Сигурно е ирония на съдбата или пък Бог си прави някакви шеги с хората, но точно в Берковица бездомно куче докара смърт на една възрастна жена. От Калиманица, вече несъществуващото село край Берковица, е геният Йордан Радичков, който приживе написа най-мъдрите и тъжни слова за кучето – най-добрият приятел на човека.
„…Човек може така да върви до края на дните си, следван по петите от кучето! Но човекът - чуй ме, Господи - си прибра кравайчето, прогони кучето от себе си, нарече го с какви ли не груби думи, помияр го нарече, Господи, бездомно куче го нарече и като видя с каква радост се съешава с другите кучета, му завидя и се закани да го скопи, за да го лиши от последната му кучешка радост... Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш как да се намесиш и не ни отказвай своята небесна благодат!...”
Само че по нашите географски ширини напоследък и Господ се отказа да спира. И за възрастната женица не се намеси…
Минувачи по улица "Генерал Скобелев" в Берковица открили към 9,20 часа вчера старицата, която лежала в безпомощно състояние с рани по тялото и главата, причинени от ухапване от куче, съобщиха от Областната дирекция на МВР в Монтана. Часове по-късно тя издъхна. А общинските служители взеха да се оплакват и оправдават, докато местните хора ги нападаха, че не правят нищо за скитащите четириноги в района.
От години е този проблем, с който общините в държавата не се справят, въпреки че харчат много пари от данъците ни за това.
Примерно в София годишно се харчат по над 2 милиона лева за това, а м.г. общински съветници разкриха, че има пълен хаос с отчетите и регистрите за бездомните кучета и не е ясна съдбата на около 5000 от тях. Отделно се наливат огромни суми и от страна на неправителствени организации – наши и чужди.
На повечето места в провинцията обаче кметовете пръст не помръдват по тези проблеми. И всяка година има по някой зловещ случай като този сега в Берковица. Трябва ли пак да напомняме как преди години в село Сушево, Разградско, бездомни кучета убиха 5-годишно дете. А в Хасково глутница нападна майка с бебе, в Симитли също и т.н. и т.н. Пропищели бяха и жителите на крайните квартали в столицата, както и в Студентски град.
Статистиката, която у нас прилича повече на стъкмистика обаче сочи, че повече агресия към хората проявяват домашните кучета, а не бездомните. Само че и за едните и за другите са отговорни хората.
Много мастило се изписа по този проблем, самата аз се бях зарекла повече да не го правя, откакто някакви подивели псевдоекозащитници започнаха да ме заплашват, да тормозят и мен и семейството ми. Не, защото ме е страх от тях, а защото не ми се занимава с малоумници, които поставят собствения си егоцентризъм над всичко.
Обичам кучетата, да е ясно за протокола. Грижила съм се за две досега и зная каква огромна мъка е да ги загубиш, когато дойде естественият им край. Но не проумявам как може да си вземеш куче, а после него или потомството му да изхвърлиш на улицата?!
Не разбирам и егоизма на някои двукраки да затварят четрикраките си домашни „любимци” на терасите, да ги държат по цял ден сами в тесните градски апартаменти, а вечер като се приберат да ги изведат да свършат естествените си нужди навън и после пак обратно вкъщи. Това ли е любовта към кучето? Ми не, не е. Това е чиста проба егоизъм. И съм категорична, че повечето т.нар. „кучелюбци” са точно такива лицемерни егоисти, които заради своите потребности да не са сами и т.н. тормозят горките животни. Такива изхвърлят кучета като непотребни вещи и обричат животните на тормоз и страдание. И създават проблеми на всички останали в обществото.
С две думи - не животните, хората са виновни, защото те не спазват правилата и понеже са гьонсурати хич не им пука за никого другиго. Точно както неотдавна написа мъдрецът от Калиманица:
„…Една от най-тъжните картини в нашия град - това са скитащите градски кучета. В тях има нещо много самотно и тъжно. Когато срещна някой от тези скитници, се стъписвам, сякаш насреща ми върви Чарли Чаплин. В тези кучета виждам колко много човекът загуби човешкото у себе си. Зная, че човек е егоист, но не очаквах, че грижейки се за себе си, ще посегне и на кучето си. Нали то беше най-добрият приятел на човека? Ако това е така, бих попитал - кой е сега приятелят на човека? И въобще човекът има ли приятели?”
Аделина Делийска
