Тръгвайки на обиколка в Африка папа Бенедикт XVI обяви, че няма нужда от презервативи при секс, защото това не решавало проблема със СПИН.
Този мъдър съвет на Светия отец предизвика министъра за развитие и сътрудничество на Холандия Берт Кундърс да реагира, нарушавайки рамките на дипломатическия език. Той каза, че бащата на католическия свят е „изгубил чувството за реалност”. В смисъл, че кондомът не е панацея, но помага.
Ако Бенедикт XVІ се е обидил от тези думи може да се пренесе у нас. България е царството на непризнатите проблеми и на изгубилите чувство за реалност. Да се отричат очевидни неща тук е спорт, по-популярен и от борбата.
Тръгва си шефът на Гранична полиция Красимир Петров от МВР, ама не тихо и с достойнство, а нацупен и гневен. Видите ли, министър Цветанов му връчил молба за напускане с краткото обяснение, че по границите ни се шири корупция, което не е добре. Това пронизало сърцето на героя от януарските събития край парламента през 1997 г – тогава Петров проправяше път на тогавашния си началник Николай Добрев. Може би тази театрална сценка, наподобяваща по своя драматизъм хъшовската „Изгубена Станка”, е дала повод на генерала да помисли, че ще е във властта вечно. Дори не говоря за всички скандали около гранична полиция, нито за лепнатия му прякор, заслужено или не, „личен бодигард”, заради лоялността му към известен бизнесмен. Не. Говоря за това, че той сякаш иска да е залепен към властта, както „колегата” му Кевин Костнър към Уитни Хюстън... Генералът нямало да позволи името му да се омешва с понятието „корупция”, защото бил направил за службата толкова, че даже айсбергите в Брюксел почнали да се топят от умиление. Тези или други заслуги със сигурност ще бъдат оценени със съответния орден в подходящ момент. Честа на пагона няма да пострада.
Нещо подобно се случва и със Сергей Станишев. В пространно интервю бившият премиер заема пози, коя от коя по-драматични. Правителството, което оглавявал, постигнало невероятни висоти. Самият той бил толкова добър управленец, че дори удрял по масата, когато било необходимо (представям си Доган и Симеон как са подскачали уплашено...). Е, имало и малко грешки, но те били в рамките на статистическата грешка. Най-голямата била, че БСП не обяснили както трябва покорените върхове. Колко жалко! Така и не сме оценили по достоинство министри като Масларова и Гагаузов, по които се хвърлило незаслужено кал. Настина, какви простаци сме само... Накрая Станишев споделя, че въпреки всенародната неприязън, се чувствал щастлив от сътвореното от него. Седем милиона не, но той – да. Без презерватив...
Холандският министър Берт Кундърс ли трябва да му каже, че е изгубил реална представа за действителността, за да се усети, че говори нелепици. Като тази за наетото скромно жилище в комплекс „Магнолия” в Бояна. Да си беше направил поне труда да види колко вървят наемите и тогава да ни пробутва номера с приятеля, който му искал 600 евро заради старата дружба. Ами да го беше пуснал без пари, като толкова го обича. Както и да е, тяхна си работа. Предполагам, че след месец-два от същия цилиндър ще изкочат доста зайци...
Забелязали ли сте, че в некролозите пред името на починалия често се изписват съкращения като о.р. полк., доц., проф., инж., о.р. ген, арх и прочие. Никой не пише баща, дядо, брат, син, сестра. Сякаш това, че някой е бил полковник е по-важно и достойно от това, че е бил баща, че е отгледал деца и внуци, че е бил ляво крило в махалата, бил е добър приятел... У нас и приживе се съди за хората по това, какво е написано пред името им. Ако пише политик, министър, големец – значи успял човек. Важен за страната. Ако обаче пише пис., худ. или шоф., значе е несретник, дай му някой лев и го потупай по рамото да е благодарен.
Чудна работа, внуците след време за командира ли ще си спомнят или за дядовите приказки и истории за далечни пътешествия? Загубена работа. Българските мистерии. Българските истерии...
Представете си некролог, на който пише: „40 дни от смъртта на пр.тр.ко (правителството на тройната коалиция). Времето минава, но мъката остава. Липсваш ни много!” Замириса на тамян, а? И на изгоряла гума...
Точно така звучат някои медийни информации, че еди кой си е освободен от ДАНС, от Агенцията по горите, от Областната управа, от не знам къде си. Самите отиващи си се изказват, сякаш е настъпил всемирен потоп. Чакайте, бе, хора, какво толкова е станало. Да не сте се изпоженили за държавните постове? Или ви е страх да излезете на пазара на труда? Дръжте се сериозно. Нищо не започва с нас, нито ще свърши с нас. Стига трагедии и некролози. Как пък един не се престраши да каже: „Извинявайте, но се осрахме. Ако можете – простете.” Това словосъчетание трябва да репетирате с пиарите си. Излезте от своя свят. Митът, че историята всеки момент ще ви признае за своя златна страница, си е чисто „В очакване на Годо”... За всички се отнася, не само за вас. Свалете въображаемите си ореоли и си върнете чувството си за реалност.
Благородният човек предявява претенции към себе си, подлият - към другите, обичал да повтаря Конфуций на учениците си.
Радичковият врабец Чир пък има своя теория. „Ако искаш да живееш в Китай и да спасиш кожата си, трябва да се научиш да хвърчиш на заден ход!” – съветва той своя приятел У Фу.
И у нас е така, Чир, знаеш много добре.
Севт ІІІ,
Тракийски цар
P.S. Знам, знам: и Станишев, и генералът, и останалите са незаменими. Няма други като тях. Спомням си, преди мноооого години имахме на щат един жрец, който служеше на боговете в Белинташ, горе, над Станимака. С времето тоя жрец взе да се отъждествява със самите богове. Провождал хората да му носят пълни делви с мед, вино и жито, златни накити и тъкано сребро. Колкото повече носели, толкова повече щял да им ходатайства да са добре в отвъдния живот. Не отказвал и млади девици.
Един ден възникнаха проблеми по границата с гърчетата и издадох заповед за събиране на войската. Няколко генерали обаче така се бяха отдали на мирния живот, че не можаха да влязат в ризниците. Натирих ги, където им е мястото, а онзи жрец в Белинташ взел да обяснява на хората, че това било „лов на вещици”. „Бе, що не ти”... – рекох си аз и изпратих няколко момчета да го доведат.
Идва, значи, жрецът, ама не се покланя, а ме гледа право в очите, сякаш ще ме прониже. Гледах го и аз известно време, след което го запитах смирено: „Вярно ли е, че Бог ти е дал неговата сила?”
Кимна без да отрони и звук.
И го назначих за десятник в пехотата. Оказа се, че никаква сила не му е давана, защото го заклаха още в първото сражение.
След този епизод жреците се заеха с традиционните си задължения – да броят звездите и да предсказват времето...
