Нещо се случва в България. Нещо, което отдавна се опитва да демонстрира дръзкото си присъствие. И сякаш се правим, че не съществува. Но вече няма как.
Не може да мълчим и ще трябва да го назовем на глас и с точното му наименование. Политическото невежество и параноята до такава степен уголемиха своите чудовищни образи, че вече се преплетоха в общ символ на заплаха. Заплахата от огромно параноично невежество, което присъства не само на нивото на управлението, но и по всички етажи на българското общество.
Навремето през 1999 г. Петър Стоянов се изрази така: Корупцията е повсеместна, по всички етажи на властта, включително и в НИС на СДС. Горките романтични седесари! Те са си мислели, че корупцията е най-голямата и универсална заплаха за съществуването на демокрацията. Със сигурност корупцията е огромна заплаха, но се оказва, че наравно с повсеместната корупция, параноичното невежество, когато се превърне в повсеместна обществена и политическа среда, е не по-малко, а дори много по-опасна. Нима не е параноично невежество примитивната реакция на една, дори не бих казал интелектуална провокация, а провокация от най-ниска сетивност и нисък интензитет към първичното ниво на образованост на българските политици, каквато провокация представлява изказването на Лютви Местан, че иска признаване на българските турци за малцинство в България. От всички възможни посоки скочиха панически на това изказване. Като се започне от това, че едва ли не това е начало на сепаратизъм, та се стигне до много по-обобщеното твърдение, че на Балканите е много опасно да се говори за малцинства, защото били взривоопасна тема поради риска от сепаратизъм. Какво всъщност съобщава Местан и накъде трябва да се насочи вниманието?
Понятието малцинство е конституционно понятие, което може да намери място, респективно да бъде отхвърлено от Конституцията само тогава, когато бъде дискутирано в рамките на Велико народно събрание. Седмото ВНС, което беше проведено през 90-91 г., обяви България за унитарна държава. В сегашната Конституция понятие „национално малцинство” няма. Проблемът за малцинствата е свързан с проблема за признаване на колективни права. В същото време и българската Конституция днес, и рамковата Конвенция за правата на малцинствата, разполагат темата за права на етнически и национални общности по направление индивидуални права. Не случайно се изтъква, че никъде в европейското законодателство, дори и в световното, не съществува универсално понятие „национално малцинство”. Това беше и аргументът, рамковата Конвенция за правата на малцинствата да бъде отворен документ, който можеше да бъде подписван и с особено мнение, а в същото време да няма универсална императивна стойност.
Този документ има препоръчителен характер и се изпълнява в съответствие с националните конституции на страните, които са я ратифицирали. От тази гледна точка идеята за признаване на малцинство в България преди всичко е идея да започне конституционен дебат. Защото единствено в рамките на такъв дебат може да се обсъжда подобен проблем. В този смисъл тезата за „национално малцинство” и неговото признаване е с абсолютно същата юридическа и конституционна стойност, както и тезата за необходимост от промяна на статута на главния прокурор. Общото между двете теми от конституционна гледна точка е, че и за промяна на статута на главния прокурор и за обсъждане на проблема за „национално малцинство”, преди това е необходимо свикване на ВНС, а оттам и разполагане на дебат по съответен нов конституционен проект.
В този смисъл, ако има нещо, което е провокативно, то това е провокация към рефлексите на българските партии по темата искат ли ВНС и искат ли да обсъждат нов обществен договор. От тази гледна точка, ако има нещо, което би могло да притеснява, то е че поради параноичното невежество на реакцията по темата малцинства, много скоро може да се окаже, че мнозинството от партиите са намерили свой аргумент, с който категорично да се противопоставят изобщо на идеята за ВНС. Откъдето опираме и до огромния риск за необозримо дълъг период в България да няма никакви радикални и качествени реформи, които да адаптират съвременните обществени отношения у нас към реалния постпреходен период на страна, която отдавна е член на ЕС и НАТО.
Колкото до темата за малцинствата-тя не е нещо, което трябва да се разглежда като срамно и заплашително искане или какъвто и да било друг проблем, освен да се анонсира дискусия. В редица страни, особено в региона на Балканите, съответните конституции, регламентират „национални малцинства” със съответните произтичащи колективни права. Такъв е случаят със Сърбия, където съвсем наскоро беше председателят на НС Димитър Главчев. В центъра на разговорите той постави правата на българското малцинство в покрайнините. Наскоро Република Албания, към своите досегашни 8 малцинства, прибави и българско, въпреки, че при последното преброяване през 2011 г. няма нито един регистрирал се като българин. Въпреки това българската дипломация и обстоятелството, че България от позициите си на член на ЕС може да налага вето върху присъединяването на други страни, е изиграло своята роля. И Албания призна българско малцинство.
Колкото до двата образа на България, която иска да се признават български национални малцинства и иска да се спазват права на български малцинства, там където съответните конституции са ги регламентирали, и в същото време същата България, която категорично, с рефлексите на параноичното си невежество, се противопоставя изобщо на дискусия за малцинства у нас, дават представата за невероятен двоен аршин. Невероятна бездна в критерии и разбиране за това, което когато е наше и е навън, трябва да е наше. А когато е у нас и става дума за права на различни, те не могат да бъдат дадени. Ако имаше нещо, което би било много по-разбираемо в искането на Местан, когато той сравни искането на малцинство с това, че българско малцинство в Албания било признато, видите ли в България турците не били малцинство-да така е. Но говорим за два различни конституционни казуса.
Когато се инициира конституционен дебат в България, без да се назовава това, нещата тогава трябваше да започнат от възможно най-ниската степен. Дали когато България иска признаване на българско малцинство в Албания, е нормално да продължава да наказва с парични глоби дори за употреба на майчин език с няколко реплики по време на изборни кампании? Премахването на тази забрана изобщо не означава, че трябва да се признава малцинство. Но премахването на тази забрана ще бъде акт на демократизъм и на адаптиране на българския стремеж да защитава права на българите в други страни, където те не просто ще имат право да говорят на своя език, но ще имат и свои партии и право да участват в избори. И съответно у нас, където нито по Конституция се признават партии на етическа основа, нито пък имат право да говорят на майчин език. Нещата биха могли да спрат нормално и просто в рамките на една идея за истинска откровена дискусия.
Аз откровено ще стигна малко по-далеч. Много ми е трудно да разбера кой се подигра толкова грозно в Бойко Борисов?! Кой се подигра така, че да не му подскаже смисъла на репликата на Реджеп Ердоган по въпроса за Босна и Херцеговина и завещанието, което му е направил Алия Изетбегович и в същото време, че това изказване на Ердоган по никакъв начин не предполага реакция на Борисов, свързана с: Ами, ако си припомним Симеон? Двете изказвания не са еднакви по смисъл и послание. Посланието на Бойко Борисов, обаче добавено с нещо, което той винаги е казвал, че не трябва да се връщаме към миналото и към минали претенции, а да гледаме напред, днес е много сериозно компрометирано и подложено на огромен риск в буквален смисъл.
Този буквален смисъл се нарича паметника на Лъва пред НДК. Разглеждах много внимателно фотографии от този паметник. На него стоят кметицата Йорданка Фандъкова и военният министър Красимир Каракачанов. Това е при откриването му. При внимателно вглеждане в него се вижда лъв, който подпира една плоча, на която е и издълбана картата на Санстефанска България. Санстефанска България е едно понятие, което не просто се оспорва в политическия му смисъл от съседните на България страни, но не е рядко провод да се твърди, че размахването на Санстефански блян, Санстефански карти и Санстефански мечти от България, е синоним на териториални претенции към нашите съседи.
Впрочем картата изобразява точно това-територии, които днес принадлежат на други държави, включени в рамките на Санстефанската мечта. Как си представяме този паметник да бъде там по време на българското европредседателство? Не мислим ли, че някоя от тези държави, чиито лидер на Балканите иска да бъде България, с призива си за интеграция на Западните Балкани в ЕС, би могла да обърне деликатно, а може и не толкова деликатно, че наличието на такъв паметник, с такава карта е абсолютно съизмеримо като провокативност със знамето на Велика Албания, което преди няколко години беше пуснато да се развява над стадион в Белград по време на квалификации между Сърбия и Албания.
Всички скачат, когато някоя страна обяви каквато и да било претенция за чужди територии. Без да искат някои разчитат може би не толкова на параноята, колкото на невежеството, за да изправят българското председателство пред огромен риск заради тази карта. А българският демократизъм пред огромен срам, защото не прави разлика между идея за дебат по един казус, който е напълно легитимен и неговото официализиране. Защото евентуалното официализиране на казуса с малцинствата, означава да се приеме такава Конституция, която минавайки през ВНС, регламентира подобен статут на колективни права. Ако се случи подобен статут на колективни права, това ще означава, че всички или мнозинството от българските партии, са узрели това да стане. Това би било напълно демократичен акт.
Ако не се случи, това ще означава, че просто идеята за дебат е срещнала неразбиране и че конституционните амбиции за промяна не са реализирани. Просто трябва да сме по-прагматични и да си даваме сметка, че това, което не искаме да ни се случва, не трябва да го правим и на съседите си. Съответно, че това, което искаме от съседите си, трябва, макар и в минимална демократична степен, да го прилагаме като критерий и у нас.
Георги Коритаров
