Един погубен човешки живот, една погубена медицинска кариера, две разбити семейства, три деца останали полусираци и други две, които вероятно ще израснат без баща, ако той се озове в затвора. Това е тъжната равносметка на събитията от началото на месеца, когато Георги Джевизов – Плъха беше намерен застрелян в близост до сградата на областната управа в Пловдив.
Това е цената на агресията, която обществото ще заплати, а към нея тепърва трябва да се добавят и институционалните разходи – разследването, съдебния процес и евентуалното пребиваване в затвора на обвинения в убийство при превишаване на правата на неизбежната отбрана д-р Иван Димитров няма да бъдат безплатни. Не на последно място, израствайки без баща, децата на убития са в още по-голям риск сами да се превърнат в престъпници един ден.
Фактите по случая тепърва ще се изясняват, а версията какво точно се е случило вече се смени два пъти.
Едно обаче е сигурно – решението на Георги Джевизов да влезе с взлом в гаража на д-р Димитров и да го обере е първопричината за трагедията. Без тази първоначална агресия от страна на убития към собствеността на обвинения нямаше да се стигне до ответната агресия довела до смъртта на взломаджията. И тук е моментът да се мине от конкретния случай към абстрактните разсъждения как подобни събития да бъдат предотвратени в бъдеще.
Преди да тръгне да обира някого, всеки крадец (било то и не напълно осъзнато) оценява потенциалните ползи и рискове, до които обирът би довел. Само когато ползите надвишават цената на агресията, която крадецът трябва да заплати, той излиза от вкъщи. Нека приемем, че ползите от един час криминална дейност надвишават минимум седмичното възнаграждение, което един обирджия би получил, ако се занимаваше със законен и достопочтен труд. Проблемът в България е, че цената на агресията е безумно ниска, което води до ширеща се битова престъпност. Макар да разполага с общ бюджет от 1,3 милиарда лева и да заделя над половината от него за борба с престъпността, МВР няма нито капацитета, нито достатъчен стимул да разкрива дребни битови кражби. Ако изобщо бъде разкрит и бъде съден, един обирджия чака присъдата си с години. Тя от своя страна може да бъда само условна или ефективна с кратък престой в затвора, където наказаният да се превърне в още по-закоравял престъпник, учейки нови номера от съкилийниците си. На практика, в момента цената на агресията за един крадец е единият час, който трябва да отдели нощем, за да излезе от вкъщи, да прескача огради, да разбива врати и прозорци и да тършува в тъмното. Евентуално и простуда, когато го прави на минусови температури. Как тогава да повишим цената на агресията, за да има по-малко престъпления?
Поддръжниците на правните решения, съдебните реформи и „Румънския модел” биха застъпили тезата, че престъпленията ще намалеят когато приемем препоръките на Венецианската комисиия и вследствие на направените законови промени институциите започнат да вкарват престъпниците в затвора. На теория, една правосъдна реформа би покачила цената на агресията, но на практика тя няма да адресира два основни проблема. Първо, как изобщо крадците ще бъдат разкрити и изправени пред правосъдието. Второ, има един аспект, който често убягва при дискусията на превенцията на престъпления посредством правни решения – човешкият ум има склонността да дисконтира събития, които ще се случат в бъдещето (като една евентуална присъда) и им придава далеч по-малко значение отколкото на такива, които се случват непосредствено. Съответно, в ума на един обирджия почти сигурните ползи от една кражба днес ще продължат да надвишават несигурната ефективна присъда, която може да получи след няколко години.
Друга идея, която е била предлагана от политическите партии през годините е „във всяко село полицай”.
Тя има по-добри шансове да повиши разкриваемостта на престъпления, но дребното кокошкарство все пак остава сред тези, които се разкриват по-трудно – според статистиките на МВР нивото на разкриваемост при кражбите и грабежите е в най-добрия случай около 25%. Прилагането на мярката „във всяко село полицай” също така ще бъде свързано и с допълнителни разходи, за които може да се очаква, че по стара традиция ще бъдат в по-голямата си част неефективни. Не на последно място, ако все пак един крадец реши да влиза с взлом в нечий имот, то той би имал предостатъчно време да обере и дори да нарани собствениците му, докато полицията дойде.
Все пак съществува едно решение, което мигновено и ефективно ще покачи цената на агресията – свободното право на носене на оръжие. Ако българските граждани започнат масово да разполагат със собствен пистолет, тогава всеки крадец ще знае, че вероятността да бъде наранен или убит при извършването на престъпление е висока. Няма нищо по-ценно за един човек от собствения му живот и това е най-сигурната превенция, че той няма да осъществи необоснована агресия спрямо останалите.
Някои биха казали „да не би да искате всички да се изпозастреляме”, но подобна мисъл пропуска именно дисциплиниращия ефект на страха.
Имаме реален пример от последните 70 години пред очите си – от появяването на оръжията за масово поразяване насам, кървавите и директни конфликти между големите играчи на световната сцена престанаха и напрежението остана само под форма на „студени войни”. Страхът, че директна война ще доведе до ответна атака с атомни бомби и ядрен Армагедон ефективно дисциплинира политиците да търсят мирни решения на проблемите си. Същата логика може да се приложи и при въоръжаването на гражданите и превенцията на кражби. Древните римляни неслучайно са вярвали в сентенцията „Ако искаш мир, готви се за война”. Затова най-доброто, което българските законодатели могат да направят, е да разрешат на гражданите да притежават свободно лично оръжие и да бъдат подготвени да се защитават сами от всяка агресия против личността и имуществото им.
Автор: Георги Заяков,
източник: Мисъль
