Българското председателство е формално, а живеем в началото на нова епоха. Големият системен проблем на България е дефицитът на човешки капитал. Това заяви пред БГНЕС Христо Иванов, лидер на „Да, България“.
Към него много бързо се добавя сигурността. Отговорът и на двата е един – решителни реформи. България се намира в период на икономически растеж, който трябва да използва, за да направи големите структурни реформи, които продължават да се отлагат: започвайки от правосъдието, сигурността и корупцията, минавайки през образованието и здравеопазването, стигайки до енергетиката, демографията и т.н.
Вместо това, имаме 10 години отлагане на реформи. За мен е силно обезпокоително, че това управление няма нито визия, нито воля, нито дори чувства нужда да се преструва, че ще опита да реши някой от големите структурни проблеми на страната.
Преди поне имаше някакви преструвки, а сега дори не се говори за това. Растежът, който имаме, е под потенциала на страната, вносен е и е конюнктурен. За да стане той трайна тенденция, трябва да бъдат извършени всички изброени по-горе реформи. Само чрез тях можем да отворим реална перспектива да се решат проблемите, свързани със системната бедност, изключването на големи групи от населението, загубата на популация, липсата на образована работна ръка, ограничената предприемаческа култура, загубата на капацитет за научни изследвания и иновации, демографската криза или казано най-общо дефицитът на човешки капитал.
Имаме икономическата предпоставка – сравнително позитивна конюнктура, но нямаме абсолютно никакво разбиране, воля и визия, че реформите трябва да се направят. Липсата на човешки капитал води до полуфеодално управление. Един фундаментален проблем на България е свързан с ограниченията на човешкия ни капитал, както чисто демографски, така и като наличие на адекватно подготвена работна ръка. Ние продължаваме да бъдем донори на човешки капитал с най-активната си част от населението. Ако погледнем баланса на завръщащи се и заминаващи, ще видим, че част от хората, които работят в чужбина сезонна работа в строителство или земеделие, се завръщат в България. Но тези, които наистина биха могли да бъдат локомотив на развитието и промяната с интелекта, инициативата и предприемчивостта си, ги губим трайно за страната. Дефицитът на човешки капитал води до това, че в България се налага едно полуфеодално управление.
Хора в зависимо икономическо и социално положение, без перспектива за просперитет и достойнство, формират електоралната база на този модел на управление. Става дума за едно управление, което по дефиниция е без визия за бъдещето, защото е изцяло е опряно на този полуфеодален модел. Един конкретен приоритет, който бих извадил пред скоби, е преосноваването на държавността ни чрез въвеждане на електронно управление и гласуване по интернет. Първото е най-простият начин радикално да реформираме държавната администрация, като едновременно я намалим ударно и, заедно с това, силно увеличим нейния капацитет и отчетност. Второто, означава счупване на феодалния модел чрез възможността за въвличане на милион и половина наши съграждани от чужбина. Не е случайно, че шансовете и за двете намаляват. В последните дни на 2017 г. беше направена смяна на председателя на Държавна агенция „Електронно управление”, която не обещава реализация на потенциала на дигитализацията на администрацията. Същевременно, вече е напълно ясно, че управляващите целенасочено провалят въвеждането на електронното гласуване.
От гледна точка на парламентарната динамика не очаквам да се стигне до предсрочни парламентарни избори през 2018 г., защото имаме модел, което се крепи на протакането на миналото, а не на инвестициите в бъдещето. В момента всички политически сили в парламента по един или друг начин са заинтересовани от запазването на това статукво.
Най-добрият изпълнител на този консенсус е Борисов, който умело влиза в явни или неявни коалиции, в баланси на интереси и взаимни зависимости, купува души и разпределя порции както никой друг. По тази причина трудно можем да очакваме партиите в рамките на нормалния политически процес да предизвикат предсрочни избори през 2018 г. В същото време трябва да си даваме сметка, че въпреки добрия икономически климат и показатели, в много сектори - енергетика, банки, застраховане, здравеопазване, образование, сигурност - има натрупани проблеми заради отказа от реформи. Избухването на само един от тях може да доведе до сериозна политическа криза, която да доведе до срив. Политическите сили, за да отлагат извършването на реформи, са в съгласие Бойко Борисов да бъде на власт като най-добрият капитан на статуквото. Именно това, че всичко, което те смятат да правят е да продължават статуквото, може да доведе до тяхната собствена смърт. Тук има един парадокс: политическите сили не искат промяна и точно, защото не искат промяна, това ще доведе до голяма промяна.
Във външнополитически план има засилена дейност на премиера Борисов. Де факто той играе ролята на реалния външен министър, което му носи определени имиджови дивиденти. Като дивидент се използва и формалното председателство на Съвета на Европейския съюз. То е формално, защото страната ни няма нито собствен дневен ред, нито ресурс да го използва за реализирането на някакви свои политики. Както си казват в ЕК тези дни: “най-важното на Българското председателство е, че то ще свърши и дано да мине без голяма издънка”. Под тази повърхност се случват доста важни трансформации.
Докато най-важният приоритет, за който ни стига фантазията е, как да ремонтираме НДК, да пуснем евтин роуминг на страните от Западните Балкани, да се подмажем на Путин или Ердоган, и да извлечем от това имиджови дивиденти за Борисов, около нас текат много сериозни процеси и България трябва колкото е възможно по-скоро да ги осъзнае и да има своя стратегия. Живеем в началото на нова епоха. Редът, който беше установен след Втората световна война /1939-1945 г./ и особено след неговата голяма ревизия, свързана със слизането на СССР от сцената /1989-1991 г./, се руши.
На първо място, промяната се проявява в отказа на САЩ от ангажимента да бъде гарант за определен световен ред, който да се опира на поне някаква идея за норми.
Възходът и все по-открито имперските амбиции на Китай, откриват етап на все по-напрегнато съревнование между Поднебесната и САЩ. Всичко това създава вакуума, в който виждаме засилващите се процеси на разпад, като в Близкия Изток и Арабския свят и възникване на нови диктатури с амбиции да наложат със сила своето влияние на околните и дори да започнат промени в установените граници – Ердоган.
В самия Европейски съюз в момента започва една много силна и до голяма степен стихийна трансформация. Основните елементи на този цивилизационен проект – общи ценности и перспективата за неотклонно и все по-голямо сближаване между неговите страни-членки – са поставени под много силен натиск. Самата принадлежност към ЕС трябваше да води до елиминирането на всякакви други проблеми и това да утвърди съюза като цивилизационен лидер. В действителност в момента наблюдаваме няколко вектора на промяна: 1. За първи път държава излиза от ЕС; 2. Държави, които започват да говорят за съюз на няколко скорости /Германия и Франция/, т.е. съюзът ще бъде парцелиран вътрешно на някакви зони; 3. Държави, в които се атакуват основните ценности на съюза като върховенство на закона, сред тях са Полша, Унгария и, разбира се, България. С тази разлика, че в България тези неща не се артикулират на политически език, а просто се правят и лесно могат да бъдат игнорирани отвън; 4. Дестабилизация на самите държави, например, Испания. След десетилетия на стабилност, ние виждаме как в течение на месеци всичко това избухна. ЕС се озова в перфектната буря – съвпадането по време на различни кризисни фактори. Те възникнаха буквално една от друга, като матрьошки. Разбира се, никой преглед на външно-политическите предизвикателства пред България не може да не спомене режима на Путин, който не просто предприе поредица от териториални агресии в нашия регион, но води мащабна пропагандна война и осъществява ефективна намеса във функционирането на утвърдени демокрации чрез корупция и успешни активни мероприятия в медийната среда. Путинова Русия се позиционира като лидер на едно движение за ревизия на досегашния либерално-демократичен модел на развитие на света и опитва да наложи алтернативна идеологическа доктрина, ориентирана на отрицанието на основни положения на просвещението и наричана „традиционализъм”. Значителните успехи на Путин се дължат не на силите на неговия режим, а на факта, че той умело се ориентира и експлоатира кризата на досегашния Западен модел. Не на последно място, трябва да бъде подчертана и вълната от технологични и научни промени, които революционизират икономиката, комуникациите, енергетиката, държавното управление и сигурността. Тя променя базовите обществени отношения и отключва масова несигурност и системна политическа несигурност.
Така, с всеки следващ ден навлизаме в един различен и неуютен свят, изпълнен с нови рискове. България се намира в геополитическия пъп на тази промяна. Тя се случва около нас. Най-големият ни външнополитически приоритет за 2018 г. е нашите институции да прогледнат за тази реалност. Докато ни заглавичкат с имитации като това с роуминга, ние сме изправени пред въпроса дали имаме стратегия как да си гарантираме да останем в сърцевината на ЕС на няколко скорости. Обществото ни трябва да избере дали окончателно ще се присъединим към Полша и Унгария и ще оставим Борисов да наложи своя корупционен и все по-авторитарен режим, опакован като чалга-тръмпизъм и доминиран от Москва и Анкара, или ще се върнем към стандартите на правото и реалната демокрация. Все по-важен е въпросът как да посрещнем експанзията на Китай в региона ни, защото тук не става дума за отделни проекти, подчинени на икономическа логика, а за цялостно навлизане. Всички тези предизвикателства поставят с огромна острота въпроса за това как България ще си гарантира сигурността. Ние сме отвикнали да мислим в тези категории, но спешно трябва да започнем такъв дебат. Отвъд всички тези конкретни проблеми и приоритети, има една генерална реалност: нищо от това не е възможно да стане, без промяна на управлението и като конкретна конфигурация, и като модел. Вместо управление със сериозни зависимости, включително персонални, от Москва и Анкара, ни трябва правителство, което може да казва „йок“ и „нет” и което може да гарантира националната сигурност. Вместо управление, чиято основна логика е корупцията, ни трябва ударно укрепване на институциите. Вместо премиер, за когото Пеевският пропаганден сос е като въздухът и водата, ни трябва решително оздравяване на медийната среда. Вместо свличане към джамахирия в периферията на ЕС, ни трябва курс към изграждане на здрава демокрация. В крайна сметка, ключът към всички промени е промяната в управлението и това е най-важният ни национален приоритет за следващата година.
