Не е ли величавото ни минало измислица на самите нас? Или на хора, които искат да ни връщат отново и отново години назад, за да не гледаме какво става днес и да не мислим, какво ще стане утре?
Българите не сме единни. Това е факт. Май никога не сме били. Не вярваме вече дори на семейството. Бяхме с германците в едно семейство – загубихме два пъти.
Бяхме със Съветския съюз в семейството на Варшавския договор и СИВ – нищо добро не произтече и от това.
Сега сме в друго семейство – европейското и евроатлантическото, но ни тежат съмнения – да не сме сбъркали отново.
Затворихме се и вече не вярваме на семейството в битов и емоционален аспект. Имаме по едно дете, няма бракове, няма родови срещи, няма сватби и кръщенета с чичовци, лели и братовчеди. Рядкост са дори семейните фирми. Семейството вече не е онова, което беше, защото не дава опора. А би трябвало.
Никой дори не ни казва, че съветската империя е конструирана по модела на Британската империя. Страните извън Москва и Русия – са доминиони, колонии, протекторати, губернии и други зависими територии. Управлявани са от Русия, която е метрополията – държавата-майка. Всички други зареждат империята с кадри, природни рисурси, работници, войници, родилки и пр. В рамките на империята е и България като част от семейството на Варшавския договор и СИВ. Донори са включително прокомунистически режими в Африка, Азия и Латинска Америка – Ангола, Куба, Салвадор, Никарагуа, Либия, Ирак, Китай, Северна Корея, Виетнам, Камбоджа, Алжир и др.
Сега се опитваме с методите на конструктивизма да променим социалистическата менталност. Само че не сме готови, няма основа за това. Отсъствието на демократична традиция се оказа фатално. Все още половината население се надява, че ще се върне другарят Георги Димитров и след указания от червения Кремъл ще проведем отново колективизация, национализация, ще ехтят бригадирски песни и всички сили ще се хвърлят на „трудовия фронт“. Разбирате ли? На фронта – все едно е война. Ще строим атомни електроцентрали, „Кремиковци“, оловно-цинкови заводи, язовири и каскади, линията Перник – Волуяк…
И знаете ли кое е трагичното? Че всяка промяна – соцреволюцията, а сега и прехода - ги правим заради лошия живот. Върху собственото си недоволство. Никой не тръгва да променя прекрасния си живот, нали? Ако живееш добре за какво са ти реформи? И все пак в развитите страни се правят реформи. Но те са съвсем различни. Там бизнесът е принуден да се променя и реформира от конкуренцията. От надпреварата печелят гражданите. Печелят и най-добрите, образованите, находчивите и смелите. Разбира се някои губят, но това също е мотив за пренареждане, преосмисляне и продължаване напред. И тук идва противоречието, което ни държи на едно място. Хората искат промени и реформи, защото искат да живеят по-добре. Властта обаче е против, защото тези в нея живеят добре и на тях реформи не им трябват. Това е сблъсък, който управляващите се стремят да обгърнат в мъгла от думи и обещания, в имитация, лъжа и манипулация. Внушават ни, че прехода е нещо лошо и ние го намразваме. Внушават ни, че някога е било хубаво за всички и ние се обръщаме назад с носталгия. Умиляваме се от кадри с пионерчета и чавдарчета, а някои ронят сълзи на паметника на Съветската армия без да са виждали през живота си съветски войник. Властта обаче не обича темата за бъдещето. Защото тези от властта вече са там, но не ни искат до тях.
Българското общество е сбор от традиционалисти. Има такава теория. Тя обаче е най-голямото доказателство, че изоставаме далеч зад развития свят. Тестът за това е лесен. Представете си реакциите на гей-парадите у нас и какви са те в Германия, Швеция, Холандия, Франция и пр. В Израел такъв парад се провежда без никакъв проблем, но тук не. И първи скачат срещу тях, забележете, т.нар. патриоти, които вече са във властта и задават рамките на българския път.
Същите тези хора упорито се опитват да ни гордеят с минали победи. Все по-често сме свидетели на възстановки: опълченците, които громят Сюлеймановата войска на Шипка. Български воини, които колят византийци. Екзалтираме се от това как Симеон Велики стигнал до Константинопол. Какво е ставало преди Шипка и Априлското въстание пишем в скоби, сякаш е нещо второстепенно. Да, но „това нещо“ продължава 480 години. Политиците ни се кичат с пищови и саби, но хайдутите не са били това, което те имитират днес. Първите се появяват след Пиротското въстание и докрая са в смъртоносна схватка с властта. Дори след Освобождението оцелелите от тях не се погаждат с политиците и управлението. Ярък е примерът с Капитан Петко Войвода. Левски, Ботев, Караджата, Бенковски, Хаджи Димитър са изключението, върху което се крепят отломките от гордостта ни. Същите обаче до един са предадени от други българи. От традиционалисти българи, за които идеята за освобождение е била непоносима, защото е разбутвала, нарушавала техния, съобразен с робията, бит. Мисълта за топлите бедра на жените им и павурчето с ракия под лозницата ги е карала да тичат в конака и да издават буйните глави. И досега е така, колкото и да се кичат патреотите (недни) с калпаци, ками и кремаклийки. Колкото и да се кръстят върху Библията.
Казват, че общата идея сплотява нацията. И каква идея днес би сплотила българите? Повторение на четвъртото място в света по футбол? Медалите на гимнастичките? Хайде, бе… Това идея ли е? Национална? Поне 60 на сто от българите не се интересуват от футбол и художествена гимастика. Приемането на Западните Балкани в НАТО и ЕС ли е национална идея? Моля ви, нека не бъркаме амбициите на един човек, който иска да избяга от проблемите в собствената му страна дело на самия него. Ако все още е възможно някакви идея или цел да консолидират по-голямата част от обществото, то тя трябва да произтече от средите на интелигенцията. Само че сигурни ли сте, че имаме интелектуален елит? Защото ако го имаше, безмълвен ли щеше да е пред това, което се случва? Нямаше ли да защити възрастните хора, малтретирани, ограбвани и насилвани по села и паланки? Щеше ли да мълчи пред обидно ниското ниво на някои управленски кадри, загробващи с неукостта и нахалството си държавата? Ням елит няма. Ням напомня робство.
На всеки му е приятно да си мисли, че принадлежи към велика нация и героичен народ, но повечето примери за това са силно митологизирани. Твърденията, че нито едно българско знаме не е попадало в плен, че първи сме използвали самолет по време на война (австрийците бомбардират от въздуха Венеция през 1848 г, а първата самолетна бомбардировка е през Итало-турската война, пилот е Гавоти), че историците по света изучавали обсадата при Одрин и пр. са силно преувеличени и доста изтъркани. Много от тези истории са преиначавани, преекспонирани, а други премълчавани заради различни съображение при различни управления. Натъманявани са според случая и вижданията на партийни величия. Иска ни се да бъдем такива, каквито ни се иска, но сме такива, каквито сме. Не съм сигурен, че народи като шведите, британците, италианците, норвежците, австралийците, канадците, американците имат някакви национални идеи, които ги обединяват като нация в съвремието. Но те живеят добре, жизненият им стандарт е висок от години и продължава да расте. Защото са преминали към втория мотив за съдружие – прагматизма. Когато са достигнали – с много усилия, пот и кръв, - нивото, което днес им гарантира благополучие, те са приели, че това е добра посока. Чувството за справедливост е съхранило ножицата между бедни, средна класа и богати до едни поносими социални различия. В тези страни изрази като „парите не са най-важни в живота“, „богат значи мръсник и престъпник“ и „дано само война да няма“ не са популярни. Още по-малко има почва за идеята, че всички трябва да бъдат равни. Този филм дори у нас мнозина почнаха да проумяват като част от промиването на мозъци. Най-доброто кино, литература, театър, живопис, архитектура пр. се раждат в развити страни. Изключенията с представители на третия или втория свят само доказват правилото.
Имало ли е такава България, каквато ни се иска да е имало? А имало ли е такъв народ – български – какъвто „рисуваме“ днес в речи и софри?
Около 500 години хората по тези земи са структурно подразделение на Османската империя. Прибавете и 200 години като част от Византия. Успели сме да се избавим от това едва, когато турската империя е почнала да се разпада, а външна сила като Русия е и обявила война. Дори след Освобождението потъналите в тъмата на робството български традиции и съзнание трудно се пробуждат, защото държавата се управлява от руски военни и дипломати. Те насаждат техните виждания за формиране на България и българско общество. Моделът се променя в някаква степен, когато начело на държавата застава цар Фердинанд. Тогава матрицата се опитва да форматира народ и нация по германски и австрийски модел. През всичкото това време сме били нещо като нация, ама не съвсем. Нещо като народ, ама не съвсем. Нещо като „бивша“ държава, но незнайно точно каква. Да не би да мислите, че „История славяноболгарская“ на Паисий е била толкова вълшебна, че да е променила българите? Дори и един процент от тях не са знаели за нея. А доколко тя е достоверна дори не си струва да се питаме, защото ще изпаднем в конфузно положение. Подвигът на монаха е че въобще ни извадил от забвение и пусна мечтата в обръщение. Мечтата да се самосъздадем отново. Разберете, адски трудно е да се сформира народ от хора в робство. До втората половина на XIX век българите са живели в състояние на пълно подчинение. Господарят е могъл да ги продава или разменя, да изнасилва, да наказва, отвлича деца, да ги ползва като работен добитък. Какво от това, че през последните години на това робство султанът е позволил някакви полусвободи, а някои българи са забогатяли, а други са живели добре. Никой не е имал съзнанието за народ и нация. Народ от роби не може да има! Народ е нещо свободно, което може да реализира своите мечти и планове. Хората с такова самосъзнание у нас са малцинство. А останалите не им вярват.
Същият този народ десетилетия наред – през 20-те години, после в края на 30-те и през 40-те, а след това и след Девети септември 1944 г. – е разделен и се самонаранява. Духовно и физически. Самото понятие „народ“ е обезценено, изтъркано, изтърбушено от злоупотреба.
Разберете: възстановките на велики моменти от историята не е никакъв патриотизъм, а шоу. Пошло шоу, грозна „реставрация“. Гротескните картини винаги са гарнирани с помпозни слова от политици със съмнителни качества и намерения и задължителната софра. Пиянските закани към „врага“ са комплекси, избили като циреи върху фашизоидното лице на национализма. Същият национализъм, който си търси място под сянката на Кремъл, както Коминтерна навремето. Така се е зароди международният тероризъм… От другата страна е разлагащата се върхушка на ЕС, готова да покровителства всеки, който я поддържа.
България е разядена от корупция, недоверие, противоречия, бандитизъм, погром на институциите и ценостите. Абсолютно непонятно е къде в тази среда се вписва понятието „български народ“?!
Какво да направим, за да докажем, че сме достойни за титлата “народ“? Да бъдем откровени и да не изопачаваме истината. И да не се доверяваме на лъжци в управлението. Това е първата крачка. Следващите ще се откриват една след друга. Възкресението е във вярата. Дано ни е останала...
Огнян Стефанов
