В България подслушването се използва като инструмент за запазване и увеличаване на властта, за затискане на опозицията, за да стане по-сговорчива, за черпене на икономически облаги от предприемачите чрез шантаж. При мандатите на Борисов скандалите се увеличиха.
Това твърди разследващият журналист Григор Лилов в интервю за Frog news.
- Г-н Лилов, подслушват ли се в България политици и журналисти?
- Мисля, че никой не питае съмнения, че у нас масово се подслушва.
Истинските данни за финансирането на тази дейност са укрити от хората, но дори промъкващите се числа в бюджетните разчети и изтеклата досега информация подсказват за огромни мащаби. Подобен скандал като този за подслушването имаше например през 2013 г. и тогава се разбра, че официалната сума е 100 млн. лева. За страна като България това е огромна величина. А има и необявени суми – укрити по различен начини и пера в бюджетите на различни ведомства и министерства.
Проблемът се ражда от това, че макар по принцип подслушването (и следенето) да е инструмент за защита на националната сигурност и тази на гражданите и бизнеса, у нас се използва като инструмент за запазване и увеличаване на властта, за затискане на опозицията, за да стане по-сговорчива, за черпене на икономически облаги от предприемачите чрез шантаж. Фактите сочат, че под 3% от събрания от подслушване и следене материал се използва в полицейски и прокурорски разследвания и под 1% - в съдебни дела
При това се подслушват не само политици и журналисти, както сега се обсъжда текущият скандал. Подслушват се общественици, подслушват се бизнесмени, цели партийни централи, бизнесофиси, редакции.
Навремето тоталитарната система следеше като Големият брат всичко и всеки. Сега сме в демокрацията, но се вижда, че старите навици трудно отмират. Защото в тази област – подслушването и следенето скандалите следват един след друг през тези няколко десетилетия и за съжаление резултатът от тях е нулев.
При това невинни няма – всички управлявали държавата, независимо от цветовете им, са забъркани в такива истории.
И ще дам една малка хронология от начмолото на прехода, за да аргументирам твърдението си:
* Например през септември 1992 г. но¬воиз¬бра¬ният тогава пред¬се¬да¬тел на ВС на БСП Жан Ви¬де¬нов раз¬глас¬ява, че пар¬тий¬на¬та цен¬тра¬ла на "По¬зи¬та¬но" 20 се под¬слуш¬ва.
* През 1994 г. пар¬ла¬мен¬тар¬на¬ ко¬ми¬сия, станала популярна като „Крулева” във връзка със скандала около националното следствие пуб¬ли¬ку¬ва док¬лад, спо¬ред кой¬то Ах¬мед До¬ган, Ше¬ри¬фе Мус¬та¬фа и дру¬ги ли¬де¬ри на ДПС са би¬ли под¬слуш¬ва¬ни. Покрай този скандал се роди по онова време първият закон за специалните разузнавателни средства.
* През 1996 г. отново избухна скандал заради подслушване на централата на СДС и откритите в нея „бръмбари” . Никой не се съмняваше, че операцията е била дело на лица от управляващата тогава БСП.
* През 2000 г. е поредният скандал – този път при управлението на Иван Костов заради бръмбарите в дома на тогавашния главен прокурор Никола Филчев и „оборудваните” с тази екстра над 3000 жилища в страната.
* През 2002 г., по време на царското управление е скандалът „Гном” с подслушвани политици и журналисти.
* При управлението на тройната коалиция парите за подслушване и следене бяха увеличени над 2 пъти и пак се родиха шумни скандали, от които нашумя „Галерия”. Започна и изтичане на информация от подслушаното съдържание към медиите
* При мандатите на Бойко Борисов скандалите се умножиха. Да напомня само за така нар. „цецомобили”, за Мишо бирата, за откровението на самия премиер, че слушщал министрите си и т.н.
- Законни ли са двата начина на подслушване - регламентираният и нерегламентираният?
Всеки закон има вратички и ловки и безскруполни властници умело се възползват от това.
Така нар. законово подслушване и следене е така регламентирано като процедури, че създава възможност всеки гражданин да бъде поставен на мушката. Ситуацията е като с всяка обществена поръчка за някакво строителство,р емонт или доставка – има закон, има търгове и надпревара между бизнесмените, ама всички знаят кой предварително е определен да я спечели.
Един от законовите начини например е „доброволният заявител”. Лицето Х пише донос до службите, поръчан от тях, че например аз или вие се занимаваме с някаква престъпна дейност или действаме срещу националната сигурност. И понеже взимате интервю от мен, най-добре е заявителят Х да ни посочи и двамата като ОПГ – организирана престъпна група. ОПГ, понеже така най-лесно се взима разрешение от доверения за тази цел съдия. И като резултат увисваме на прослушване, евентуално и на следене. А покрай нас - и маса други колеги и хора. Парадоксът е, че според законовите процедури това лице Х остава неизвестно дори и за съда!
Има и др. процудури.
Най-сетне съществува и нерегламинраното подслушване.
Спомняте ли си за скандала с цецомобилите. Те бяха оборудвани със специална апаратура - т.нар. catcher прихващачи: на IMSI (уникален код, който позволява идентификация на SIM картата) и IMEI кодове (уникалния номер на мобилния телефон). И част от тези коли не бяха държавни – на МВР и на службите за сигурност, а се оказаха, как да се изразя, взети от частния бизнес на нещо като рент-а-кар. И взети не директно от МВР или службите, а за да се заличат следите – от техни фирми или роднини на служителите им.
- Вие лично подслушван ли сте?
Ако се доверя на публикации в медии покрай различни избухнали скандали – да!
Ако се доверя на личните ми разследвания – да.
Ако се доверя на флашки, до които стигнах, със записани мои разговори и срещи – да.
Аз засега лично не вдигам скандал. Колкото и парадоксално да звучи, понякога е много удобно за един журналист службите да го записват.
По редица причини. Например ако умееш да разследваш, ще си докопаш напълно законен запис от заседанията на съдебните процеси, на които те съдят по разни казуси или за клевета. Повярвайте ми, това е много важно, защото от личен опит ви казвам, че протоколите от заседанията редовно се подправят и манипулират.
Ако знаеш, че те записват и следят, можеш да манипулираш онези, които го правят – със съдържанието на разговорите и срещите си. И т.н., и т.н.
Разбира се, съществуват и неудобства. Например когато разследвам някаква афера, за източниците си на информация взимам специални мерки да не попаднат в чуждото полезрение, защото светкавично ще ги уволнят, а може и да им се случат и по-лоши неща. Маса време губя за това, губя време и да чета, за да съм постоянно наясно с техниките и приомите в тази област и съответното им противодействие.
- Директорът на националното бюро за контрол на СРС-та Бойко Рашков заяви, че главният прокурор е забранил да се дават данни на бюрото. Манипулация ли е това на Цацаров?
- Трудно ми е да преценя.
Най-добре е да се направи парламентарно изслушване и на двамата или в съответната комисия и така да се види истината. Но за съжаление при крайната политизация на проблемите на борбата с престъпността, корупцията и националната сигурност не вярвам и тази процедура да е успешна.
Вижте, демокрацията не е само закони, не е само прилагането им. Тя е и борба за спазването на тези правила.
А когато обществото е уморено и не желае да се бори, от демокрацията остава само един лъскав целофан, в който може да е завито всичко възможно, че и невъзможното дори.
- Защо някои партии остро реагираха на твърденията на Рашков, че има данни за подслушване на политици и журналисти?
При всеки скандал досега през тези година управляващите винаги се реагирали остро – „това не може да бъде”. И при всеки скандал досега в тази област „неможещото” се оказва не само възможно, но и състояло се.
Подслушването и следенето са инструменти за осигуряване на национална сигурност за държавата и личната за гражданите й и бизнеса в страната. За партиите обаче тези инструменти са инструменти за политическа борба, което е непростим според мен техен грях.
Въпросите зададе: Красен Бучков
