„EL PROCÉS“ е понятието, с което в Испания наричат онова развитие на събитията, което доведе до едностранното обявяване нанезаисимостта и последвалото прилагане на член 155. То е резултат на разностранни влияния и обстоятелства, които в продължение на години кипят под и на повърхността на политическия живот на страната.
Те са посочени по-долу без претенции за аранжиране по важност.
Образованието
Не без право някои опозиционни политици в Каталуния алармират, че каталунското образование индоктринира учениците. Испанските централни власти нямат правомощия в регионалната образователна система, която е под контрола на местното правителство. В каталунските училища се учи предмет „История на Каталуния“, в който Каталуния е представена като жертва на агресивната и завоевателна Испания, без изобщо да се отбележи, че Каталуния става част от Испания по напълно мирен път. По същия начин испанския език се учи като чужд език, а официалните испански празници не се отбелязват, за сметка на каталунските. Така израства цяло едно поколение, което не разбира напълно, защо Каталуния трябва да е част от Испания. И резултатите са налице. В Каталуния 47% подкрепят независимостта. Референдумът беше много показателен в това отношение, тъй като гласувалите „за“, около 2 милиона души, представляват около 40% от хората, имащи право да гласуват (общо 5 343 358 души според каталунски официални източници). Референдумът победи с 90% защото останалата част просто не отиде до урните тъй като испанският съд се произнесе, че той е антиконституционен. Част от тези 47% са съгласни да смекчат исканията си за независимост при по-широка автономия в рамките на Испания.
Рискованите пактове с национализма
Почвата за независимост в Каталуния се подготвя от десетилетия и за съжаление с активното участие на испански политици, които редовно до сега използваха подкрепата на националисти и сепаратисти, за да бъдат избрани, и в замяна обещаваха и даваха безпринципни привилегии на автономните области. Каталуния и баската страна са едни от най-богатите региони в Испания заради целенасочената държавна политика на Франко за инвестиции. В последните 20 години тази тенденция беше продължена от Сапатеро, което доведе до това, че испанският административен апарат в Каталуния беше силно подкопан, а каталунските институции получиха допълнително права. Част от обещанията на Сапатеро бяха противоконституционни и бяха отменени в съда, но тъй като те вече бяха минали формално на референдум в Каталуния, местните сепаратистите започнаха да твърдят, че Испания не зачита волята на каталунския народ, като му оставят само избора „обявяване на независимост“. Така през 2012 започна процесът за независимост, който в Испания се нарича просто „el Procés“.
Съблазняващите обещания на Пучдемон
В тази обстановка дойде Пучдемон с гръмкото обещание, че ще обяви независимост или ще подаде оставка. Пучдемон нямаше мнозинство в парламента и затова влезе в коалиция с още по-крайни националистически формации. Това неизбежно предполагаше както концептуален, така и личностен сблъсък. Рахой и Пучдемон бяха сравнявани като двама души, които се борят помежду си или два влака, които вървят един срещу друг и т.н. В действителност обаче по-точното би било да ги оприличим на човек и стена, където блъскащият се в стената е Пучдемон, а стената са държавният апарат и конституционният ред, представлявани от Рахой. Когато решиш да се блъскаш глава в стената, обикновено се нараняваш, а стената остава цяла. Нещо такова се случи и с Пучдемон. Той сериозно подцени Рахой и испанските институции, надцени свойте собствени възможности, възможностите на екипа си, подкрепата за независимост в политическите кръгове, подкрепата на бизнеса, населението и международната подкрепа.
Пучдемон вероятно до последно не вярваше, че Рахой ще използва чл. 155, който никога до сега не беше задействан. Но той все пак го направи. В резултат на активирането на този член един от министрите му подаде оставка, а бизнесът нанесе изключително тежки поражения на областта, като само за няколко седмици от Каталуния се изнесоха над 1800 фирми, които дори и физически да оставят там производствата си и дейността си, вече ще плащат данъци на друго място. Сред тях има и такива, които са гордост за областта, като например КайшаБанк.
Пучдемон не успя да си гарантира и международна подкрепа, като нито една суверенна държава, дори Венецуела и Северна Корея не го подкрепиха. Други, непризнати държави, които по принцип се подкрепят помежду си, като Южна Осетия и Абхазия, също не взеха официална позиция за независимостта на Каталуния. Твърдо в подкрепа на цялостта на Испания се изкаха САЩ, Русия, Китай, страните от ЕС и ЕС. В Испания нямаше и нито една парламентарно представена партия, която да подкрепя независимостта, включително и баската националистическа партия. Испанският крал също подкрепи Рахой.
Старо бойно правило е, че за да спечелиш битка трябва да познаваш добре себе си и противника си. Ако нямаш ясна представа нито за себе си, нито за противника си, загубата е неизбежна. Пучдемон се остави в позицията между чука и наковалнята и реално нямаше вече никаква възможност за маневри. Както казахме, той състави правителство с подкрепата на крайните националисти и гръмки обещания за обявяване на независимост и успя да мобилизира над два милиона души на незаконен референдум със съмнителни правила и проведен при изключително съмнителни условия. Така той беше принуден да изпълни обещанието си и да обяви едностранно независимост. От друга страна беше ясно, че ако той го направи, ще стане за дълго клиент на испанското правосъдие и вероятно ще бъде съден и затворен.
Затова в седмиците след референдума на 1-ви октомври Пучдемон направи неща, които озадачиха мнозина. Първо суспендира решението за независимост в „името на диалога“, преди формално да вземе решение за независимост, след което подписа символична декларация за независимост и я отмени. После отказа да отговори на запитването на испанското правителство дали е обявил или не независимост. В последствие отказа да се яви на заседание на Сената, тъй като каталунския парламент услужливо на няколко пъти промени часа на събирането си, за да съвпада с това на горната камара.
Въпреки призивите за промяна на курса в замяна на отстъпки, дошли не само от втората по големина в Испания партия, социалистическата, но и от бившия президент на Каталуния Артур Мас и други влиятелни личности в областта, в петък, точно преди почивните дни, парламентът на Каталуния гласува независимост в отсъствието (заради бойкот) на опозицията, a Пучдемон призова за „мирен саботаж“ и... избяга в Брюксел.
Междувременно Сенатът даде правомощия на Рахой за задействане на чл. 155 от конституцията на Испания, Рахой се възползва от нея, иззе функциите на каталунското правителство, уволни Пучдемон и правителството, а местният парламент беше разпуснат до насрочване на нови избори. Поне към днешна дата не изглежда призивите за саботаж на Пучдемон да дават резултат.
Едностранното обявяване на независимост изглежда не изглежда да има политически или правни последствия за Каталуния, освен за преките виновни за този акт, към които вече има повдигнати обвинения. Това навежда на мисълта, че кулминацията на „el Procés“ е дошла в неподходящ момент и е резултат не от естествени процеси, а от избързване и насилване на събитията. Начинът, по който беше воден, не просто дискредитира Пучдемон и компания, той дискредитира и самата кауза. Затова естествено расте подкрепата за мерки насочени към това да се възстановят каталунските институции, за което е нужно да се организират нови избори през декември, и да се търсят начини за справяне с тежките икономически последствия. В социален аспект трябва да се възстанови хармонията, нарушена от поляризирането на обществото и отварянето на старите рани от гражданската война.
В по-далечен план
обаче остават редица предизвикателства. Едва ли някой се съмнява, че чл. 155 няма да изкорени проблемите, а просто ще нормализира обстановката за момента. Причините за „el Procés“ са дълбоки и те се коренят в непоследователността на испанските политически елити и испанската политическа система. Страната се опитва да бъде хем централизирана, хем децентрализирана държава, иска хем да признава културните и езиковите различия, хем не успява да намери баланс между общото за всички испанци и общото само за някои културни области в нея; хем дава финансова автономия на някои региони, хем не дава на други. Част от тези проблеми са дълбоко структурни и следва да се решат с промени в конституцията, което е много бавен и тромав, а може да се окаже и труден процес. Но друга част могат да се решат и по-лесно и бързо, ако испанските политици проявят отговорност и поне се опитат да работят за тяхното решаване, най-малко чрез отваряне на обществени дебати по важни въпроси с участие на всички заинтересовани лица и политически обсъждания за подготвяне на промени на конституцията. Иначе в бъдеще можем да станем свидетели и на други събития, които както „el Procés“, може да доведат до сериозни социални и икономически загуби не само за отделните области, но и за Испания като цяло.
Явор Райчев,
Докторант по международни отношения
в университета в Гранада
