Самочувствието на българския учител не се измерва с 15, с 30 или със 100 процента увеличение на заплатите. Процентите са игра и демагогия и обслужват тези, които кокетират с тях и ги отпускат, като че го правят от собствения си джоб. Това казва за Фрог в Деня на будителите големият поет, апостол и учител Николай Милчев.
Играта на „ние сме благодели на учителите“ е много, много закъсняла. Учителят беше застигнат от лавини с различни имена: лавините на криворазбрани вмешателства, на липса на ред и ако щете на чинопочитание в училище. Сега ще ви кажа нещо, което ще изненада мнозина: В училище трябва да се почне от нещо много просто – преди да се чуят гласовете на родители, на общество, на различни обществени организации и ученици, в класните стаи трябва да стане тихо. Да, тихо. За да се чуе думата на учителя, който преподава. В училището има много шум и много турбуленция. В последно време модата е иновация и технологии. Пет пари не струват иновации и технологии, ако няма целеположеност, ред и ценности. С учениците трябва да спре да се флиртува и учениците не трябва да бъдат повече лъгани, че могат да правят абсолютно всичко. Учениците са ценност, но училището е преди всичко, за да създаде условия те да учат, а не да демагогства и да пърха край тях като гувернантка.
И пак за самочувствието на учителите – самочувствие и пари са синоними само в умовете на хора, за които парите нямат аналог. А има такъв аналог. Той е достойнство, чест, лично удовлетворение, смята Николай Милчев.
Той коментира и вечната борба между духовното и материалното: Духовното няма как да победи материалното.То може да го надживее, но не да го победи. Битът винаги е бил над битието, защото е понятен, видим, има вкус, може да се изяде и да се изпие. Битът осигурява престиж и комфорт. Е, временен престиж и комфорт, но нали и животът, и всичко е временно.
Битието е сложна категория. Тя идва по неразчетени още гени. И нейното ДНК е в буквите и нотите, в рисунъка, в танца и в трепета. Живеем във времена (в каквито всъщност винаги сме живели), когато банковата сметка е мерило за височина и ръст и когато ръстът на човека не е съизмерим с културата и интелекта. Нека го кажа простичко – Бай Ганьо отиде до Европа и се върна в България. Но Алеко не предвиди, че Бай Ганьо ще остане завинаги тук. И ще маха с ръка от терминал 2 на заминаващите от така обичната му родина. Бай Ганьо не само влезе в политиката и в двореца – като на финала на знаменитата книга – Бай Ганьо е обект на обожание. Той е паметникът, който благоволява да говори и да приема венци в нозете си. И за да Ви отговоря дали духовното или материалното е победило, Ви съветвам да отидете на Витошка и да видите паметника на Алеко Константинов. До него има куфар и Алеко сякаш гледа не към Витоша, а към небето. Този Алеко се готви не да отпътува, а да отлети, да изчезне, да се стопи в пространството. И най-страшното е, че не Бай Ганьо уби Алеко, а Алеко се самоуби, защото не можа да понесе байганьовщината.
Колкото и странно да звучи, аз все пак мисля, че духовното и материалното все някога ще се срещнат и пресекат. И тогава- който дочака дотогава – ще разказва, предвижда учителят Милчев.
Той не избяга и от въпроса дали Хелуин може да измести Деня на будителя: Не, не може. Денят на будителите е едно, две, три, сто, хиляда... Денят на будителите е памет, благодарност, усилие да си благодарен, почит, себесъхранение, себеуважение. И нещо много важно – чувство за последователност. За време преди и след тебе. И затова, че ние – българите, идваме, сме и отиваме някъде. Че личностите, които ценим, ще бъдат ценени и в бъдеще. Денят на будителите е сложна работа. Тя няма как да бъде спусната от небето. Тя трябва да се изстрада, тя е тръпка и, разбира се – култура, образование, стремеж да видиш духовното, да го обикнеш. И ако може, да го постигнеш, категоричен е поетът.
А за Хелуин нека да кажат други. Аз го усещам като замайване, като игра, а както чувам – той в други светове, по други земи, означава други неща и други традиции. Разбирам, че в този си вид Хелуин бил и огромен бизнес. Нека е бизнес, нека е каквото си иска, нека децата му се радват (по възможност извън училище), но се моля на Бога Денят на будителите да е нещо повече от пари. И ако може – съвсем да не е пари. Нека ни пари като сълза, която струва повече от всичко, сподели още Николай Милчев.
За Деня на будителя Николай Милчев подари на Фрог едно от своите стихотворения:
МОЛИТВА
Ти, който даваш дъжд и на дъжда Си Господ,
ръката Си задръж – сега земята пости.
Сега земята страда и цялата е в бръчки.
Но Ти вдигни ограда за лозовата пръчка.
Ти, който правиш грозде и лозето Те чака,
спусни душа на дрозда, опашка дай на сврака
и завържи сандала на мекото лисиче –
да може до премала по Твоя гръб да тича.
Иди където диша пресипнало потокът
и научи да пише ръката на жабока.
Седни една минута – да чуеш как говори
прозрачната кошута на падналия орех.
Ти, който имаш длани, по-алени от вишни,
дай на вълка да диша тъгата си предишна.
На агнето венчето сложи върху рогцата
и остави сърцето да ходи по водата.
Ти можеш да посееш върху небето жито,
да спреш на суховея кафявите копита.
Да нарисуваш къща и в къщата да идеш
с пет залъка насъщни и две велики риби.
Ти можеш да постелеш на куцащия пътя,
да позволиш в неделя кокошката да мъти.
Да събереш яйцата от всичките години,
а после при децата да седнеш да починеш.
Ако това направиш, аз ще си спра езика,
защото мойта слава е да остана никой.
Но все пак Ти се моля – дай ми една маслина –
да мога да я галя, когато Си заминеш.
