Досега Държавната агенция за българите в чужбина беше като къща без стопанин, казва в интервю за Frognews.bg новият й председател.
Райна Манджукова е новият председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Тя е родена в бесарабското село Кайраклия, Украйна. През 1988 г. пристига в България като част от първата експериментална група по български език в Държавния педагогически институт в гр. Измаил. Завършила е "Български език и литература" с втора специалност "Руски език" в СУ "Св. Климент Охридски". Манджукова има над 10 години стаж в агенцията за българите в чужбина, където е стигнала до директор на дирекция "Връзки с българите по света и информационна дейност". Била е редактор на електронното издание "BG по света". Манджукова е съучредител и член на ръководството на асоциация "Световна България" за работа с българите извън България и на Асоциацията на българските училища в чужбина.
Разговаряме непосредствено след последното издание на авторското й предаване „Облаче ле бяло” по телевизия СКАТ. Тя го предава в ръцете на нов водещ, който е от Македония и е нейно откритие.
интервю на Ана Кочева
‒ Българка от чужбина стана шеф на ДАБЧ. Да не би България да стана страна на неограничените възможности?
‒ Преди малко в последното си предаване „Облаче ле бяло”, което водих по телевизия СКАТ, казах, че за мен показателно е не, че българка от чужбина става председател на тази агенция, че това е човек, който 14 години е работил там. Предполага се, че е назначен човек, който знае какво трябва да се прави и как да го направи. А иначе да се наредя в една редица с Александър Малинов и Димитър Греков, министър‒председатели на България, бесарабски българи, с Александър Теодоров‒ Балан и Димитър Агура, първите ректори на Софийския университет, също оттам, звучи много приятно, но със сигурност не е най‒важното. Важно е, че е назначен човек, който е работил това нещо и знае как се прави. Оттам нататък е въпрос на желание да се научиш на останалото.
‒ Сега стана актуално да се говори за завареното наследство. Вашето какво е, независимо, че се връщате в позната къща?
‒ То е като в къща, която почти две години е била без стопанин. Какво си представяте, че може да заварите в една къща, която е била изоставена. ДАБЧ е била изоставена от домакина си, който е българското правителство. Година и 7 месеца тя е била без председател, с изключение на много кратките отрязъци, в които тя се е оглавявала от д‒р Евгений Желев и от г‒н Димитър Димитров. Липсата на председател толкова време означава и липса на отношение от страна на правителството към нейната дейност.
‒ След като агенцията е осиротяла по този начин, значи двойно по‒осиротели са били българите в чужбина.
‒ На практика да. Те всъщност не са се сещали за нейното съществуване, не го чувствали. Това, разбира се, не е вина на хората, които ме посрещнаха в ДАБЧ. Те през цялото това време са си били там и са вършели работата си според това, което се е изисквало от тях. Но въпросът е, че нищо не се е изисквало. Парадоксалното е, че в годината, в която правителството гръмогласно оповестява нова държавна политика към българите в чужбина, в която организира помпозна национална кръгла маса за новата политика за тях, през същата тази година агенцията е без председател. Но аз съм привърженик на старата българска приказка, че на умряло куче нож не се вади. Каквото било, било! Въпросът е какво ще правим нататък.
‒ А метла ще има ли? Защото новият стопанин обикновено предпочита да си помете къщата.
‒ (въздъхва) Много ми е трудно да коментирам този въпрос. Промени ще има, разбира се. Промени ще има, но, когато говорим за метла, това обикновено се свързва се някакви политически чистки. Аз ще формирам екип, който ще работи. Дали той ще е от нови хора или от тези, които са в агенцията, ще покаже времето. Но хората в този екип ще работят.
‒ Когато говорим за „българите в чужбина”, знаем, че не става въпрос за монолитен образ. В кои общности извън пределите на България проблемите са най‒сериозни и изискват много спешна държавна намеса?
‒ Проблемите навсякъде са сериозни. Подходът обаче трябва да е диференциран и това не е нещо, измислено от мен. Съвършено различни са проблемите не само на различните общности в различни страни; дори в една и съща страна на различни места проблемите са различни. Ако в Бесарабия говорим за проблеми с изучаването на българския език или за това колко българчета да дойдат да учат в България, то в Крим говорим по‒скоро за възраждане на българщината там, където е била загубена. Ако в Чикаго говорим за обединение на българите, които са разпилени по различни организации, в Маями, трябва да се работи за запознаването им едни с други, защото са много и не се познават помежду си. Т.е. основното е разбирането, че проблемите на българите навсякъде са различни. Затова първо трябва да се направи анализ на състоянието на българските общности, а после да се изработи конкретен, диференциран подход към всяка една от тях.
‒ Това, което със сигурност е общо е, че броени дни ни делят от началото на учебната година. Как ще започне тя за българчетата извън България, имам предвид, след празника в първия учебен ден?
‒ Всъщност Вие ми задавате един въпрос, който ми е много близък по същество и по дух, защото с българските училища в чужбина не съм преставала да се занимавам дори и през тези годините, в които не бях в агенцията. Мисля, че точно през тази година те ще започнат с един нов заряд и този заряд е свързан не с моето назначение, а с реализирането на програмата „Роден език. Култура зад граница”. Това е една програма, която е одобрена от бюджета на МОН. Ценното е не толкова, това, че българските училища в чужбина ще получат живи, реални пари от България, а това, че реализирането й е доказателство на идеята, че работата с българските общности в чужбина е възможна само, когато са налице три компонента: силна изпълнителна структура като ДАБЧ; стабилна подкрепа на българското правителство, на българската държава и активността от страна на самите българи в чужбина. Това, което направи Асоциацията на българските училища в чужбина само за две години от своето съществуване е наистина доказателство, че и самите българи в чужбина, тяхната активност и напористост е неотделим компонент от тази тройка. Тази година българските училища в чужбина започват с много повече вяра и надежда, че връзката с България наистина съществува.
‒ В училището ни в Братислава ще има ли първи клас?
‒ Да, то ще има първи клас и то именно поради това, което Ви казах преди малко. Проблемът, свързан с наредбата на министър Вълчев, да не започва учебната година в паралелки с по‒малко от 16 ученика, възникна и в трите държавни училища ‒ в Братислава, Прага и Будапеща. В Братислава обаче напористи родители, начело с Радостина Доганова, решиха да вземат нещата в свои ръце, организираха детска градина, една година обучаваха деца българчета и днес голяма част от тях са първокласници. За съжаление, за Чехия битката продължава.
‒ Парадоксален е фактът, българската държава не може да припознае тези училища. А от друга страна, голяма част от тези училища са „лицензирани училища” към МОН. Как може да се разреши това противоречие?
‒ Повечето от тези училища са неправителствени организации, регистрирани по законите на съответната държава. Други въобще не са юридически лица. Истински парадокс е, че две от най‒големите български училища ‒ в Лондон и в Москва ‒ не са юридически лица по законите на нито една държава. Те просто ползват помещения в посолствата ни в съответните столици. Други училища са към църкви, трети пък са съвсем самостоятелни. Всичките те не са припознати от българската държава, в смисъл, че нямат статут. Това е най‒голямата битка, която води Асоциацията на българските училища в чужбина ‒ за статута на български образователни звена в чужбина.
‒ А как гледате на желанието на учители в български училища в Европа за въвеждането на българския език като матуритетен предмет в образователните програми на първо време в страните на ЕС, в които има многобройна българска емиграция. Те казват, че затова е нужна намесата на българската държава и нейните политици, които трябва да настояват за сключване на двустранни правителствени споразумения за това.
‒ Не само в Европа, това е актуално и в САЩ. Няма друг начин да се гледа на това, освен положително. Това е един стимул тези деца да влизат в български училища в чужбина. Сега нашите учители там, които работят наистина с възрожденски плам и ентусиазъм, залагат основно на емоционалната страна на нещата, привличайки родителите с това, че всяко едно българско дете трябва да знае езика си. Защото първа крачка към асимилация е загубата на езика. Но, ако се въведат български матури в съответните страни, тези деца ще имат и полза да учат български език, защото ще могат да го използват и за кандидатстване във ВУЗ‒ове и за да бъдат преводачи и т.н. Двустранните споразумения са вече в правомощията на държавата. Нашите учители там са направили вече всичко, което са могли, например в Лондон и във Виена работата е докарана до последна стъпка, т.е. вече е извоювано доброто желание от Великобритания и Австрия, но следва решение на междудържавно ниво.
‒ Останала съм с впечатлението, че независимо от действията на институциите в повечето случаи много българи в чужбина изразяват недоволство от тях. Типично нашенска черта, но как ще се преборите с претенциите, с воплите, които редом с резонните, понякога често са си истински капризи на хора, които смятат, че държавата им е длъжна за всичко, дори и когато сами са избрали да са далеч от нея.
‒ Категорично не приемам, че някой на някого е длъжен. В едно семейство няма длъжници, в едно семейство всеки влага това, което може. А за мен българите навсякъде по света са част от едно семейство. Не знам доколко ще ми стигнат силите, но смятам да поставя нещата на такова ниво, че българите в чужбина да разберат, че колкото повече недоволстват едни от други или изразяват негативизъм към България, толкова по‒малко ще има полза за всички. Имам конкретни идеи как да го направя, разбира се, че ще разчитам на помощта на всички българи по света, защото само, когато обективно познавам проблемите, мога да предприема стъпки за тяхното решаване.
