Няма нужда да ни биете! Знаем си урока: МВР е невинно! Никакви провокации, нито доказателства могат да променят мнението ни. Защото сме свободни и мислим свободно...
Както се и очакваше, полицаите, които биха студенти, ученици, родители и случайно преминаващи по време на протестите на 14 януари 2009 г. пред парламента, са невинни. Това е заключението на прокуратурата.
Кажете ми, уважаеми читатели, не е ли това логичният край на едно предизвестено решение? Има ли поне един от вас, който да е вярвал, че полицията ще бъде обвинена в неправомерно насилие? Че МВР ще се извини за изпускане на нервите си и поне веднъж ще признае, че се случва да сгреши. Или поне, че заповедите на някой началник са били такива в онзи момент, когато властта се клатеше заради неадекватното си поведение и настроенията срещу нея.
Гледната точка на биячите
Охранявахме. Такава бе заповедта. Не трябваше да се намесваме. В МВР бе обявена тотална мобилизация. Всички униформени от София и областта, подкрепления от провинцията и цивилни служители бяха на площада, около него, в уличките край Народното събрание. Задачата бе да не се допуснат провокации, да се неутрализират провокаторите.
По едно време срещу нас се изтъпаниха едни момчета, дрогирани или пияни. Налитаха като бесни псета. Замеряха ни със снежни топки, обиждаха, псуваха, дърпаха железните ограждения и ги хвърляха срещу нас. Бяха голяма група, много активни гадни копелета!... Повечето бяха с качулки и шалове през лицата – досущ терористи. Нервни, нахъсани, озверели... Вдигнахме щитовете. Някои от нашите едва се сдържаха, размахваха палките. Яд ни беше, но щяхме да издържим.
В този момент по радиостанцията се чу заповед да атакуваме. Извадихме палките и тръгнахме дружно напред. Вклинихме се в групата на нападателите, сипехме удари наляво и надясно. Чуваха се викове, стенания, закани. Крачка по крачка си проправяхме път. Пред нас се оказаха младежи, жени, възрастни... Минахме през тях. Заповедите са за да се изпълняват, а не да се обсъждат.
Тълпата се разпръсна. Хора тичаха паникьосани. Някои се юрнаха към университета, други към Паметника на съветската армия. „Не ги оставяйте да се организират”, - ехтеше от радиото новото разпореждане.
Не ги оставихме! Удряхме, поваляхме, набутвахме в камионетките. Така сме обучени. В действителност е по-лесно, отколкото на тренировките - палката не увисва в празно пространство... Всекиму заслуженото. Демокрацията е ред, железен ред! И ще ни псуват, копеленца мръсни! Разкатахме им фамилията, по закон! Нас пита ли ни някой дали ни стигат парите, дали сме доволни от правителството, от тия мошеници политиците?! Не, нали? Тогава удряй, удряй... Освободи гнева, защото ще те задуши, освободи го...
Гледната точка на битите
Събрахме се две-три хиляди души. Толкова бяха и полицаите. Издигнахме нашите лозунги, скандирахме. Всичко беше наред до момента, когато някаква групичка от двайсетина души с качулки се хвърлиха срещу полицейския кордон. Налитаха и крещяха. Опитахме да ги спрем, но не успяхме – не ни чуваха и не ни обръщаха внемание, имаха своя цел. Казахме на няколко от полицейските офицери до нас, че тези хора нямат нищо общо с нас. Те не реагираха. Говореха по радиото. Лицата им бяха каменни, не показваха никакви емоции. Сякаш знаеха за провокациите или поне не бяха изненадани кой знае колко.
Тогава ултрасите станаха още по-агресивни, уцелиха полицаи със снежни топки, хвърлиха срещу тях и елементи от металните заграждения. Униформените настръхнаха, вдигнаха щитовете и заудряха по тях с палките. Разбрахме, че ще атакуват всеки момент... И те атакуваха! Посипаха се удари наляво и надясно. Резцепиха провокаторите и се врязоха в тълпата от студенти, ученици, родители и преминаващи столичани. Хората се развикаха и започнаха да бягат, за да се спасят от лавината удари. Полицаите биеха наред, биеха целенасочено, биеха професионално, биеха брутално.
Някои от протестиращите хукнаха към Ректората, други се шмугнаха в страничните улички, трети потърсиха спасение в градинката при Паметника на съветската армия. Пресрещаха ги полицейски групи, които ги блъскаха, псуваха, ритаха и удряха навсякъде. Много бяха съборени на земята, други ги откараха в полицейските участъци. По паветата, асфалта и снега имаше кръв, шапки, обувки, национални знамена... Протестът бе предаден, провокиран и смазан! Като по ноти.
Гледната точка на политика
В демокрацията всички законни форми на протест са нормални и дори нужни. Всеки има право да изрази своето мнение, съгласие и несъгласие с водената политика. Но никой няма право да нарушава законите и обществения ред.
Гледната точка на прокуратурата
Софийска градска прокуратура го е казала най-добре: отказва да образува разследване срещу служители на МВР заради потушения граждански протест пред парламента на 14 януари. Лучше не скажешь! Happy end. Демокрацията е спасена.
Няколко месеца по-късно властта, която изпрати полиция срещу протестиращите на 14 януари, бе изритана от избирателите в историята. Категорично и с отвращение.
Гледната точка на кибика
Единствено скоростта при бягане има значение.
В България никоя революция няма шанс - най-малко желаната.
Огнян Стефанов
