Не съм съгласен визитата на патриарх Кирил да доминира националния ми празник, защото Руската Православна Църква е изиграла силно негативна роля в целия период предшествуващ руско-турската война, включително за налагането на схизма на Българската Екзархия през 1872 година. Това написа във Фейсбук бившият посланик на Русия Илиян Василев.
Това е дълг към всички онези мои сънародници - които са били жертва и са страдали. Тяхната памет ме задължава много повече отколкото комплексите на мимолетни политици.
Дълъг е списъкът от "заслуги" на руската православна църква спрямо българската държава и църква, включително и при обслужване на имперската външна политика на Русия по линия на цезаропапизма и доброволното подчинение на Кремъл. Тези простъпки продължават и днес, когато РПЦ обслужва новите напъни на руската имперска политика спрямо България и Балканите, като разделят и противопоставят балканските страни и народи.
Питам днес какво празнува България - своя национален празник или края на руско-турската война? Защото става дума за различни неща. Ако е своя национален празник, трябва да празнуваме всички български граждани цялата си история като държава и нация, а не група русофили отделен фрагмент от нея, както те си го интерпретират. Да не говорим, че не края на тази война отразен в предварителния мирен договор в Сан Стефано, в който няма и дума за България, а Берлинския договор дава юридическото основание да празнуваме възраждането на българската държава от "пепелта". Последствията от санстефанския договор, са унищожителни за България, защото създадат измамен образ на подареното й величие, в името на което водим четири войни, губим хора, територии и сме на ръба на заличаването ни като държава през 1919 година.
Последствията от договора в Сан Стефано не са само за България, но и за много други страни в региона, но нито една от тях не отдава такова значение, каквото отдаваме ние. Това е клопка на българския дух, изградена от митове и внушения.
Свеждането нанационалния празник до края на една война е символ на незавършения процес на формиране ни като единната ни общност, като нация, като хора с единен интерес и единна мисия. Не мога да смятам за част от моята нация хора, които поставят преди моят Апостол Васил Левски неговия морален убиец граф Игнатиев, преди подвига на българските опълченци, на украинските, румънски и фински войни, които са заплатили със собствения си живот "правото" на руски царе, патриарси, генерали, дипломати и чиновници да търсят и получават подчинение под егидата на "признателност". Колко пъти по официалните тържества ставаше дума за българските царе, генерали, войводи, революционери, поети, за духовните ни водачи? За екзарсите и митрополитите, като Методий Кусев, за техните завети. Или не са достойни за споменаване на националния ни празник.
Какво падение на българския президент, който дори в смъртта на една война търси текуща политическа целесъобразност, като пропуска да спомене освен руските и българските й войни от други нации и най-вече да спомене собствените ни герои.
В съчетание с извънредните и безпрецедентни мерки за сигурност, които превръщат празника в текуща официална хроника от нищо незначещи събития и мимолетна слава на случайно издигнали си посредствени хора. И всичко по доминантата на присъствието на руския патриарх, който дори не е държавен глава. Не смея да мисля какви охранителни профилактики могат да последват при посещение на Владимир Путин.
Всичко това говори за тотален контрол и подчиненост, които изключват елементарното самоуважение към националните ни лидери.
