бе съдбата на друга част от българския Колизеум. Те попадат в частен имот на Националната Електрическа Компания (НЕК) на бул.”Дондуков” 12. Намерението на дружеството бе да строи своя сграда. В качеството си на собственик на имота, НЕК спря парите и отказа задължителното укрепване на терена. Разкопките бяха прекратени.
Причината за тези крайни и неадекватни действия са, че НИПК съвсем правомерно не приема инвестиционните проекти на дружеството. По преценка на специалисти изграждането на административна сграда там обрича двата антични обекта да останат завинаги под масивна бетонна плоча, без всякаква възможност да бъдат експонирани.
Така се заплита самоубийствен възел между частните амбиции на собственици и българския обществен интерес, а перспективата на паметника е да бъде запазен на малки части в мазета и фоайета на сгради. Отчаяeн опит да бъде преодолян конфликтът в полза на цялостното проучване и представяне на римския амфитеатър прави Столична община. Тя единствена застава зад каузата на археолозите. В същото време Министерство на културата показва, че напълно е абдикирало от проблема. Въпреки съществуващите текстове в действащия тогава Закон за паметниците на културата и музеите и разпоредбите на МК и НИПК, които са достатъчно основание и позволяват да се решават подобни конфликти, не бяха предприети никакви полезни действия. Оправданието за това чиновническо безхаберие бе липсата на пари. Още по-цинично бе поведението на българската държава. Вместо да удари с юмрук по частните амбиции и да запази двата антични паметника, тя се направи, че нищо нередно не се случва. Така интересите на разни собственици и инвеститори останаха да плуват над обществения интерес, а бъдещето на Сердикийския амфитеатър бе оставен да отлежава във фризера за неограничено време.
Абсурдът става още по-голям през 2008 година, когато Националният съвет за опазване на паметниците на културата към МК подготвя решение, което трябва напълно да елиминира препятствията пред бъдещето на амфитеатъра на София. В него е предвидено изкупуването на частните имоти, които се намират над двата паметника (театър и амфитеатър), събаряне на съществуващите там остарели сгради, извършване на пълно археологическо проучване, консервация, реставрация и тяхното експониране в подходяща паркова среда. От тук насетне всичко бе въпрос само на процедура. А тя бе проста – решението се внася от министъра на културата в МС. След неговото разглеждане и одобрение, правителството е в правомощията си да отпусне необходимите средства за реализацията на всички точки от въпросното решение.
Вместо да действа така, министър Данаилов, който наскоро бе обявен от платените интелектуалци на “Позитано” за успешен, заема позата на “благодетел”. От скромния бюджет на ведомството му с неговото благоволение бяха отпуснати целево 100 000 лева за проучване на археологическия паметник. За познавачите на технологията на политическата демагогия, министерският “жест” бе ясен знак, че амфитеатъра е просто заложник на чиновническа леност, политическо високомерие, частни амбиции и чувство за ненаказаност. Затова пък никой не се сепна от факта, че археологическите разкопки през 2008 така и не се състояха. На всичко отгоре не се разбра и къде и за какво бяха похарчени тези 100 000 лева?
Така “успешният” министър Данаилов предреши съдбата на един изключителен паметник. Остави го изцяло в ръцете на лица с дебели портфейли, съмнителни интереси, които отлично си знаят урока – финансираш разкопки, получаваш сграда в сърцето на Колизеума.
Сега е моментът министър Рашидов да свъси вежди и да покаже характер, като спре тази мафиотска практика, а управляващите да го подкрепят с конкретни мерки и финансиране на обекта. Така правителствота на ГЕРБ ще има редкия шанс още със старта си да се запомни с принос към европейската цивилизация, като запази Сердикийския амфитеатър. А премиерът Бойко Борисов, по- известен днес като бодигард на комунистическия диктатор Тодор Живков и детронирания цар Симеон Кобурготски, ще може да запише името си като негов пазител, редом до строителя на българския Колизеум Константин Велики.
