С годините дори и най–невербалните футболисти започват да формулират мислите си значително по–стройно и успешно. В този смисъл късният Стоичков, например, е направо като един Балзак на фона на ранния.
Ана Кочева
Странно нещо е футболната терминология. Погледнато отстрани, изглежда, че с определен набор от клишета и устойчиви фрази, всеки лаик е способен да коментира футболна среща. Особено в България, където, както е известно, всеки разбира еднакво добре и от спорт, и от политика. Феновете обаче така горят в играта, която наблюдават или слушат, че много често не обръщат внимание на словесния абсурд, който се излива от ефира.
Далеч съм от мисълта, че е лесно да се коментира футболна среща, че работата на спортните колеги е лека и безметежна... Напротив! Редом с това разбиране, обаче, не може да не отбележим факта, че повечето коментари от телевизионния екран така си приличат, та много често човек остава с впечатление, че се коментира един и същи мач, при това от един и същи човек.
Един от общите дефекти е невъобразимата и неизвестно защо винаги възходяща интонация, която сигурно се изучава специално във Факултета по журналистика, защото всички спортни коментатори я владеят до съвършенство. Накъсана, леко астматична дикция, повтаряне на едни и същи кратки изречения или части от тях също допринасят за динамика в коментара, според неговите автори: „Фе–е–еноменално, фе–е–еноменално изпълнение! Гостите отново се върнаха в мача, след като профукаха безброй положения! Сега всичко започва отначало, започва отначало и за двата отбора!” Подобни фрази могат да се чуят поне по веднъж в абсолютно всеки един мач, който се показва по телевизиите, независимо дали е от родното, от английското първенство или от Шампионската лига.
Топката синонимично се замества от неизменното „кожено кълбо”, което по правило е кръгло (виж ти!) и затова никой не знае, какво може да се случи с него. Голът (г–о–о–у, както артикулират по–често коментаторите) сам по себе си в повечето случаи е „феноменално изпълнение”, с което еди–кой играч „се разписва в мача”. След него изоставащият в резултата отбор „се връща” в играта. Ако победата е извоювана със зор, тя във всички случаи е „измъчена”, ЦСКА и Левски пък се срещат неизменно във „вечното дерби”, те „играят, колкото им позволи противникът”, но от време на време се случва да „забъркат бетона”. Винаги има по един или двама футболисти, които „влачат отбора на гърба си”, друг пък, който се „отпушва” тъкмо в тази среща, но и такъв, който „профуква безброй положения”. При вратарите положенията са ни повече, ни по–малко от две: или „стражът спасява вратата си с вещина”, или пък „стражът увисва при ценрирането”.
Независимо от често срещаните коментаторски клишета обаче, не може да не се признае, че някои от спортните журналисти имат ярък и неподражаем стил, който ги отличава от всички останали. Други пък се опитват през цялата си кариера да следват образците и сигурно затова не могат да открият своята собствена стилистика.
Сравним ли обаче спортната фразеология на журналисти и футболисти, несъмнено между тях зейва дупка, огромна като Дяволското гърло. Клишетата на играчи и треньори са досадно еднотипни, скучни, плоски, а често и алогични. След всяка футболна среща винаги се говори едно и също: констатацията „Аз/ ние съм/сме професионалист/и” се редува с „Мен другите не ме интересуват, аз си гледам нашия отбор” или „Ние си гледаме наш'та игра”; категоричното „Този мач го забравяме и гледаме напред” (това се чува най–вече, когато кашмерът е голям) най–често е следвано от екзистенциалната мъдрост: „Животът продължава”; философската, звучаща направо Галилеогалилеевски фраза „Топката е кръгла, всичко може да се случи”, се подсилва от до болка познатото и ужасно втръснало вричане „Даваме всичко от себе си”. Последното вече нахлу във всички сфери на живот и започна да звучи поголовно от всевъзможни кьошета. Не трябва да пропускаме и клишираният реверанс към феновете: „Поклон пред публиката, тя е най–великата (добрата) на света”, който макар и тривиален, все пак звучи симпатично. По отношение на съдийството наборът от устойчиви съчетания е краен брой: „Съдията ограби труда на момчетата”; „Съдията да свири 50 на 50”; „Съдията е смешник” или „Съдията е мишок”.
Част от футболистите, а и техните треньори, вероятно в стремежа си да намерят повече думи, които очевидно им убягват, имат маниера честичко да повтарят: „Пак казвам...” Какво казват и защо го казват пак, така и не става ясно, но трябва да се отбележи, че с течение на годините дори някои от най–невербалните играчи започват лека–полека да се изпедепсват и да формулират мислите си значително по–стройно и успешно. В този смисъл късният Стоичков, например, е направо като един Балзак на фона на ранния.
За десерт пък съм запазила най–любимите, а и най–честите фрази на футболисти. Те са: „Играем мач за мач” и „Мач с мач не си прилича”. Как да не ти стане мило от тези невероятни прозрения! Сякаш може в един мач да се играе не за него, а за някой друг! (Впрочем не, че е невъзможно това да се случи тъкмо в българското първенство!) Завършвам обаче с феноменалното и повече от философско треньорско прозрение, което в специфичния си българо–сръбски вариант характеризира магията на футболната игра: „Играли сме добро, али сме немали шанса !”
