Под покрива на тази книга, носеща невинното заглавие „Празнични ( разбирай – Коледни) искрици“, са се подслонила шестима великолепни писатели, повечето непознати у нас, особено за по-младата ни четяща публика.
И ако рускоезичните Александър Грин и може би Николай Лесков донякъде са познати на техните родители и прародители, едва ли на всички тях името на Василий Никифоров –Волгин им говори нещо, освен първосигналната асоциация с фамилинята на журналиста от БНР.
Положението с англоезичните автори е подобно – Едгар Уолас у нас е по-популярен със световния успех на филма „Кинк Конг“, докато колегите му Стивън Лийкок и особено Джорж Ейд са съвършено неизвестни за по-масовия кръг книгомани.
Сборникът се открива с „Грешките на Дядо Коледа“, забелязани от родения в Англия Стивън Лийкок (1869 – 1944). Той е канадски учител, политолог, икономист, писател и сатирик, считан за най-популярния хуморист на англоезичната литература в началото на 20-ти век.
Следват „Коледните подаръци“ на Едгар Уолас (1875–1932), голям британски писател, журналист, драматург, сценарист и режисьор. Автор е на 175 криминални и мистериозни романа, по които са направени над 100 киноекранизации!
Следват „Съчиненията на Едгар По“, но това е само заглавие, а не разказ от Едгар Алан По“, защото авторът се казва Джордж Ейд (1866–1944).
Какво трябва да знаме за този творец? Високата си литературна репутация Джордж Ейд дължи на постиженията си като изключителен хуморист, описал първата голяма вълна на миграция от провинцията към процъфтяващи градове като Чикаго, където писателят създава и най-добрата си сатирична фантастика.
През 1915 г. Джордж Ейд е публично наречен „най-великият жив американски писател". В творчеството си Ейд върви по стъпките на своя идол Марк Твен, като използва експериментално американския език. В уникалните си "Fables in Slang", които не съдържат толкова жаргон, колкото разговорните навици на „малкия“ човек, Ейд постига наистина великолепна сатира, забележителна със своята точна обективност. Накратко – изящен моралист, който е на „ти“с иронията на съвременния свят.
Тук приключва участието на англоезичните вълшебници и идва ред на „Сребърната вихрушка“, завихрена от Василий Никифоров-Волгин. Писателят –емигрант е роден през 1900 г., освен това е журналист и църковен певец. Издава две книги с разкази в Талин. През 1940 г. в Естония се установява съветска власт, а през май 1941 г. работещият тогава в завод Никифоров - Волгин е арестуван от НКВД. През декември 1941 г. е разстрелян „за издаване на книги, брошури и пиеси с клеветническо антисъветско съдържание“. Бог да помилва този руски щурец, който не е успял да изсвири на воля, онези слова, които е имал за остави на света и потомците!
Но понеже подбраните автори в този сборник са подредени не по значимост, а по годината на тяхното рождение, не е чудно, че следва .Николай Лесков (1831–1895) с неговата „Неприятност по Рождество“. Лесков е писател-реалист, потомствен дворянин. Книгите му са насочени срещу „новите хора” - революционните демократи.
Той се опитва да докаже безпочвеността на усилията на революционния лагер, създава шаржирани типове на нихилисти. В същото време създава цяла галерия от праведници – могъщи духом, талантливи личности: Има безспорни успехи и в жанра на острата политическа сатира. Автор е и сборниците „Огледало на живота на истинския ученик на Христа” (1877), „Пророчества за Месията” (1878), „Свети сенки” (1881).
Не е разстрелян, слава Богу, а умира от пореден остър пристъп на астма. Оценен е високо едва през 20 -ти век.
Последната „празнична искрица“ в този сборник е разказът „Баща и дъщеричка на Нова година“ на Александър Грин (1880 – 1932). Като писател Грин е най-вече популярен със своята романтична проза. Творчеството му е близко както до утопията, така и до жанра фентъзи, до готическия роман и литературата за свръхестественото. Приживе недооценен и забраняван, но сега е един от най-четените световни писатели. Често го сравняват с Едгар Алан По, но неговият свят е принципно различен, защото е населен с идеални герои, осъществили своите мечти.
Съставител и преводач на тази Новогодишна виелица е Огняна Иванова.
Румен Леонидов
Василий Никифоров-Волгин
Сребърна вихрушка
До Рождество има почти месец, но то вече ни засипва със снежен прах,
с налепени рисунки от мраз по стъклата и със звъна на плазовете по сините
пътища. Пее в църквата на всенощното бдение „Христос се ражда, славете
го!“ и ни се присънва нощем като весела сребърна вихрушка.
В тези дни не ни се иска нищо земно, преди всичко – да ходим на
училище. У дома забелязаха предпразничното ми настроение и най-
сериозно ми заявиха: „Ако донесеш лоши бележки, няма да видиш нито
елха, нито нови ботуши!“
„Е, не се знае! - помислих си аз. - Ако ми пишат тройка за поведение,
ще я преправя на петица... По аритметика със сигурност ще ми лепнат
двойка, но и това не е беда. Михаил Василич винаги изписва двойката с
голяма лебедова шия, без кръгче, така че и двойката ще преправя на
петица...“
Премислих всичко това и казах на родителите си:
- Успехът ми ще бъде първокласен!
Връщахме се с Гришка от училище и аз го попитах:
- Усещаш ли миризмата на Рождество?
- Засега не, но пък скоро ще го помириша.
- А кога?
- Щом майка купи гъска и вземе да я пече, ще го помириша.
Не ми се хареса отговорът на Гришка. Намръщих се и млъкнах.
- Какво се цупиш? - попита Гришка.
Погледнах го сърдито и обзет от раздразнение, отвърнах:
- Да не би Рождество да мирише на печена гъска, тъпчо?
- А на какво мирише?
На това не можах да отговоря нищо, почервенях и още повече се ядосах.
А Рождество наближаваше с всеки ден. В магазинчетата и пекарните
вече се виждаха елхови играчки, меденки с формата на кончета и рибки с бели ивички, златни и сребърни бонбони, от които зъбите те болят, но въпреки това ги ядеш, защото са рождественски.
Седмица преди Рождество Христово ни пуснаха във ваканция. Точно
преди да ни пуснат, аз се молих на Бог да не позволи да ми пишат двойка
по аритметика и тройка за поведение, за да не разгневя родителите си и да
не се лиша от празника и от обещаните нови ботушки с червени клупове на
кончовите. Бог чу молитвата ми и в свидетелството за успех и поведение
ми сложи тройка по аритметика и пет минус за поведение.
Рождество стоеше до прозореца, рисуваше по стъклата цветя от мраз и
чакаше кога в къщи ще измият подовете, ще постелят пътеките, ще
запалят кандилата пред иконите и ще Го пуснат да влезе...
Дойде Бъдни вечер. Имаше виелица и всичко стана от бяло по-бяло,
както не е в никой друг ден. Верандата бе затрупана със сняг и като го
чистех с греблото, аз си помислих: не е обикновен този сняг! Все едно, че е
свят! Вятърът в клоните на брезите също не беше обикновен. Звънчетата
на коларите бяха съвсем различни, и хората, покрити от сняг на парцали,
също бяха различни... Момче с валенки дърпаше шейна с елха покрай
преспите на пътя и скришом се усмихваше на нещо.
Дълго стоях на виелицата и се вслушвах в най-прекрасната и
благоуханна дума на света, която изпълваше душата ми: „Рождество“. Тя
миришеше на виелица и на бодливи клонки хвойна.
Като не знаех къде да се дяна от тази белота на тогавашния необичаен
ден, аз изтичах в Божия храм и чух как в средата на църквата четяха
пророчеството за раждането на Христос във Витлеем. Обиколих пазара,
където продаваха елхи, подложих крак на момче, което минаваше, и
двамата паднахме в една пряспа. Ударих с юмрук вкоравения от студа
кожух на един селянин, който по тази причина ме нарече калпазанин;
прекачих се през оградата в градската градина (въпреки че портата беше
отворена).
В градината нямаше никой, само поривистият вятър свиреше в
клоните на дърветата. Без някаква причина се хвърлих в една дълбока
пряспа и докоснах с устни снега. Изморен от надпреварата си с
вихрушката, мокър и вкочанен се прибрах у дома и видях под иконите
елхичка... Седнах до нея и отначало тихо мънках, а после взех да пея все
по-силно и по-силно „Днес Дева ражда Свръхестествения“, но вместо
„влъхвите със звездата пътуват“ пеех „вълците със звездата пътуват“.
Като чу моето изпълнение, баща ми каза:
- Ама че си глупак! Къде се е чуло и видяло вълци със звездата да
пътуват?!
Майка пърлеше телешки крака, за да приготви пача. Много бях гладен,
но до появяването на първата звезда не може да се яде. Баща ми приключи
работата си и взе да чете на глас Евангелието. Слушах провлечения му
глас и си мислех за Христос, който лежал в яслите. Сигурно и тогава е
валял сняг, и на Христосчо му е било много студено! И толкова ми дожаля,
че се разплаках.
- Какво хленчиш? - попитаха ме с безпокойство.
- Нищо. Пръстите ми са измръзнали.
- Пада ти се, щото не чуваш, безушка игла такава! По-малко трябва да
скиториш в такъв студ!
И ето че най-после настъпи рождественската вечер. След като се
прекръстихме пред иконите, отидохме на всенощното бдение в църквата на
Спасителя „Преображение Господне“. Виелицата стихна и на небето
изскочиха много звезди. Дълго търсих сред тях рождественската звезда и
за своя голяма радост я намерих. Светеше по-силно от другите звезди и
лееше синкав огън.
Вече сме в църквата. Под нозете ни има елхови клонки и накъдето и да
погледнеш, отвсякъде се излъчва сияние. Дори дебелият църковен
настоятел, когото всички наричат „старче“, и той сияе, като същински
праведник. В клироса търговецът Силантий прочете Великото повечерие.
Силантий говори с пресипнал глас и фъфли. В други случаи все го гълчат
за гъгнивото четене, но днес, по случай великия празник, го слушат
внимателно и дори се кръстят. В гъстата тълпа видях Гришка. Промъкнах
си до него и му прошепнах на ухото:
- Видях на небето рождественската звезда... Тя е голяма и синя!
Гришка ме изгледа накриво и промърмори:
- Тая звезда е най-обикновена! Казва се Вега. Винаги се вижда!
Ядосах се на Гришка и го смуших в ребрата. Заради магарията някакъв
чичко ме плесна по главата, а Гришка изсъска:
- След службата и от мене ще си го получиш!
Силантий чете дълго и предълго... Изведнъж поспря, за да си поеме
дъх, и строго се огледа. Всички усетиха, че се очаква да стане нещо
особено и важно. Тишината в църквата стана още по-тиха. Силантий
повиши глас, изричаше думите ясно и отчетливо, и високо, с неочаквано
за него просветление, възкликна:
- С нами Бог, разумеите язици и покоряитеся, яко с нами Бог.
Радостно и гръмогласно изреченото от него поде хорът:
- С нами Бог, разумеите язици и покоряитеся, яко с нами Бог.
Свещеник с бял филон отвори Царските двери. Целият олтар беше от
бял по-бял от сребърния брокат на престола и светия жертвеник.
- Услишите до последних земли, яко с нами Бог! - гърмеше хорът с
всички най-хубави гласове в града. - Могущии покаряитеся, яко с нами
Бог… Живущии во стране и сени смертнеи, свет возсияет на ви, яко с
нами Бог. Яко Отроча родися нам Син, и дадеся нам, яко с нами Бог. И
мира Его нест предела, яко с нами Бог.
Когато изпълниха това песнопение, затвориха Царските двери и
Силантий отново започна да чете. Сега четеше бодро и ясно, сякаш току-
що заглъхналата песен беше посребрила безцветния му глас.
По знак, даден от свещеника, в клироса тънко-тънко звънна камертон и
с гласове, които сякаш се усмихваха, хорът запя „Рождество Твое, Христе
Боже наш“.
След рождественската служба у дома „озарихме“ (както се изрази майка
ми) свещите на елхата от огъня на кандилата. Дръвчето беше украсено с
бонбони, ябълки и розови агънца. На гости ми дойде мой връстник,
еврейчето Урк. То учтиво ни поздрави с празника, дълго гледа със
старозаветните си очи „озарената“ елха и каза нещо, което се хареса на
всички:
- Христос е бил добър човек!
Седнахме с приятеля ми под елхата, на раираната пътека, и като сочех с
пръст редовете в молитвеника, двамата запяхме „Рождество Твое, Христе
Боже наш“.
В тази свята нощ на мен отново ми се присъни сребърната вихрушка, а
през повеите на вятъра сякаш вървяха на задните си лапи вълци. Всеки от
тях си имаше звезда и всички пееха „Рождество Твое, Христе Боже наш“.
Превод Огняна Иванова
Из сборника „Празнични искрици“ на изд. „Изток – Запад“.
