Да си голям политик, от световен мащаб, не е лесно. Доказа го френският президент Никола Саркози, който за малко повече от два месеца на този пост демонстрира класата си на дипломат и се превърна в политик от световна величина. Саркози показа, че целта не е само властта, а и поемането на отговорност.
Елизабет Дафинова
През последните няколко дни българските политици получиха два забележителни урока по политически морал и държавническо мислене – неща, от които те все още хал хабер си нямат.
Какво се случи? Френският президент Никола Саркози, още преди да бъде избран на поста, обеща, че ще вземе присърце съдбите на осъдените на смърт в Либия пет медицински сестри и ще направи всичко възможно за тяхното освобождаване. След като бе избран за президент, той не се отметна от думите си, не „забрави” обещанието си, а наистина се зае с неговото изпълнение, като потърси и други подходи, освен вече използваните. Саркози включи в решаването на проблема и първата дама на Франция, и уважавания в арабския свят държавник – емира на Катар. Саркози нито за миг не скри, че преговорите са изключително тежки и даваше цялата информация, която бе възможно да даде, докато не бъде постигнат краен резултат. Усилията и тактиката на френския президент успяха. Днес, след осем и половина години престой в либийски затвор, ние посрещнахме българските медици на родна земя.
Саркози изпълни обещанието си до най-малките подробности – съпругата му Сесилия заедно с еврокомисаря Бенита Фереро-Валднер лично отведоха сестрите и двамата лекари от Джамахирията с френския президентски самолет и ги доведоха в София. Няма съмнение, че при посещението си утре в Либия Саркози ще спази и поетите към тази държава ангажименти. Той доказа, че е човек и политик, на когото може да се вярва. Очевидно, големите политици и държавници винаги спазват поетите обещания – независимо дали са дадени на народа им, на приятелска държава или партньор, или дори на опонент.
Второто нещо, което се случи тези дни беше следното: в събота световните масмедии разпространиха новината, че американският президент Джордж Буш влиза в болница за рутинни изследвания - профилактична колоноскопия. Но тъй като се налага той да бъде под упойка, то президентските правомощия за няколко часа поема вицепрезидентът на САЩ Дик Чейни. Със саморъчно подписано писмо до лидерите на двете камари на Конгреса - Камарата на представителите и Сената, Буш временно прехвърли на Чейни президентската власт в 7.16 ч. вашингтонско време.
Първо, става ясно, че американският народ има право да бъде информиран за здравословното състояние на своя държавен глава. И това право на избирателите се спазва стриктно, защото, по думите на друг американски президент Роналд Рейган, президентът служи на нацията, т.е. той нито я командва, нито властва над нея, а я управлява в неин интерес. Второ, в 200-годишната демокрация САЩ, за разлика от над 1300-годишната България, винаги се знае кой носи отговорността. Макар и за 2 часа на всички американци и на целия свят беше известено, че за всичко случващо се във вътрешната и външната политика на страната в този период отговорност носи вицепрезидентът Чейни. Няма такова нещо като колективна отговорност, като размити граници на отговорността, като прехвърляне на отговорността сякаш е топче за пинг-понг.
И понеже споменах вече един от най-забележителните президенти на САЩ –Рейгън – нека да си припомним как той лично, с какви думи и по какъв начин, съобщава на нацията, на която е бил президент два мандата (1981 – 1989 г.), че е болен от Алцхаймер.
Драги мои сънародници,
Наскоро ми казаха, че и аз - като милиони американци, ще се разболея от болестта на Алцхаймер. След като разбрахме това, Нанси и аз трябваше да решим дали като граждани трябва да запазим тази новина в частния си живот или да я обявим публично.
В миналото Нанси страдаше от рак на гърдата, и аз бях опериран от рак. Разкрихме това публично и събудихме обществен интерес. Щастливи бяхме, че в резултат много хора се прегледаха профилактично. Лекуваха болестта си в ранен стадий и живяха нормално и здравословно.
Затова сега считаме, че е важно да ви кажем това. Отваряме сърцата си, защото се надяваме, че обществото ще узнае повече за болестта. Може би това ще помогне на хората, които страдат от това заболяване.
Сега се чувствам добре. Възнамерявам да изживея остатъка от дните, които Бог ми е дал, като правя това, което винаги съм правил. Ще продължа да споделям живота си с обичната ми Нанси и моето семейство. Ще пътувам много, ще се виждам с приятелите и поддръжниците си.
За нещастие, семейството ми ще понесе тежък товар с напредването на болестта ми. Колко бих искал да спестя на Нанси тази болка! Сигурен съм, че когато дойде денят, вие ще й помогнете тя да го посрещне с вяра и смелост.
В заключение, позволете ми да ви благодаря, да благодаря на американците, че ми отдадохте голямата чест да ви служа като Президент. Когато Бог ме призове у дома, когато и да е това, аз ще замина с най-голямата любов към нашата страна, с вечен оптимизъм за нейното бъдеще.
Сега поемам пътя към залеза на живота си. Знам, че пътят напред за Америка винаги ще е светъл.
Благодаря ви, приятели мои. Бог да ви благослови.
5 ноември 1994
Ваш Роналд Рейгън
В държавата България все още властва онзи манталитет, който беше превърнал комунистическата върхушка в затворено общество, в секта, чиито живот и дела бяха табу за българския народ, когото тази върхушка уж ръководеше. Затова и толкова много слухове и небивалици бродеха из държавата и се споделяха от ухо на ухо. Защото е азбучна истина, че в природата празно няма и когато липсва информация, тръгват слуховете и полуистините. Именно поради подозрителната потайност на съветските другари и до днес не са изчистени съмненията дали Сталин е починал от естествена смърт или му е било помогнато. Пак поради маниакална конспиративност никой не може да каже днес кога точно и от какво е издъхнал Тито, както и Мао. Същото нещо се наблюдаваше преди време и около здравето на Фидел Кастро – така и не стана ясно от какво точно е опериран, каква е диагнозата му и какво е реалното му здравословно състояние.
Българските политици също крият до последно това, което могат да скрият. А когато вече не могат, дават някакви неясни обяснения с половин уста, от което ситуацията не само не се изяснява, ами става още по-объркана. Пет дни вече в медийното и публично пространство витае съмнението, че някакви страници са изчезнали от папката „Гоце”, че тя е подшивана наново, че листовете са преномерирани. А президентът Първанов, когото тази папка пряко касае, се прави, че този въпрос въобще не се отнася до него. Всъщност, той е човекът, особено след като получи наличното в папката и го публикува на сайта на президентството, който може да каже липсва ли нещо или не. Защото той най-добре знае колко „рецензии” за книги и доклади е написал и предал. Освен това няма как да си президент вторимандат и да не знаеш и да не си виждал въпросната папка.
Та в този ред на мисли пак се сещам за последното обръщение на президента Рейгън към американската нация. Какво щеше да стане, ако след избирането му за президент за първи път през 2001 г., Георги Първанов беше направил едно обръщение към българската нация. И в него бе казал: „Драги мои сънародници, искам да ви призная нещо, с което не мога да се гордея, но съм убеден, че вие трябва да знаете и затова съм длъжен да ви го кажа”. И след като сподели с онези, които са го избрали на президентския пост, защо, как точно и при какви обстоятелства е бил сътрудник на бившата ДС, бе завършил по следния начин: „Драги мои сънародници, разкривам този нелицеприятен факт от биографията си, защото искам да съм президент на всички българи и не желая да бъда зависим в своите решения и действия от когото и да било. Освен това, бих призовал законодателната и изпълнителната власт да направят необходимото, така че да бъдат осветлени всички хора, заемащи важни постове в държавата, за да не бъдат и те зависими от „тъмни сили” и да могат наистина да вземат решения по съвест и в интерес на българските граждани”. Фантастика, нали?
Ето защо вече за втори път – през 2006 и 2007 г. – ние се занимаваме с агент „Гоце”. Ето защо при всеки нов доклад на Комисията по досиетата от всяка институция в държавата плъзват като хлебарки тълпи от сътрудници на бившата ДС. Защото големите политици, освен че са добри държавници и управленци, дават и личен пример на нацията – в семейния си живот, в морала, във всичко. Те знаят, че колкото по-високо се издигат в йерархията, толкова повече отговорност носят във всяко едно отношение и толково повече трябва да ограничават личните си желания, капризи, слабости и пороци. (Сега няма да се спираме на казуса „Клинтън”, който също е много интересен за анализиране от психологическа гледна точка и отражението му върху американците.) Дребният политик е далече от изповядването на подобни ценности.
Това, което искам да кажа, всъщност, е, че българският политик все още не се е научил да носи отговорността, която му се полага и да бъде честен с избирателите си, с българските граждани. Преди избори той дава непремерени и неизпълними обещания, а след това изобщо не посещава избирателния си район, за да не му напомнят, че трябва да си направи труд да изпълни обещаното. Освен това, българският политик иска да има един образ за пред обществото и съвсем друг, когато е зад кулисите. Затова и вземането на всички важни решения не става публично в легитимни институции и кабинети, а по заведения, кьошета и курорти. С помощта на PR-съветници и всякакви медийни сътрудници родният политик пред хората се прави на много умен, ерудиран, загрижен, сериозен и на думи поема много отговорности. Но когато не е в светлината на прожекторите, той иска да ходи по скъпи кръчми, да има любовница, да върти далавери, да не спазва законите (най-пресен пример депутатът от ДПС Неджми Али, когото тв камера засне как минава на червено, кара в насрещното движение по столична улица и прави ред други нарушения на Закона за движение по пътищата) – само че не иска никой да знае за това! Ето защо, когато гръмне някой скандал първата първична реакция на нашите политици е да отрекат, а после под натиска на доказателствата започват да шикалкавят и да правят полупризнания с оплетени, витиевати фрази, от които никой в нищо не може да бъде сигурен.
Родните политици все още изповядват в някаква степен „завещанието” на Сталин: „Няма човек няма проблем”. По същия начин, ако никой не знае факти от биографията ти или не знае какво правиш – няма проблем. Проблемът възниква, когато в публичното пространство се прокрадне някаква информация.
Всъщност, именно този наследен от близкото минало политически манталитет - да се мълчи, да се пази в тайна, да не се казват възникналите проблеми, да се смята повърхностно, че като не се говори за проблема, той някак си ще се реши от само себе си, да се прави нещо в тесен кръг и да се внимава някой да не научи - петте медицински сестри и двамата лекари заплатиха с осем и половина години от живота си.
