Нася Ненова, 41 г., е най-младата от българските медицински сестри, осъдени на смърт в Либия. Седем часа тя разказва пред авторитетното германско издание „Щерн” за живота си в затвора, за мъченията и за новото начало. За това, че няма да си липсват с другите сестри, за страха си да се върне в Сливен ...
превод: Ана Кочева
"В продължение на доста време пръстите ми бяха кафяви. Това се дължеше на пушенето. Молех надзирателите за цигари, те ми даваха някакви. Тогава бях спряла да се храня. Когато те измъчват, не усещаш глад; всички нормални чувства и потребности изчезват. Така е, защото по цял ден се страхуваш. Такива бяха първите месеци в ареста. На първия разпит ме докараха със завързани очи. Бях сама. Нямаше преводач, разбирахме се на една езикова смесица от английски, руски и арабски. До този момент въобще не бях наясно защо сме арестувани. Мислех си, че работодателят ни в болницата нещо не е доволен. Но полицаят каза „Ти си заразила децата ни със СПИН.” Бях потресена. Разбира се, вече знаех, че в болницата в Бенгази, където работех от година в отделението за болести на дихателните пътища, има много заразени със СПИН деца. Даже вече бяха започнали систематично да провеждат тестове на всички пациенти в болницата. Тогава бяхме чули, че заразените са около 200 деца. Но ставаше дума за слухове, официални информации за това нямаше. Най-малкото на нас, сестрите от България, не ни даваха. Самите ние трябваше да се тестваме. Това беше неприятно, аз лично се страхувах. Три сестри също бяха заразени – две либийки и една филипинка. Как въобще бих могла да допусна, че ще ни изкарат виновни за епидемията?! Това беше абсурдно. Тогава казах: ”Нищо не зная за HIV-случаите”. А те почнаха да ме бият. После доведоха Ашраф, палестинския лекар, когото познавах само визуално от болницата. Той говореше арабски. Изглеждаше объркан, с дълга брада и разкъсана сива престилка. Твърдеше, че заедно сме били заразили децата, че имал любовна афера с мен и с Кристияна Вълчева. Тогава въобще не познавах Кристияна, тя работеше в друга болница. „Можеш ли да докажеш любовната връзка?”, питаха Ашраф. Той каза, че съм имала белег от операция на сляпото черво. Това трябваше да послужи като знак за полицаите, че той познава тялото ми. Всъщност той не знаеше нищо за белезите ми, беше го измислил от безизходица. Разбира се, че такъв белег нямам. На тази основа обаче го измъчваха. Разпитите понякога траеха по 12 часа. Биеха ме с книги по гърба и с гумени маркучи по петите. Краката ми кървяха, не можех да пристъпвам. Очите ми бяха възпалени, защото постоянно увиваха около лицето ми разкъсани, мръсни чаршафи. Понякога не ми даваха да спя. Извеждаха ме от килията и ме караха да стоя с вдигнати ръце. И другите сестри бяха там. Не ни разрешаваха дори да кимнем. Която не стоеше изправена, я стъпкваха. По-късно преместиха първо мен и Кристияна Вълчева, а после и останалите в училището за полицейски кучета. Това беше най-тежкото време. И Ашраф беше там. Всеки от нас биваше вкарван в един кабинет самичък. Понякога чувах другите да викат. Измъчваха ни с ток, трябваше 4-5 пъти да изтърпя това. Мислех, че ще се пръсна", разказва Нася Ненова пред „Щерн”.
"Аз бях единствената, която написа самопризнания. Някои от другите непрекъснато ми го натякваха. Между нас имаше напрежение. Няма да си липсваме отсега нататък. А защо другите не са написали самопризнания, не зная. Към това нямам какво да добавя... Свободата е много тежка за мен. Всички искат да съм щастлива, но това не става просто така. Откакто съм тук, ме мъчи безсъние. Всички хора, които познавам, искат да ме посетят по едно и също време. Това ми идва в повече. Не мога да свикна отново да разговарям. Боли ме, като виждам колко съм пропуснала. Когато бях в Либия, говорех лесно с мъжа си. След освобождаването ми всичко е толкова сложно. Един ден по-късно пратих съпруга си и родителите си в Сливен обратно. Останах в София, в президентската резиденция. Толкова исках да се прибера вкъщи, а сега не бързам. Страхувам се да видя промените. Ще се прибера все едно в друг град, в един нов Сливен, който не познавам. И ще трябва отново да се уча как се живее".
