Като толкова много всички обичаме Левски, защо сме толкова разделени днес? Този реторичен въпрос задава проф. Андрей Пантев в деня за размисъл – 19 февруари, когато скланяме глава в знак на почит към живота и делото на Апостола 145 години след предателството и обесването му.
- Проф. Пантев, как през годините се променя обществения поглед към 19 февруари – ден за почит, равносметка и осмисляне на живота и делото на Васил Левски?
- Тази дата си остава свята, независимо от обществените промени. И в най-мрачните и трудни наши периоди, години на системни режими и др., няма година, в която на 19 февруари да не сме отдавали почит към живота и делото на Левски – с поклон и благодарност. Смятам обаче, че това изключва каквито и да е сравнения и намеси на съвременната политика, която аз не желая да коментирам.
- Но напоследък, жалейките за липса на добро образование, добро възпитание, са масови. Смятате ли, че семействата и училището правят достатъчно за опазване на паметта, на историята?
- Не можем да принудим младите хора да живеят във времената на Найден Геров, на Левски и др.. Но и няма как да не са запомнили, че някога са водени до паметника на Апостола от своите бащи, дядовци, учители. Левски има благороден публичен образ, който няма как да бъде корозиран от каквито и да е днешни опити за корекции. Той става идол на българската младеж, по израза на Захарий Стоянов. Най-вече затова, че не е от платените, от възнаградените герои. По онова време значителна част от оцелелите от Национално освободително движение и Възраждането дейци се реализират по чисто прагматичен, а не романтичен начин. Стават министри, банкери, посланици и т.н.. А Левски не иска нищо и това запленява българите, които го сравняват веднага с останалите, които осребряват своя истински или измислен героизъм.
- Крайнодесните националистически формирования заиграват ли се с образа на тази, простете клишето, икона на демокрацията?
- Разбира се, че се заиграват. Един особен идеен, да не кажа и духовен и душевен вакуум, който обзе голяма част от обществото ни веднага след промените 1989 г., изискваха непрекъснато съобразяване с това кой какво бил казал за нас, как се отнасяме ние – почтително или вулгарно към другите и т.н. Тези националисти се питам къде бяха през 1990 г., не си спомням да са реагирали, когато се появи термина „турско присъствие“, или „нашият път през Босфора“. Къде бяха тези съвременни професионални националисти?! Не си спомням?!Те просто много добре се възползваха от тази празнота и заеха едно място, което не им принадлежи. Което е за други, скромни хора, които са умирали или в съвременният свят са почитали това дело на нашите възрожденци, революционери, просветители и др.. И изведнъж национализмът стана професия. А представителите й само подсмърчат за това какви сме били някога и колко сме зле сега. Когато един народ е с взор, обърнат само към миналото, то това е индикация за неговата близка гибел. Това че сме били значими, храбри, не ни оправдава за съвременната ни безпомощност.
- Бихте ли синтезирал, какъв е днешният патриот и патриотизъм?
- Патриотизмът не може да бъде професия. Той е изконно кръвно чувство, не е свързано с партийна каса, хонорари, субсидии. Тургенев в романа си „В навечерието“, в който главният герой е българин – Инсаров, казва: „Само този, който е умрял за отечеството си, може да се каже, че е патриот“. Тъй че, ако някой се нарича демократ, патриот или атлантик, още не го прави по име автоматично такъв. И днес името на Левски ще бъде спекулативно използвано. А той е единственият политически деец, заедно с Ботев, разбира се, които не стават, мъчни са за партийна употреба.
- Вие лично как почитате паметта на Апостола?
- Няма да отида до паметника. И най-изисканият камък не може да олицетвори мислите и чувствата по повод на благородното дело на Левски. Но ще си мисля много затова, че човек може да не е бизнесмен, да не е преуспяващ, а да направи толкова много за Отечеството си! Обесването на Левски провокира Иван Вазов да сравни бесилото с кръста. Ще си мисля, че неговото библейско пророчество за времето, което преобръща всички нас, придобива днес особено посланическо и политическо значение, макар и често, според мен, с песимистичен привкус. И накрая, ще продължа да питам – като толкова много всички сме влюбени в Левски, защо сме толкова разделени?!
Това е антипаметникът за Левски.
Интервю на Аделина Делийска
