„Минке, Минке ма, чу ли че Кошлучето го напрайли началник у бенетето?“ „Верно ли, ма, Гане? Сигурно е изтрезняло мунчето…“. „Ти пък, нал точно зарад туй са го напрайли, ма, щот не изтрезнява. Трезвен чиляк мой ли коландри бенетето?“ „Тц… Нимой…“. „Нимой, я.“
Ей така се носи над родината телевизионната слава и се превръща в сюжет за раздумка между чиляците. Чиляците, те така хортуват, без да имат доказателства кое как е. Ломотят каквото им е на езика. Но си е слава ората да те одумват, кога им обиват опинците.
***
Поетесата Стефка Чочаркова се събуди в полунощ. Ръцете я сърбяха, а през прозореца се виждаха звезди. Надбягващи се звезди, които ту се утрояваха, ту се увеличаваха или смаляваха като че погълнати от мъгла. Ако се вземе предвид броят на чашите с домашно вино, които Стефка пое преди лягане, то звездната суетня бе съвсем нормална гледка. Стефка поетесата посегна към дистанционното, за да изгаси телевизора, който не бе изключила, когато я затисна съня. След това се изправи боса, за да тръгне към тоалетната, накъдето е гонеха спазми в пикочния михур.
И в този момент периферното й зрения улови белия Пегас, който се криеше зад пердето… Ах, Господи, прошепна Стефка и грабна химикалката, която бе на шкафчето до дивана. Грабна и лист, на който бе записвала сметките за ток и написа на гърба – на един дъх:
Човек на Дебелото
И на белото.
На фенките
И манекенките.
Става рано,
Носен на рамо.
Обича п(т)ичките
И звъна на паричките.
Дайте, дайте на гъзето,
Дайте му и бенетето.
Да миряса бай Доган -
Свой човек да има там.
След като изля думите и изпрати с въздушна целувка Пегаса, поетесата Стефка посети двете нули, свърши си работата, пръдна тънко, след което босите й нозе я отведоха, по балетному тихо и грациозно, обратно в леглото. В просъница тя чу песента на вятъра. Жълт код, мерна се последно в мозъка й... После Морфей я хвана за ръка и я поведе през полето от макове…
Баба Ел
