Ерозия е думата, която сякаш най-добре описва доверието в държавите, в политическите елити, в бизнеса и в традиционните авторитети. Задълбочават се симптомите на криза на политическите ценности. Несигурността в днешния ден спрямо вчера не е повишена, но несигурността за бъдещето като че ли расте. Това сочи редовният анализ на института „Иван Хаджийски“.
„Вятърът на промяната” насочва авторитетни традиционни партии към изолирани тихи пристанища, а в същото време надува платната на популистки формации. Пиратската партия в Чехия получи повече гласове от управляващите социалдемократи. Резки обрати променят политическия дизайн.
Случайно попаднали в политиката хора се устремяват успешно към върховете на властта. Увеличава се непредсказуемостта на „политическото утре”. Няма сигурност, че ще бъдат взети рационални решения дори на ръба на ядрената пропаст…
Липсват ясни и прогнозируеми действия в много направления: САЩ–Турция, САЩ–Иран, ЕС–Великобритания, Ирак– Кюрдистан, Испания–Каталуния.
Ситуацията опасно напомня тази преди Първата световна война – както наскоро долови и Иван Кръстев в книгата си „След Европа“. Сякаш липсва само аналог на изстрела в Сараево…
Милитаризация
Милитаризацията на света продължава. 19-ият конгрес на Китайската комунистическа партия обърна специално внимание на отбраната и укрепването на китайската армия. Поставена е задача: до средата на века да стане най-мощната армия в света.
Предсрочните парламентарни избори в Япония бяха мотивирани от стремежа на премиера Шиндзо Абе и неговата партия да получат необходимото мнозинство за ревизия на пацифистичната конституция. Успяха. В дневния ред на бъдещето правителство ще бъде ревизията на Член 9 от Конституцията, който забранява поддържането на собствена армия. Очевидно Япония тръгва по пътя на възстановяване на своята военна сила, от която доброволно се беше отказала след Втората световна война.
Севернокорейският възел все така остава пристегнат до крайност. КНДР пристъпи към подготовка за гражданска мобилизация. Преди дни дойде искане на Държавния департамент Конгресът на САЩ да разреши употребата на военна сила без географско ограничение.
Наблюдаваме демонстрации на своеобразен стратегически ядрен фитнес. Превъоръжаването протича отчетливо по източния фланг на НАТО. Дислокацията на антиракетни комплекси в Полша и Прибалтика е последвана от базиране на руски ракети в Калининградска област. На дневен ред е инициативата на Пакта за разполагане на многонационални Черноморски сили в Румъния и България.
В Украйна влезе в действие закон, който говори за война с Русия; Минските споразумения не са споменати. При по-нататъшно задълбочаване на тези тенденции бъдещият диалог между ЕС и Русия буквално ще трябва да прекоси минно поле.
Кризата на европейските елити
Изборите в Австрия и Чехия опровергават тезите за край на популистката вълна и нормализация на политическия процес в Европа.
Отшумява и еуфорията около избора на Макрон във Франция и преизбирането на Меркел в Германия. Рейтингът на Макрон се срина със скоростта, с която се беше вдигнал, и проблемите на френския президент с реформата в трудовото законодателство продължават да ерозират имиджа му на нов тип политик с бързи решения за всичко. Наблюдаваме по-скоро обсадно положение, маркирано от стачки и вълнения, тежки преговори със синдикати и изпуснати реплики против безработните, поставящи въпросителна над самото име на управляващата партия „Напред“.
Меркел несъмнено е в по-изгодно положение. Но и там тежките преговори за съставяне на правителство внасят несигурност, засилена от изказването на Мартин Шулц за възможността от нови предсрочни избори.
Преговорите на Брюксел с Лондон също не пораждат вдъхновение. Сякаш ЕС се представя в най-лошата си светлина, като бюрократична машина, чиито цели и намерения остават загадка за публиката.
И в същото време лидерството на Тереза Мей във Великобритания е атакувано от все повече посоки, като с това вътрешната криза в Консервативната партия се задълбочава. Въпросът за възможна оставка на външния министър Борис Джонсън може да има сериозни последици върху стабилността на целия британски управляващ елит.
Испанската криза е белег за липса на политически авторитети. Създава се впечатлението, че и Рахой, и Пучдемон в немалка степен са водени от събитията, правят онова, за което се е формирало очакване да направят, за да не би компромисност и диалог да ги лишат още от доверие.
Ситуацията в Ломбардия и Венето, макар и със съвършено друг контекст и без етнически компонент, издава не просто криза на националната държава, но и криза на националните елити като способни да предложат и отстоят убедителен национален проект в новите условия на ХХI век.
Партиите не са това, което бяха
Събитията в Австрия и Чехия изглеждат като брънки от веригите на два паралелно протичащи процеса. В Австрия привидно побеждават демокрацията и обновлението. Асоциациите на Себастиан Курц с Еманюел Макрон са често срещани. Но сякаш както във Франция, така и в Австрия мейнстрийм-десницата, за да отблъсне радикална десница… възприема тези и послания на самата радикалната десница.
Във Франция още президентът Саркози бе започнал тази линия на ксенофобско-популистки прояви, за да изземва терен от Националния фронт. В Австрия Курц, след като се е представил като алтернатива на националистите, видимо търси коалиционно управление именно с тях.
В Чехия победата на партията на Андрей Бабиш е пореден пример за успешно навлизане на едрия бизнес в голямата политика. Тръмп в САЩ, разбира се, е най-яркият феномен. Но в страните от Централна и Източна Европа процесите на посткомунистическо развитие отвориха път в много случаи на едри бизнесмени, претендиращи да предложат прагматична алтернатива на дискредитираните по-традиционни партийни елити.
Чешкият случай е интересен и с друго. Самият Бабиш е милиардер, бивш член на комунистическата партия и бивш агент на тайните служби. Видимо чешкото общество преодолява посткомунистическия си период на крайно подозрение именно към тези три категории лица.
Вторият тур на президентските избори в Словения извади един срещу друг действащият президент Борут Пахор (стартирал като манекен на модния подиум) и харизматичният Марян Шарец (който се е препитавал като комик и имитатор). Само преди години първа политическа сила в бившата югославска република стана „Позитивна Словения“, създадена и оглавена от милионера и собственик на хранителни вериги Зоран Янкович.
А през април тази година комикът Лука Максимович се кандидатира за президент на Сърбия и с формацията „Не си пробвал сармите” зае трето място.
Недоверието в елита като цяло е повсеместно. Западна Европа също не е имунизирана от подобна тенденция.
Може да се погледне и от обратната страна – на стабилно доверие и подкрепа се радват предимно онези представители на традиционните елити, които поддържат по-радикални възгледи и които десетилетия наред са доказвали последователност в позициите си (като Джеръми Корбин във Великобритания или Жан-Люк Меланшон във Франция).
България и Македония като позитивен пример
В Македония ерата „Груевски“ като че ли наистина завършва. С победата на СДСМ на местните избори Македония и България могат да продължат да възстановяват естествено добрите си отношения. Албания пък призна наличието на българско малцинство. Това се все успехи на външнополитическо ниво, които отварят пътя за нормализация в едни иначе твърде драматични отношения.
Изглежда, че Борисов действа като паралелен външен министър. Сега централно- и източноевропейското направление е във фокуса на вниманието му, а темите за Шенген и „чакалнята“ на еврозоната, особено след негативната реакция на Германия, отстъпват назад. Интеграцията на Западните Балкани се превръща във фокус.
Зачестилите срещи с Ципрас, Вучич и Тудосе също са стъпки в тази посока. До известна степен тук Борисов реализира и берлинско-брюкселския сценарий на трансформацията на Западните Балкани в европейски приоритет като контрапункт на „напускащата“ Великобритания.
Но налице е съвпадение и с американската гледна точка. Натискът на Вашингтон над Белград да се „определи“ между Русия и Европа и по-бързо да „изчисти“ нерешените проблеми е свидетелство и за амбицията на САЩ за скоростна европейска интеграция на Сърбия.
България (по-умерено) и Румъния (по-настойчиво) проявяват интерес към полския проект „Триморие“, целящ да обвърже Балтийско с Черно и Адриатическо море посредством газопроводи за американски и норвежки газ. Това пролича и в срещи на Борисов, и в срещи на Радев. Ако бъде реализиран, проектът „Триморие“ ще откъсне региона от руската газова зависимост и несъмнено ще има негативно въздействие върху отношенията на страните-участнички с Москва. Ето защо българската външна политика като че ли се опитва да предложи на Русия своеобразна „компенсация“: на първо място, публично и именно във Варшава Радев призова да паднат санкциите срещу Русия, и на второ, българското министерство на енергетиката внезапно реактивира проекта „Белене“.
