Теодора Димова е български писател и драматург. Завършила e Английска филология в СУ " Св. Климент Охридски". Работила е като преподавател и като редактор. Специализирала в Royal Court Theatre в Лондон.
Автор е на десет пиеси и три романа. Носител е на престижни награди за литература.
В момента, Теодора Димова работи върху новата си книга и вярва, че промяната у нас може да се случи през конкретните ежедневни неща, през сериозното отношение и максималното усилие на добре свършената работа.
Интервю на Преслава Преславова
- Върху какво работите в момента, пишете ли роман или пиеса?
- Усилено работя върху новия си роман – “Mарма,Мариaм” – мисля, че това е заглавието, което ще остане. Най-тежката част от писането вече е измината. Но не смея да кажа още, че е готов.
- Трудна работа е да си писател днес у нас. Вие как оцелявате тук?
- Писателите не могат да се издържат от труда си, освен може би единици. И затова всички работим на две или повече места, което е доста изморително, тъй като самото писане изисква и предполага почти монашеско усамотение. Станах досадна на самата себе си, но пак ще дам пример със страните от Европа – там има писателски стипендии за половин, една или повече години, които позволяват на писателите да се отдадат само на работата си. У нас подобно нещо няма не защото няма пари, а защото никой не се и замисля над подобна възможност. Това е отношението към писателите от страна на по-голямата част от политиците.
- Сега вече имаме едно ново правителство, което демонстрира желание за промяна. Вие самата сте част от една група интелектуалци, които непосредствено преди изборите застанахте зад опозицията с изявлението, че е дошло крайно време за промяна. Вярвате ли, че настъпи времето да се случи тази промяна?
- Колкото и да е странно аз мисля, че има политическа воля в това правителството да се справят с катастрофалното наследство на бившата социалистическа партия. Изричат се чудовищни факти за беззаконията и безобразията на тройната коалиция. Крадците и престъпниците трябва да понесат наказанието си. Това изисква справедливостта. Ако правителството на Бойко Борисов не успее да възстанови естествената справедливост в обществото ни, всички ще пропаднем отново в прегръдките на бившата комунистическа партия. И нека бъдем благодарни именно за тази политическа воля на новото правителство и да не се подаваме на вечния наш скептицизъм, защото той обрича абсолютно всичко на провал.
- А защо ние българите, вечно бързаме да демонстрираме своя скептицизъм? Какво ни пречи да се станем малко по-големи оптимисти и да се настроим за оптимистични промени?
- Мога да ви отговоря с едно прекрасно есе на Цветан Стоянов, писано през 1964 година и го препоръчвам на всички четящи и мислещи хора. Това е белегът на голямата литература – след петдесет години продължава да звучи така, като че ли е написано току що. Есето се казва “Втората част на разговора”. Това е един въображаем разговор между Ботев и Каравелов и те си задават по онова време същите тези въпроси, които ние сега си задаваме и стигат много назад, назад до ересите. И се питат защо именно в България е най-благодатната почва за ереста, защо у нас се разпространило Богомилството, с което ние толкова много се гордеем. А какво всъщност е ереста? Ереста е нещо подмолно, нещо, което разрушава вярата. Ереста няма силите и куража и мащаба да издържи и да устои на вярата, затова нека да я осмеем, да я принизим, да я смалим до нейните размери, да нейните възможности. Всъщност това е някакъв дълбинен национален комплекс - защото не се вярва в Бог, не се вярва в институциите, нито в държавата, нито в другия човек. Това е отношението ни към света – подмолно, котловинно, по селски присмехулно, снизено, страхливо, без размах, без кураж. Ако имаме гении – ще ги съсипем, ако имаме Левски – ще го предадем, ако имаме достойни хора – ще се правим, все едно, че не ги виждаме. А най-добре да се подсмиваме скептично – това е най-сигурното. Какво от това, че ще се провалим! Нали най-важното е по единично да оцелеем!
- Излиза, че много голяма част от проблемите, които сме си докарали са благодарение на бездуховността ни и липсата на вяра у българина като цяло, така ли?
- Да, това е един много сериозен и много тежък извод, който трябва да си направим.
- Как според вас да се промени всичко това? Как да отговорим на всички скептици, които вече започнаха с критиките...
- И с мрънкането. Това са крадливите и облагодетелствани от тройната коалиция, които сега естествено се чувстват заплашени, че трябва да отговарят за беззаконията. Всъщност най-реакционните сили.
- И има ли начин да им се противопоставим? Как?
- Всеки да върши собствената си работа максимално добре и с максимална почтеност. Това е начинът.
- Добре, защо вие, интелектуалците (писатели, артисти, художници) толкова дълго търпяхте тази ситуация. Защо не се изправихте по-рано на протест срещу несправедливостите, а оставихте чалга културата да ви залее и останахте в позицията на безгласни букви?
- Един писател работи единствено през текстовете си – няма друг начин, по който той да протестира и да изразява позицията си. Още повече през последните години сме свидетели на това, че литературата започва да се възвръща своя престиж. Тя е същество от друг порядък, тя има престиж от друг порядък .И това е нейното благотворно противодействие. Тиражите на съвременните български романи растат, непрекъснато се организират срещи с читатели в провинцията, на които присъстват страшно много хора! Европейският успех на българския филм “Източни пиеси”, който все още не е тръгнал по екраните, също е едно много силно противодействие. Ето през такива конкретни неща, през такива успехи изгубеният авторитет на интелектуалеца ще се възвърне. Не през празно дърдорене. А освен това голяма част от хората се отегчиха от чалгата, която ни залива, преситиха се от телевизии и от оглупяващите им предавания.
- Според вас наистина ли им е писнало на голяма част от хората ?
- Разбира се! И единственият начин за противодействие на чалга културата е само през сериозността, през талантливо свършената работа. Но пък и не можем да очакваме населението да стане напълно четящо. Винаги четящите хора са били 10%, никога не сме били мнозинство.
- Една доста тъжна констатация...
- Но винаги е било така. Литературата не е за всеки.
- Можем ли да търсим причината в това, че през годините българските интелектуалци не се отвориха повече към хората, а сякаш се изолираха в една затворена общност. Не е ли време за преосмисляне на ляво и дясно?
- Не си го представям през някаква организация. Представям си го през това всеки да работи и да дава максимума от себе си за другите. Това са съвсем конкретните, ежедневни неща, които, обаче, изискват голямо усилие. Защото да си съвестен и почтен в работата си всъщност е голямо усилие. Всеки човек е податлив на мързел, но трябва да има някаква вътрешна спирачка.
- Що се отнася до започналата промяна, само в бъдещето ли трябва да гледаме или е добре да хвърляме и един поглед към миналото ни?
- На нас ни предстои да дадем категорична оценка на този период от историята ни, която беше размазана, недоизречена, завоалирана, изразена с някакво мрънкане и с неяснота. Не се разбра – тоталитаризма ние одобряваме ли го или не, имаме ли носталгия по него или не? Комунистите добри ли са или не? Убийци ли са или не? Терористи ли са или не? Очевидни факти, но размазани от неяснотата. А за да вървим напред, трябва да сме наясно с какво сме се разделили. Защото трябва да помним и да знаем за изкривените съдби на нашите родители и на поколения наред. Дори да не е имало директна репресия, духовната, емоционалната и вътрешна репресия е била толкова зловеща, че хората, чийто живот е минал в социализма, са емоционално и духовно увредени хора всъщност.
- Колко време е нужно да се смени мисленето на нацията?
- Не зная дали това е възможно в рамките на един живот.
