"Либия беше под международно ембарго до 2004 г. Тя имаше крещяща нужда от неговото вдигане и беше притисната до стената. Тогава свободата на медиците можеше да бъде условие за вдигането на ембаргото", казва директорът на Центъра за близкоизточни изследвания.
Интервю на Елизабет Дафинова 
-Д-р Абуаси, още в началото на тази година вие заявихте, че нашите медици могат да бъдат освободени единствено и само чрез сделка, която включва и компенсации за семействата на болните деца, и Меграхи...Може да се каже, че прогнозата ви се сбъдна на 100%. Чувствате ли се като пророк?
-Не. Когато направих тази прогноза, аз ви казах и детайлите. До януари тази година никой не говореше за сделка и за подробностите от тази сделка. А ние говорихме за сделката и елементите, които трябва да включва тя. Сделката включва три елемента: Меграхи, лечението на децата и здравната страна на въпроса, и компенсациите за семействата. Тогава даже говорихме как либийците ще постигнат това. Те предложиха на България да се разграничи от случая като държава, т.е. обезщетенията да не са държавни, за да не се тълкуват като признаване на вина. И тези пари могат да бъдат върнати чрез концесии от либийската страна. Без тези три елемента Кадафи не можеше да освободи сестрите, независимо дали са виновни или не, независимо от съдебната процедура, а останалото беше въпрос на режисура. След това стана ясно, че нещата протичат точно така. И беше непонятно защо хората очакваха помилване от Висшия съдебен съвет на Либия. Ако ВСС беше помилвал нашите медици, той щеше да обезсмисли цялата сделка. Беше ясно, че съдебният съвет ще замени смъртната присъда с доживотен затвор. И тогава Либия плати парите от държавния си бюджет. Първоначалната сума мина от държавния бюджет на Либия към фонда „Бенгази”, а от там тръгна към семействата на заразените деца. Но тук има една важна подробност! Сумата, която беше изплатена на либийските семейства от държавата формално е 461 милиона долара, но де факто тази сума не надвишава 130 милиона долара по реалния курс на динара. Защото в Либия има два курса на динара. По официалния курс 1 долар е равен на 1,2 либийски динара. А компенсациите бяха изплатени в либийски динари, а не с долари. Което означава, че от касата на държавата са излезли само 120-130 милиона долара. Но тези пари бяха дадени само за да се изкупят смъртните присъди, а не за освобождаването на медиците, т.е. либийската държава плати на семействата, за да изкупи правото да преговаря по-нататък за освобождаванети или не на сестрите и Ашраф. В този период – от замяната на смъртните присъди до завчера – вече се изясняваше въпросът кой трябва да изплати тези пари на Либия. И от подписаното завчера споразумение е видно, че Либия е получила много повече, отколкото е искала първоначално преди 6 месеца.
-Всъщност, знае ли се какво пише в това споразумение, защото поне до вчера не беше ясно? Много хора се изказаха, но никой не посочи параметрите му.
-Договорът, който беше подписан преди 2 дни от ЕС и Либия, включва три елемента. Единият е свързан с хуманитарната помощ за лечението на болните деца, т.е. медицинската помощ, която трябва да им се окаже. Ето какво пише тук (д-р Абуаси държи в ръцете си екземпляр от двустраничното споразумение, написан на арабски – б.а.): „ЕС поема дългосрочен ангажимент да гарантира подходящо медицинско лечение, което отговаря на международните стандарти, за заразените от СПИН деца. На онези от тях, на които трябва да се отдели специално внимание, се гарантира да бъдат лекувани в европейски болници за сметка на ЕС и държавите-членки, които предлагат помощта си”. Вторият елемент – Франция поема ангажимента да оборудва новата болница в Бенгази, да предостави техническа помощ и опит в тази област, а ЕС ще положи необходимите усилия, за да стане Бенгази регионален център за лечение на заразни болести, който да бъде на много високо ниво. „ЕС се ангажира да продължава да подкрепя либийския план за борбата срещу СПИН и да събира допълнителни финансови помощи, необходими за тази цел”, пише още в споразумението, но не е определена конкретна сума. Друга важна точка в договора е обещанието да се развият отношенията между ЕС и Либия, които са били „скромни” до сега, въпреки че ембаргото срещу Джамахирията е вдигнато през 2004 г. Либия става пълноправен член на европейското средиземноморско партньорство, което гарантира европейски помощи за Либия – разбира се, не е задължително да са финансови, но това е нещо, от което Либия има нужда. На практика, 27-те членки на ЕС трябва да поемат големия ангажимент към Либия в икономическата област – да улесняват влизането на либийска стока на европейския пазар, особено неща, нужни за селското стопанство и продукти от риболова. На следващо място, членките на ЕС „поемат ангажимента да предоставят финансова и техническа помощ в областта на археологията”. По-нататък – да осигуряват стипендии на либийски студенти да учат в европейски университети, да улесняват издаването на Шенгенски визи на либийските граждани. А в същото време Либия освобождава гражданите на ЕС от визи, т.е. въвежда безвизов режим за европейците. Последната точка в политическо отношение гласи, че ЕС и Либия взимат мерки за наблюдение на морската и сухоземната граница на Либия в борбата с нелегалната емиграция. В този аспект най-важна роля ще имат Италия и Малта, защото са най-близо до Либия. Така, стигнахме до третия елемент – парите. Въпреки че в споразумението не се говори за точна сума, Европейският комисариат се ангажира да събира и плаща на фонда „Бенгази” сумите, които бяха договорени на 15 юли 2007 г. А това надвишава 461 милиона долара – всъщност, това са парите за компенсациите. Това означава, че Европейският комисариат в Брюксел е поел ангажимент да осигури сумата, която е платена на семействата на заразените деца. Но това ще стане после, за да се даде възможност тези пари да не бъдат тълкувани като компенсации, а като хуманитарна помощ. Но де факто това си е компенсация.
-Какво се случи през нощта в понеделник срещу вторник, та това споразумение беше подписано и медиците ни толкова бързо бяха освободени да се приберат у нас?
-Когато първата дама на Франция Сесилия Саркози е тръгнала за Либия, за да осигури екстрадирането на медиците, либийците вдигнаха цената. Т.е. вече не ставаше дума само за пари, а настояваха да бъдат изпълнени всички тези условия, за които говорихме. И чак след това да бъдат екстрадирани нашите медици. Точно за това ставаше дума, че някои от подробностите не бяха предвидени от първата дама на Франция. Либийците по принцип, когато видят, че някой е притиснат до стената, вдигат цената. Това е нещо нормално за тях. И са казали: нямаме нищо против да освободим медиците, но трябва да уточним цената, която трябва да се плати. Защото властите се притесняват от либийското обществено мнение. И всъщност, либийските власти дадоха на общественото мнение този договор, който гарантира всички изисквания на Либия. От друга страна, в него няма фиксирани суми, т.е. ЕС и България не се ангажират с фиксирани – това е за пред българското и европейското общество – за да могат да кажат: ние не сме плащали. И когато се стигна до конкретната сума около 400 милиона долара, тогава се намеси емирът на Катар по молба на Саркози. Ролята му се състои в това, че се обади на либийските власти и пое ангажимента да гарантира тези пари.
-А защо Катар прави това, каква изгода има?-
Катар не за първи път играе посредническа роля. По Палестинския въпрос играе някаква посредническа роля с Израел, с Ирак - също, в конфликта в Дарфур има голяма роля, при проблемите в Судан. Въпреки че Катар е малка държава, неговият емир, който е прозападно ориентиран, често е използван в международните отношения като посредник. Оказа се, че намери място и в решаването на казуса с медиците. Мога да спомена още нещо интересно, че емирът на Катар симпатизира на България, той много обича спорта, футбола и много български треньори работят в Катар, и много български спортисти също, особено тежкоатлети. Така че в проблема има и една човешка гледна точка. Но на практика, имаше нужда от някой, от трета страна, която да поеме ангажимента за тези суми, защото ЕС не може да го поеме – не като финансови възможности, а от морална гледна точка. Пак повтарям – ако ЕС беше се ангажирал с тези пари, щеше да излезе като обезщетение. А сега катарският емир се явява като компромисен вариант – върху него тежат тези суми, а след това те ще бъдат изплатени във вид на хуманитарна помощ, на опрощаване на либийския дълг и т. н. Ето какво се получава. Либийският външен министър завчера сутринта съобщи на пресконференция, че България, Чехия, Словакия, Франция и други европейски държави са покрили напълно сумите, които либия е изплатила във фонда „Бенгази”. Той казва, че стойността на тези суми, които споменатите държави са гарантирали, че ще платят, надвишава компенсациите. Вчера сутринта българският външен министър Ивайло Калфин каза, че е ставало дума за 460 милиона евро, което прави някъде около 600 милиона долара. Т.е. вече е поет ангажимент те да бъдат платени, но това нещо не е споменато подробно в този договор от 2 страници. Но тези подробности вече излизат на яве и според мен България ще опрости дълга на Либия като хуманитерна помощ, както и другите страни.
- Нека да изясним нещо. Либия е изплатила компенсациите на семействата от държавния си бюджет. Емирът на Катар сега на либийската държава ли ще дава пари, а после ЕС на него ли ще връща?
-Емирът на Катар, първо, е финансов гарант и помага на фонда „Бенгази” – това е формулата – с една голяма сума. Но тя не е толкова голяма, колкото твърдят някои вестници в България – 1 милиард долара. Няма такова нещо. Сумата, която Катар ще внесе, е много по-скромна. Но основната роля на Катар е като гарант, че тези пари ще бъдат изплатени.
-Каква беше все пак ролята на отделните участници в преговорния процес? Кой направи най-много за решаването на казуса – дали външният министър на Германия, френският президент или пък Тони Блеър?
-Трябва да уточним две неща, за които и преди сме говорили. Първо, т. нар. европейски натиск върху Либия – Саркози внуши, подчертавам внуши, а не директно заплаши, че може да отложи пътуването си до Либия и че това в крайна сметка ще се отрази върху либийско-европейските отношения. Това беше таванът на този европейски натиск върху Либия и въпреки това либийците получиха всичко, което поискаха. Даже много повече. Така че за какъв натиск можем да говорим в случая? Второ, ролята на ЕС – на Германия, която е голяма и силна, и особено на Франция. Докато Тони Блеър отиде в Либия още през юни, реши въпроса с Меграхи и подписа договори за 10 милиарда долара, и си тръгна. Франция през цялото време отказваше да подписва всякакви сделки, дори които са в неин интерес от икономическа гледна точка, докато не се реши въпросът с медиците. И затова французите ще бъдат възнаградени днес или утре с договори на стойност над 15 милиарда долара, които ще бъдат подписани между Франция и Либия. Едната част са петролни концесии, другата – двете държави ще се договорят за ремонтиране на 30 самолета „Мираж”-1, които Либия е закупила от Франция преди налагането на ембаргото. Стойността на ремонта варира между 10 и 20 милиона долара за всеки самолет, в зависимост от състоянието му. Второ, Франция ще продаде на Либия 10 нови най-модерни самолета, от тях няма никъде още продадени извън Франция. Тази сделка ще бъде на стойност над 1 милион долара. Също така трябва да прибавим и концесиите в областта на газта. Либийците обявиха, че имат програма за модернизация на армията си за 20 милиарда долара. От тях Франция ще получи 20%, т.е. около 4-5 милиарда долора. Англия ще получи горе-долу същата сума. Щатите, разбира се, ще получат техния дял. И така – всичко в името на добрата кауза.
-САЩ каква роля изиграха за решаването на казуса с медиците?
-САЩ изиграха най-малката роля в случая, ако трябва да сравняваме с ЕС. Защо? Защото либийците избягват да демонстрират техните отношения с американците, като се има предвид лошата слава на Щатите в арабския свят. Натискът на американците върху либийците не беше голям, защото те разчитат все още либия да изиграе голяма роля за решаването на конфликта в Дарфур. Освен това, САЩ не искат да влизат в конфронтация с Либия с оглед на близкоизточния конфликт, проблемите с Ирак и Иран. Така че не казвам, че те нямаха приност, но в сравнение с този на ЕС е много скромен.
-Можем ли да кажем, че Кадафи се оказа най-добрият политик и надигра всички, включително ЕС?
-Този, както го наричат ексцентричен или ненормален човек, успя по думите на един колега да изстиска като лимон Европейския съюз за България.
-Няма ли опасност неговия пример да се окаже заразителен и за други арабски държави по такъв начин да си решават проблемите и да си изглаждат отношенията в международен план?
-Този въпрос е малко сложен. Не става дума толкова Кадафи да служи за пример, но в момента той с гордост може да каже пред арабския свят: ние не продадохме нашите деца евтино, вижте как защитихме нашите граждани, докато вашите умират, убиват ги и т. н. Така че ЕС защити своите граждани, но и Либия отстояваше правата на своите граждани. И Кадафи се похвали, че либийците са издържали на натиска (който в интерес на истината не беше толкова голям), който други арабски държави не биха понесли. Защото нямат свободна воля и правят това, което им кажат американците или западноевропейците. Говорим в момента за пропаганда и политически дивиденти на местно равнище.
-Можеше ли тази сделка, която освободи медиците ни, да стане по-рано, преди години? Или всичко става, когато му дойде времето?
-Тук искам да кажа нещо много важно. Вчера г-н Соломон Паси по БиТиВи каза: Ама, ние нямахме необходимия опит в подобни казуси. Т.е., че проблемът е бил това, че нямат опит. Предшествениците му – също нямат опит. С други думи, оправдават безсилието си с липса на опит. Това понятие „липса на опит”, аз го превеждам – некадърност. Неопитен външен министър означава некадърен. И като прибавим казуса с двамата шофьори, заложници в Ирак, вече знаем с какви хора сме имали работа тогава. Има и нещо друго. Сега говорим за натиск срещу Либия. Но 10 години Либия беше под световно ембарго, а 5 от тях откакто бяха арестувани нашите медици, т.е. до 2004 г. И докато се развиваше тази драма, Либия де факто беше под международен натиск, под ембарго. Защо тогава българската дипламация не се активизира и не настоява вдигането на ембаргото да стане срещу освобождаването на нашите медици като условие.
-Може би защото тогава още не бяхме членове на ЕС...
-Но бяхме членове на НАТО. Нали тогава участвахме във войната в Ирак заедно с американците срещу всякаква логика. Не трябва да си член на ЕС, за да членуваш в НАТО, да ходиш в Ирак, да пратиш войски в Афганистан, да дадеш земята си за американски бази...И най-малкото заслужаваш да ти върнат такава услуга – да поставят освобождаването на сестрита като условие за вдигане на ембаргото. Защото тогава либийците бяха притиснати до стената и имаха голяма нужда от вдигането на ембаргото. Тогава можеше този проблем да бъде решен, защото неговото решение не е постигнато за 3-4 месеца, а ние сме в ЕС от 6-7 месеца само. Ако някой казва, че въпросът с медиците е решен през последните месеци, това просто не е вярно. Либийците винаги са искали да изтъргуват медиците. И тогава цената за Либия щеше да бъде вдигането на ембаргото, т.е. тогава условията бяха много по-изгодни от сегашните.
-Искате да кажете, че българската дипломация е проспала този изгоден момент?
-Да. Миналата година също условията бяха по-изгодни, защото тогава либийската дипломация работеше върху варианта компенсации срещу концесии, т.е. върху формулировката, режисурата на изплащането на парите.
-Колко години от престоя на медиците ни в затвора можеха да бъдат спестени?
-Сега трудно може да се каже колко. Но има стандарти в международната политика. По тях, когато имаш проблем с друга държава, се обръщаш към международните институции. Тогава не бяхме член на ЕС, но винаги сме член на ООН, дори един път бяхме член на Съвета за сигурност (той е с непостоянен състав – б.а.), който е най-висшият орган и може да наказва държави. Така че алтернативите са били много. И затова не е логично сега някой да се хвали, че това е голяма победа. За каква победа става дума? Нашите медици бяха осем и половина години в затвора и сега излизат без право на обжалване, което противоречи на елементарните човешки права и ценности. Те бяха принудени да подпишат документ, с който признават смъртната присъда, да се ангажират да не повдигат никакво обвинение срещу либийската държава и т.н При тяхното положение, това е чисто изнудване. Единственият положителен аспект в цялата работа е, че петте сестри и двамата лекари се върнаха живи и здрави. Но до тук! Всичко останало са провали. Между другото, въпросът с Меграхи вече се преразглежда. В западния печат вече се пише за фалшифициране на доказателства срещу него и т. н. Значи и този елемент от сделката се изпълнява. И ако някой продължава да твърди, че няма сделка, защото не е написана черно на бяло, това просто е несериозно.
